Ден 18ти, 17ти Юни.
200 мили.
Станахме след 7.
Румен и Росен, които не бяха притеснени с времето казаха, че мислят да се отделят и удължат малко пътуването като завъртят леко на запад.
Венци се колебаеша дали да не тръгне с тях, но реши да се прибира с мен.
Бяхме на около 200 мили от границата, решихме да караме заедно още един ден и да се разделим след като влезнем в САЩ.
Денят се очертаваше кратък, нямахме бърза работа затова се отправихме към Банф.
Туристически град, претъпкан от народ, нещо като Джаспер и Лейк Луи. Нещо не ме впечатли.
Всъщност ние бяхме там за да се качиме на един от лифтовете и да поледнем отвисоко.
При предишното ми пътуване направихме нещо подобно с баща ми, но в Jasper. Без да преувеличавам, тогава спрях да дишам за момент. Умопомрачителни и величествени гледки, който се надявах да видим и днес.
По пътя към лифта се откриха няколко чудесни панорами към града.
Докато в Jasper имаше построена гондола с единствената цел да качва хора на върха, от където се откриваха панорами, които не могат да бъдат описани. Тук в Банф се ползваше един ски лифт, който през зимата обслужваше скиорите в близката ски зона. Струваше 3 пъти по-малко отколкото гондолата в Jasper и гледките бяха поне 3 пъти по-малко впечатляващи.
В Jasper имах усещането, че съм на върха на света. Необятен простор, декориран на 360 градуса с уникалните Скалисти Планини.
Тук нещата бяха доста по-скромни. Да си призная бях малко разочарован. Явно очакванията ми бяха много високи. Мисля, че на спътниците ми им хареса.
Ако мога да си позволя един съвет към тези от вас, който имат път на там-пропуснете лифта на Banff и задължително се качете на гондолата в Jasper. Няма да съжалявате.
В 10 бяхме обратно в Banff, бърза закуска в Tim Horton и поехме на юг.
Предстояха ни около 80 мили каране по път 93. Магистралата се виеше, заобиколена от фантастичния Kootenai Nation Park. Това беше поредния уникален път, който имахме удоволствието да преминем. Радост за очите, радост за душата. Определено това е една от най-красивите части на континента.
Тук ни сполетя и най-стресиращата случка за цялото пътуване.
Една черна мечка изкочи от ляво и със страхотна скорост започна да пресича магистралата. Не ходеше просто бързо,а направо летеше като олимпиец.
Аз бях последен и от моята позиция изглеждаше, че ще се удари странично в Росен. Изтръпнах, всичко се разви за секунди. С следващия миг Росен наби спирачките и се размина на около 2 метра с Баба Меца. В момента в който си отдъхнах втора, кафява мечка изкочи от храсталака и се втурна след черната. За щастие в насрещната лента се зададе един пикап и блокира мечката. Спря, заоглежда се и се върна обратно в храстите.
Цялата тази случка се разви за секунди. Одъхнах си. Не знам дали само си играеха на гоненица или кафявата мечка е имала доста по-сериозни намерения към черната, но ни се размина и на нас и на мечката. Какво ли кълбо щеше да стане ако Роската не беше реагирал. Прекръстих се мисленно и продължих. За малко да стане голяма беля.
След два часа напуснахме планината. Трафика се засили, стана много топло.
Продължихме с отхвърлянето на мили, без да се случва нищо.
В 4:05 бяхме в Ford Steele, уникално градче музей, възстановено във цялата си прелест от времето на златната треска. Задължително трбва да се види. За съжаление работното време беше до 4, изпуснахме го за 5 минути.
От тук нататък ни оставаше само да намерим къмпинг. Без причина решихме да спрем преди границата.
Намерихме един много приличен къмпинг пълен с кемпери.
Опънахме палатките, взехме душ в една перфекто чиста баня и поръчахме пица в ресторанта от другата страна на улицата. Излишно е да споделям, че Румен отново се писа доброволец да я донесе.
Няколко часа по-късно максимата, че много хубаво не е на хубаво се потвърди.
Независимо колко чисто и подредено беше това място, нищо не можеше да компенсира железопътните релси на 20 метра от палатките ни. Явно разписанието на влаковете беше такова, че да тръгват след 8. На всеки 30 минути започнаха да минават товарни влакове с по 150 вагона и така до 4 сутринтта. Спането го оставихме за друг път, по-добре да не бяхме лягали.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ден 19ти, 18ти Юни.
300 мили.
Станахме в 6, събрахме си парцалите и отново на път.
След 2 часа бяхме в САЩ.
Ако помните в началото на това произведение споменах, че заради лошото време и затворените пътища сменихме маршрута. Идеята беше да изчакаме малко за да отворят два култови прохода-Going to the sun road и Beartooth Highway.
За съжаление Going to the sun road беше все още затворен или поне така пишеше в нета. Все пак щяхме да минем до Glacier NP, така, че най-малкото можеше да проверим лично.
Поехме на юг към Lake Koocanusa, непознат за мен маршрут, но за предпочитане пред плоските и ветровити прерии на Монтана.
Това се оказа едно страхотно попадение. Фантастичен горски път, който се движеше успоредно на езерото. Побъркахме се от завои. Този път ми напомни много за пътищата в Тенеси и Северна Каролина. За 50 мили се разминахме само с един пикап. Силно препоръчвам това място.
След час спряхме на язовирната стена. Време беше за раздяла. R&R (Румен и Росен) поеха на запад, ние с Венци към дома.
Стиснах ме си ръцете, прегрнахме се, целунахме се, проронихме по една сълза и кой от къде е.
С две думи R&R стигнали до Вашингтон после завъртяли към Айдахо. Купили една задна гума за всеки случай и се заиграли по горските пътища. Факта, че не съм бил наоколо, за да им обърна внимание, че не карат моторни шейни, а мотори е достатъчен за следващите снимки.
С Венци продължихме на юг. След Libby, хванахме магистрала 2 на изток, която трябваше да ни закара до Glacier Nation Park.
Чудесен планински път със уникално синьо небе декорирано с бели пухкави облачета.
Имаше някакъв хранителен магазин от където купихме храна за довечера. Май Венци спомена, че е платил по $17 за пържола, честно казано не ставаха за нищо, ама за $17 ги изядохме с кокалите.
Going to the sun road беше все още затворен. Очакванията бяха да го отворят след 3 дни-22 Юни.
Изпратих един sms на Румен да не бързат, а да изчакат докато отворят пътя. R&R ме послушаха, но когато дошло време за атака - 22ри Юни пътят е бил все още затворен.
Хвана ме яд, че никой не успя да мине по него. Аз съм го минавал преди 3 години и смея да твърдя, че това е най-добрият планински проход в САЩ.
Продължихме по Hwy 2, нещо като околовръстното на парка.
Гледките бяха чудесни, пътната настилка – отвратителна. Дупките бяха разположени шахматно и не ни даваха никакъв шанс.
На една отбивка си видях кемпера, е още пестя от закуски, но един ден...
След 30 минути бяхме в Browning, Montana.
Затърсихме къмпинг. Честно казано имах леко притеснение, че може и да нямаме късмет. Все пак се намирахме на 20 мили от Glacier NP. Обикновенно в такава близост до парка е трудно да се намерят свободни места и в къмпинги и в мотели.
Спряхме пред Sleeping Wolf camping. Имаше две каравани и една палатка. Реших, че празен къмпинг толкова близо до парка не е добър знак, но опънахме.
Къмпинга не беше нищо особено, но имаха бани и то в доста добър вид.
И най-важното нямаше никакви релси наоколо, щяхме да поспим.
Ден 20ти, 19ти Юни.
420 мили.
В 8 бяхме на път. Днес ни очакваха малко над 400 мили. Прерия и магистрала, нищо вълнуващо. Ще опитам да кратък и да не ви отекчавам...много.
Погледнах отново задната гума. Изглеждаше добре, щеше да ме прибере.
Минавахме през места, който предполагам на картата са означени като градове. Не зная с какъв акъл хората живеят тук. Дори и социалните помощи не могат да си изхарчат нормално. Луда работа!
В едни момент задуха много силно и стана ужасно топло.
Замислих се как само преди 2 седмици се оплаквах от студ и дъжд, но в прекрасният Юкон.
Ситуация перфектно описана от Роската: По-добре в стар,тъмен и опушен бар, отколкото в нов, чист и добре осветен цех.
И аз така, искам си дъжда и студа, но в Юкон.
По обяд бяхме на любимата магистрала I90. Първата истинска магистрала от много време. Необходими ми бяха 2 минути за да разбера, че не ми е липсвала.
Усещаше се, че сме уморени.
Станахме рано, тръгнахме късно, едни 400 мили ги взимахме цял ден.
След доста сухи дни ни удари пороя, но преди това вятърът изстиска и последната капчица желание за каране. Буквално ни избутваше от пътя, а дъждът ни шибаше с пълна сила.
Това беше един от моментите в които си задаваш въпроса ЗАЩО ГО ПРАВЯ, без дори и да имаш намерение да си отговаряш. Стискаш зъби и чакаш да отмине.
В 5 бяхме в Red Lodge, директо паркирахме пред най-непретенциозният мотел с надеждата цената също да е непретициозна, беше ок.
Разтоварихме, бърз душ и отидохме да търсим място за вечеря.
Градът беше готин, но валеше и беше много студено, така че не си направихме труда да го разузнаваме.
Пихме по две бири, хапнахме някакви крилца и бегом по леглата.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ден 21ви, 20ти Юни.
400 мили.
Станахме в 6:30, бърза закуска и в 7:30 бяхме на път.
Предстоеше ни вторият знаков проход за пътуването извън Аляска-Beartooth Highway.
Преди 4 години, при пътуването ми до Йелоустон имах удоволствието да атакувам прохода от юг. Стигнахме до върха, направихме няколко снимки и се върнахме обратно. Палатките ни бяха в парка и времето не беше достатъчно да направиме пълна обиколка.
Днес беше денят в който щях да мина през целият проход, или не...
По информация от нета проходът беше отворен преди 2 седмици.
Въпреки слънцето беше много студено. Облякохме всички подплати плюс електрическото яке и атакувахме Мечия зъб.
Започна рязко изкачване на Wapiti mountain. Страхотните фиби на пътя и величествените заснежени върхове обещаваха едно незабравимо преживяване. Въпреки, че беше рано, трафикът беше натоварен. Ще го преживеем, пълно щастие няма.
След около час бяхме на платото. Доста сняг наоколо, но пътят беше изчистен перфектно. Зад поредният завой видяхме спрели коли. Първата ми мисъл беше, че има нещо интересно за снимане, след това видях пуснатата бариера...какво се случваше?
Спряхме и ние, попитах хората пред нас защо бариерата е пусната. Отговорът никак не ми хареса. През нощта е паднала лавина и в момента я разчистват. Никой не знаеше кога и дали пътя ще бъде отворен. Втора греда за два дена.
С Венци решихме да изчакаме 15 минути някаква информация и ако няма нищо да обръщаме. Освен, че нямахме време да чакаме, кой знае колко, беше и ужасно студено -2 Ц. Отново си зададох въпроса защо съм тук, търся ли нещо или просто съм се загубил. В момента сума ти народ е на някой плаж с бира в ръка, а аз си правя селфита нагазил до колене в сняг.
Разходих се до бариерата да търся още информация. С изненада видях един мотор от другата страна. Приближих се и попитах колегата как се е озовал там.
Е ако ние нямахме късмет с проходите, какво да кажа за този човечец.
Пренощувал в Red Lodge, точно като нас. Станал в 3 сутринтта и атакувал Beartoooth.
На 6 мили след платото или където се намирахме в момента стигнал лавината, която е паднала през нощта. Видял, че няма минаване и обърнал. В този момент информацията, че има паднала лавина стигнала до работещите в парка. Един много изпълнителен служител веднага се изстрелял да пусне бариерата за да не мине някой ранобуден турист. До тук добре, но пропуснал една малка подробност, а именно да провери дали някой вече не е в участъка между бариерата и лавината.
Колегата с БМВ-то чакаше някой да го пусне да мине от 4 часа сутринтта, в момента беше 9, -2 градуса. Съжалих го.
В този момент се появи накакъв представител на парка и го пусна да мине, дори не се извини. Попитах го дали има смисъл да чакаме, каза, че снегорина се е счупил и в момента чакат да дойде някой да го оправя.
Ясно, време е да се махаме от тук.
R&R се появили на същото място 4 дни след нас и проходът е бил все още затворен. Лавината ли е била голяма или снегорина така и не е бил оправен не се разбра.
И този проход остана за следващия път. Нищо, имахме резервен вариант, поехме на изток.
Маршрутът беше планиран така, че да не пропускаме нищо което ни е на пътя и си заслужава да бъде видяно, както и да стоим максимално далече от магистралите.
Поехме към Big Horn Forest. Фантастичен планински път през който съм минавал 4-5 пъти и всеки път си обещавах, че ще дойда пак. Е, отивах отново.
Но преди това решихме да се отбием през Big Horn Canyon, там бях ходил само в началото на парка и никога не стигнах до каньона. Днес тази грешка щеше да бъде поправена.
Хубаво място, препоръчвам го.
Продължихме към Big Horh Forest.
Отново ми стана мило и драго, че се връщах към една любима дестинация. Последният път бях тук с баща ми, на връщане от първата Аляска. Безценни спомени...
През цялото пътуване ъпдейтвах баща ми къде сме, изключително лесна задача, просто защото и той беше минал 80% от маршрута преди 3 години и ме разбираше с половин дума.
Веднага след фибите небето потъмня, очевидно щеше да вали. Отбихме да си сложим дъждобраните. Един мус мина до нас с парадна походка.
В следващите минути стана грозно. Излезе силен вятър, стана брутално студено, падна мъгла и започнаха да прелитат снежинки. До тук с кефа да карам отново по този любим мой път.
След час се озовахме отново на I90. Бяхме премръзнали и много гладни. Решихме да караме докато ни прималее. Заваля порой, после слънце...
В 6 бяхме в Gillete WY, като самобръсначките.
Спряхме пред първият хотел, изкъпахме се набързо и почти тичайки се отправихме към близкият мексикански ресторант. Последното ни хранене за деня беше закуската преди 12 часа.
Хапнахме доволно и тръгнахме към хотела. Дъждът, който изпреварихме преди 2 часа беше тук. Поискахме от ресторанта два чувала за боклук, нахлузихме ги като дъждобрани и бегом към хотела.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ден 22ри, 21 Юни.
250 мили.
И на следващата сутрин времето не изневери на себе си. Облачно и студено. Втората половина на Юни, а имах чуството, че сме края на Април.
Облякохме всички подплати и верни на уговорката да не пропускаме нищо интересно и да сме максимално далече от магистралите подкарахме към Black Hills.
При последното ми идване тук имаше отвратителна мъгла. Днес беше облачно и температурата беше 45Ф.
Първоначално искахме да се повозим около хълмовете, да разгледаме каквото има да се гледа и да опънем палатките някъде в парка. Нещо като последна вечер под звездите.
Прогнозата не беше никак добра. Студено и дъжд през нощта. Решихме, че ще пропуснем къмпинга. Обикаляме насам-натам докъм 4 и после поемаме на изток и търсиме мотел.
Първата ни спирка – Crazy Horse.
Идеята за Crazy Horse Monument е взаимствана от монумента на каменните президенти- Mt. Rushmore, с тази разлика, че е започнат от ЕДИН единствен човек и мащаба е много пограндиозен Изобразява индианец на кон който сочи напред с ръка, Мотото е „My land are where my dead lie buried”. Crazy Horse е реален герой от индианската история и е живял по времето когато ние сме освободени от турско робство. За 50 години е завършена само главата, никой не се наема да каже кога точно ще се завърши, но няма да е по наше време. Проекта се финансира от частни дарения и от всички атракции, които се предлагат в комплекса - вход, сувенири, турове до работната площадка. Фондацията, която го стопанисва и развива е отказала на два пъти правителствени дарения от по $10 000 000.
Тук бях през 2013, в общи линии не забелязах голям напредък. Явно никой не бърза да завърши проекта, така или иначе е пълно с туристи, които си плащат вход и купуват сувенири, защо да бързат.
В магазина за сувенири ми направи впечатление, че се продаваха монети направени на бижута.
Спомних си как преди години на един друг мото трип имахме технически проблем с един мотор и помолихме в една работилница да ни пробият една монета от 25 цента за да ремонтираме съединителя. Отказаха ни с обяснението, че е федерално престъпление да се унищожава националната валута. А тук направо ги режеха пред нас...нали уж е федерално престъпление. В следващия момент видях табелката, можело да ги унищожават при условие, че няма да се използват като парични средства след това.
Поехме бавно през хълмовете. Много приятно място, въпреки туристите. Това ми беше петото идване тук, пак ще дойда.
В ляво се появи KOA-къмпинг верига под шапката на корпоративна Америка. Не съм голям фен, но отбихме за обяд.
Пълна програма, от перални, през бърза храна, тежък ресторант, магазини и огромна конюшна на разположение на туристите. Идеята не е лоша, но всеки път когато са ми взимали $50 за една палатка си обещавах да ги ползвам само в краен сличай.
Взехме по едно парче пица и се надишахме на свежият въздух идващ от към конюшната.
След 20 минути бяхме в Mt. Rushmore. Без съмнение един от най-популярните монументи на САЩ.
Строен между 1927 и 1941 г, изобразява американските президенти-Вашингтон, Линкълн, Джеферсън и Рузвелт.
За разлика от предишните ми идвания тук, служителите, които събираха таксата за вход ги нямаше. Взимаш си билет и плащаш на машина вътре. Очевидно тук битката с безработицата я разбираха по малко по-различен начин.
Следваха двата най-популярни пътя в Черните хълмове-Iron Mountain Road и Niddles Highway. Приятни горски пътища с много завои, хубави панорами, коли и много мотори.
Повечето от мотористите изглеждаха така, че са дошли тук с ремаркета. Ударят 30-40 мили, накупят си стикери и нашивки да отразят геройството и после пак на ремаркето до следващия баир.
Към 4 вече излизахме от Black Hills, хареса ми, винаги ми е харесвало. Със сигурност ще се върна.
Всъщност миналата година с жена ми планирахме да дойдем до тук с мотора, но в последния момент тя ме убеди, че Мексико ще подейства по-заздравяващо на брака...и отидохме в Мексико.
На излизане от хълмовете се разминахме с големи стада бизони, може и да бъркам, но ми се сториха доста по-мършави от тези в Канада.
В 5 и нещо бяхме в Hot Springs, South Dakota. Взехме стая в някакъв мотел.
След нас се появиха трима колеги с Харлей, два от моторите бяха чисто нови. Заговорихме се със собственика на единия. Каза, че за 17 години това му е 6-ти мотор и има навъртяни 200000 мили...със жена си отзад...браво!
Небето се запали...
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ден 23ти, 22ри Юни.
580 мили.
В 7 вече товарехме моторите. Приближи ме един тип, без обувки, по бели чорапки.
Какъв си, що си, от къде идваш, на къде отиваш, ти луд ли си? Такива едни стандартни въпроси.
След малко се появи и жена му, дама на около 70. Каза му да тръгва, защото ги чакат в полицията. Питах го на майтап дали е загазил.
-F..k, no. Обраха ни преди два дни.
-Стига бе, какво стана?
Тя бивш сенатор, той бивш CEO на Hyatt. Или поне това му беше версията, може и да ме е излъгал, не съм проверявал.
Тя имала 25000 акра ранчо наблизо, където били отседнали. Преди 2 дни отишли за храна и бира до някакъв магазин на 5 мили от тук. Вътре за лош късмет били заставени от някакви апаши с оръжие да си предадат парите, на нея и взели всичките бижута, за които тя каза, че били от поколения и много ценни. Той се разделил с кеша, кредитните карти и обувките. Защо обувките не разбрах. Успял да си дръпне ръкава и покрил часовника за $25000. Погледнах небрежно към китката му-Panerai Luminor. $6-$7000 макс, в никакъв случай $25000.
Сигурно ме е преценил един такъв Андрешко, който повече от Casio не е виждал и се опита да ме впечатли с малко нули. Не знам дали и акрите на ранчото не ги подметна леко раздути, като цената на часовника. Спестих му истината.
Сега отседнали в хотела докато се разправят с полицията, нямал търпение да се разкара от тази клоака и да се прибере в Калифорния, където имал 100 чифта обувки.
100 чифта, стига бе, аз имам 5, 3 от които са за мотор.
Потеглихме, заваля естествено.
От тук нататък нямаше нищо интересно. До дома ни оставаха около 900 мили, които решихме да вземем за два дни. Скука, но няма как. Всеки кеф си има цена.
Задуха, естестевено вече бяхме в Небраска.
Отказахме се от магистралата и поехме към Road 20. Скучен междущатски път, но с по-малко трафик и никакви камиони.
Към 10 спряхме в някакво село за закуска.
Вътре ни посрещна младо момиче, готово да ни вземе поръчката.
Давай по едни яйца на очи, шунка и кафе.
Тя милата стои и ни гледа с празен поглед. Върти химикалката и тефтера и определено изглеждаше объркана.
След минута притеснено каза, че тук много рядко спират хора с акцент и ще я извиняваме, ама нищо не ни е разбрала. Повторихме бавно и приказката тръгна. Веднага ни уведоми, че е самотна майка и 6 месечният и син има спешна нужда от баща.
Не проявих интерес, Венци се снима с нея...
Продължихме в прерията. Духаше, валеше, спираше, изгряваше слънце и после пак от начало. Отвратително време за каране.Минавахме покрай кравеферми от където се носеше непоносима смарад.
Към 3 спряхме за бензин в Plainview, село в което преди 4 години си бяхме опънали палатките в градския парк.
Погледнах си телефона. Няколко пропуснати обаждания от жена ми и един смс.
На 96 годишна възраст, милата ми баба ми си беше отишла от този свят. Още една звездичка на небето.
В този момент загубих интерес към пътуването.
Нямам спомен за следващите няколко часа, влезли сме неусетно в Айова.
Мислите ми бяха другаде, от друга страна да съм сам със себе си на мотора беше най-добрата терапия.
Спряхме във Fort Dodge, Айова.
Свободни места имаше чак в третия мотел. Събота вечер, народа пътува.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ден 24ти, 23 Юни.
360 мили.
Валя цяла нощ и продължаваше да вали. Никакъв шанс за сух финал на пътуването.
Вече ми беше писнало, исках да се прибера колкото се може по-бързо в къщи.
Докато закусвахме по новините съобщиха, че в района в който сме е имало наводнения и се очаква още много дъжд.
Облякохме екипите за дъжд и продължихме в прекрасната Айова.
Казал съм го преди, казвам го и сега. Докато дъщеря ми не завърши University of Iowa и ние със жена ми сме щедри спонсори на щата, за Айова или добро или нищо. Затова нищо...
Валеше и духаше, аз отново бях на мотора само тялом. Милата ми баба не ми излизаше от главата.
Наложих си да мисля за нещо друго. Може би сега беше момента за някаква бегла равносметка.
От екипировката нямам никакви оплаквания.
Това беше първото ми пътуване с новото яке и се представи на ниво, никакви забележки. Всичко друго по мен беше тествано многократно и изненади нямаше. Както споменах преди, този път бях със спален чувал за 0 градуса и не съм имал проблеми със нощния студ.
Честно казано не си спомням някой от колегите да се е оплаквал. Преди да тръгнем, многократно ги предупредих, да не правят никакви компромиси с екипировката си, послушаха ме и съм сигурен, че не съжаляваха.
Моторите се представиха точно както се очакваше да се представят. С изключение на няколко разхлабени болта и две-три изгоряли крушки нямахме абсолютно никакви проблеми. Тук не визирам веригата на Венци и задните накладки на Росен, тези инциденти нямаха нищо общо с представянето на моторите.
Имаше едно изпускане на мотора на Роската, докато му смазваха веригата.
Румен спомена, че изпуснал и неговия, но аз не съм бил там. Значи общо две.
С риск да се повторя, смятам, че изборът ми на мотор е просто перфектен. Разбира се и Румен и Венци сигурно ще кажат същото за техните машини и ще са прави.
Личен избор без да се опитвам да налагам мнение. Важното е да се пътува, без значение с какво.
Тази година се навършиха 10 години откакто се запалих по мото-туризма.
10 страхотни години, през които обиколих места за които дори не знаех, че съществуват. Срещнах много колоритни хора, наслушах се на невероятни истории, сблъсках се с какви ли не човешки съдби.
Открих един друг свят, свят на свобода, примесен с болка и лишения, без които обаче нямаше да е интересно.
Свят на приказна красота, която ме пренасяше в едно друго измерение и рестартираше мозъкът ми след всяко пътуване.
Убедих се, че съм обграден с чудесни хора, че имам фантастично семейство, че съм се научил да взимам правилни решения, че имам чудесен живот и не ми трябва много.
Мисълтта ми тръгна рязко в друга посока.
Докога?
Ще излъжа ако кажа, че не съм си мислил, че този сън рано или късно ще свърши.
Дали това пътуване не беше един чудесен край на една фантастична ера?
Дали това не е момента в който да закача каската на стената и да започна да търся ново хоби?
Последните 24 дни ми минаха през главата на бързи обороти, след това и предишното пътуване и по-предишното и всичките пътувания за тези 10 години...
Изсмях се на глас, абе Димитре, ти луд ли си?
Играта продължава.
Благодарих на бога, че през тези 10 години винаги е бил наоколо и се помолих за в бъдеще да не ме оставя.
Вече взел това важно решение се замислих дали ще има още едно Обещание.
Много вероятно е да се върна по един или друг начин отново. Дали ще е с мотор или някакво друго мпс не зная, но сърцето ми остана там, в дивите Юкон, Британска Колумбия и Аласка.
Естествено, че ще има.
С Венци се разделихме някъде около Рокфорд.
Дъждът спря, падна лепкава мъгла. Времето ни измъчи до последно.
На 20 мили от нас спрях на една бензиностанция за био пауза.
Паркирам до един колега с голям, черен, лъскав и накичен с много хром мотор. Марката не е важна.
Той лежеше отстрани и човъркаше нещо. Питах го дали всичко е наред. Погледна ме, погледна ми мотора и пренебрежително изръмжа нещо което не разбрах.
Излизам от бензиностанцията, той още там, но от другата страна. Бърше си мотора с парцал. Аха, спрял да лъсне хрома. Реших да не спирам, защото не ми хареса пренебрежителното му ръмжене от преди 5 минути.
Той обаче реши да ме заговори.
-Не бой се, няма да вали. На къде отиваш?
Въпреки, че дъждът беше спрял, аз продължавах да си нося екипа за дъжд. Беше ми все едно.
-Абе ти що не ме питаш от къде идвам?
-Е, от къде идваш?
Разказах му много подробно и наблегнах, че това ми е за втори път, не ми повярва. Показах му малко снимки за доказателство.
Каза едно “You are crazy” и изчезан с гръм и трясък.
24 дни и 9400 мили по-късно си бях в къщи, там от където започна всичко.
Велико беше, дявол да го вземе.
Свърши.
Бъдете здрави!
Видео ТУК
PS Миналата година ви запознах с Марти, един малък герой на който Фондация „Лати“ помага в битката с церебрална парализа.
Днес искам да ви представя Йони, друг боец, който има нужда от нашата помощ.
Дарения могат да бъдат направени ТУК
No comments:
Post a Comment