Moto Travel Corner: September 2014

Обикновенно първите месец-два след дълги пътувания са най-тежки.

Спомените са все още пресни, организират се снимки които непрекъснато ти напомнят за приключението, малки детаили, които са били забравени изникват в съзнанието, приятели продължават да се интересуват как е било…

Когато се разминавах с тежко натоварен мотор на пътя дълго гледах след него и съвсем откровенно завиждах.

Въпреки всичко, кривата на мото ентусиазма вървеше бавно, но сигурно на долу.

Сигналите на лошото време зачестяваха, изкарването на мотора започна да става все по-рядко и по-рядко и в крайна сметка се предадох.

Мъкаааа, още един мотосезон си отиде…

Зимата беше далече, но самата мисъл за 6-7 месеца затвор в къщи и тотално изолиране от мотора, ме вкарваха в дълбока депресия.

Реших да започна леко опипване на почвата за следващото пътуване, но нещо не вървеше. Как да планирам нещо което ще се случи след 10 месеца???

Май трябваше сериозно да се замисля за есенно-зимно хоби…

Един ден погледнах FB страницата, където си пишехме глупости от време на време и едно съобщение от Жоро ме заинтригува.

Предлагаше да направиме една обиколка на езерото Мичиган под егидата на Iron Butt Asosiation (IBA).

Не съм съвсем сигурен каква точно е каузата на IBA, но зная, че стимулират дълги мото пътувания, изпитание на воля, нерви и здрав задник. Ако не се лъжа, дори раздават грамоти за геройството.

Предизвикателството беше обиколка на езерото за 24 часа, около 1000 мили.

Е, аз отдавна не изпитвам нужда да се доказвам на себе си или на другите, така, че не захапах куката.

Малко по-късно реших, че ако се организира нещо подобно, ще тръгна с групата, ще карам 6-7 часа, ще си опъна палатката някъде и ще прекарам още една, последна вечер под звездите за тази година, все пак Мото Терапията трябваше да се закрие по един или друг начин.

Изчаках 2-3 дни, но нищо конкретно не се случи. Като, че ли колегите не искаха да се правят на герои, или просто меракът не беше достатъчен, но така или иначе организацията зацикли.

Нали знаете за онова усещане, когато нещо ти влезе под кожата и започне бавно, но сигурно да се оформя като идея, която не те оставя на мира докато не го направиш, и аз така.
След няколко дена знех, че ще има още едно каране, дълго, кратко, няма значение. Просто още едно последно за сезона товарене на мотора, лагерен огън, скара, бира, не особено добри условия за спане, по всяка вероятност студ и дъжд…

Онези, стандартните неща, заради които правиме, каквото правиме, нищо ново.

Честно казано, бях готов да го направя сам. От друга страна едно такова леко пътуване сигурно щеше да привлвче и други.

Идеята се завъртя във FB страницата. Разрази се една зверска дикусия, много колеги се включиха и в един момент имах чуството, че ще тръгнем поне 10-15 човека. Направо невероятно, мисля, че пътуването ни до Юта не беше коментирано толкова много…

В крайна сметка зелена светлина беше дадена на 5 човека.

Пепи и аз традиционно не пропускахме, GS-а на Веско ревеше с пълно гърло за приключение, и най-накрая щяхме да покараме малко по-дълго с Жоро и Марин.

Планът беше да караме около 300 мили и да опънеме лагера в района на Sleepig Bear Dunes, Michigan.

На следващия ден планирах да се върна по същия път, Жоро каза, че иска да направи пълна обиколка на езерото, така, че по-всяка вероятност щяхме да се разделиме, но пътуването щеше да бъде факт.

Въпреки, че имам много навъртяни мили в този щат, никога не бях ходил до Дюните на Спящата Мечка. От доста хора бях чувал, че това е една от най-приятните части на езерото и беше време да се провери.

Без значение, че пътуването щеше да бъде само два дни и отивахме до район, който колкото и да бeше хвален, едва ли щеше да се доближи и на милимунд до местата които посетихме преди 2 месеца, все пак това пътуване обещаваше да има всичко.

Тръпката на подготовката, товаренето на багажа, карането до там, опъването на бивака, лагерния огън, мръвката на жар, бира, ракия, сладки приказки.

Разходка насам-натам, събиране на палатките, трудния момент на тръгването на обратно и естествено най-неприятната, но задължително идваща част на прибирането в къщи, зазимяване на моторите и дългите месеци на чакане до следващият път…

Два дена преди пътуването времето се развали, температурата падна на около 60/Фаренхайт/, през ноща отиде на 45 и естествено се очакваше да вали. Какво повече да иска човек!

Както казват местните, who cares?

Един ден преди пътуването някой спомена, че се очаква сняг. Не знам колко беше точна прогнозата, но се принудих да търся вариант за прикачване на аксесоари, които не бях носил никога на мото трип.

В петък времето се развали до степен да си мисля дали сме луди или само ненормални. Температурата беше около 50, силен вятър и обилен дъжд. Взех един резервен спален чувал, повече топли дрехи и да става каквото ще.

Събота, 7 ам.

Събрахме се на време, пихме по едно кафе и бяхме готови за път.

Времето беше студено, прогнозата обещаваше дъжд, а ние се бяхме облекли като за ходене до Северния полюс.

По пътя ни духаше вятър, валя ни дъжд и беше хладно, но като цяло ситуацията беше в рамките на поносимото.

Първите 200 мили ги взехме на бързи обороти, магистрала, натоварено движение, ремонти по-пътя…

Към обяд вече бяхме в гората, природата се промени, слънцето се показа и денят започна да придобива смисъл.

На места имах чуството, че гората е генно модифицирана, дърветата бяха с еднаква височина, еднаква дебелина, еднакво олистени, еднакво оцветени и бяха строени като войници.

Правилата са за всички.

Към 4 вече опъвахме палатките. Справихме се по норматив, има няма 30 минути и се отправихме за провизии.

По стара традиция заредихме 3 пъти повече отколкото ни беше необходимо.

Банкета започваше…

Нарязахме салатата…

Насякахме дърва /Жоро реши, че иска да прави футболно игрище в гората/

Запалихме скарата…

Приготвихме музиката…

Поканихме съседите…

Напълнихме чашите…

И……каквото се случва в Мичиган, остава в Мичиган:)

За много любопитните пускам една снимка и оставам останалото на въображението ви.

Следващата сУУУТРИН, да онази сутрин за която се предполагаше, че сме достатъчно пораснали, поумняли и помъдряли за да не попадаме там, онази сутрин за която са правени филми, пеят се песни, има безброй вицове, шеги и какво ли не, беше Факт!

Духът който пуснахме вчера от бутилката заслужаваше орден за добре свършената работа.

Изпълзяхме като мишки от палатките, движихме се бавно и без резки движения, погледите бяха замаяни, физиономиите – леко променени…

Снимки няма, няма и да има, sorry.

Някъде към 11 бяхме готови за потегляне, самата мисъл, че имаме 350 мили каране меко казано ме напрягаше.

Пълна обиколка на езерото дори не се коментира.

Време беше да отидеме до крайната точка, Sleeping Bear Dunes.

Паркът е кръстен на стара легенда за спящата мечка.

Според легендата, огромен горски пожар на западния бряг на езерото е прогонил майка мечка и нейните две малки мечета навътре в езерото. След много мили плуване, двете мечета изостават. Когато майката мечка достига брега, застава в очакване на висок хълм.

Изтощените мечета се удавили в езерото, но майката мечка остава да чака с надеждата, че малките ще се появят.

Впечатлен от решителността и вярата на майката мечка, Великият Дух създал два острова -Северен и Южен Маниту в памет на малките.

Ветровете погребали мечката под пясъчните дюни, където тя чака и до днес.