Колко див е Дивия Запад - част 4

Ден 8ми

Станахме уморени към 8.

Днес нямахме програма, но в общи линии трябваше да избираме между Black Hills и Sturgis. За да си улесниме живота решихме да избираме между Black Hills и Black Hills, избрахме Black Hills.

Боян трябваше да си свърши някаква работа и се хвана за телефона. Ние отидохме да се поглезиме в Hill City Caffe, мястото където преди 2 години срещнахме няколко Български студенти, дошли на бригада.

В Hill City си беше мини Sturgis, главната улица само за мотори, народ, сувенири, скарите пушеха още от сутринтта.

Чухме се с Боян, който още работеше, разбрахме се да се търсиме по тепетата.

Атакувахме Black Hills.

Две години по-късно и трима души по-малко, снимка на същото място.

 

Имах чуството, че бяхме тук вчера. Кога минаха 2 години???

Познатите и невероятни Черни Хълмове си бяха същите, само аромата на бор и смола го нямаше, за сметка на това бензиновите изпарения просмукваха гората. Хиляди мотори щъкаха насам-натам като хлебарки.

Някъде към 5 бяхме обратно в къмпинга. 

Да не забравиме, и това е част от традицията.

И Боян с неговото бебе.

Доядохме и доизпихме каквото беше останало и с натежали сърца заобсъждахме програмата за следващите 2 дни-дните за прибиране.

_________________________________________________________________________

Ден 9ти

Пепи станал в 3 сутринтта, събрал си нещата и зацепил към къщи. За втора поредна година си организираше негово си лично Iron Butt предизвикателство.

Към 7 вечерта се обади, че се е прибрал. Има-няма 1000 мили.

Ние си бяхме планирали 2 дни за връщане, така, че не бързахме.

Събрахме багажа и към 8:30 бяхме на път.

 

В момента в който стъпихме на магистралата реши да завали, отново. В допълнение това беше предпоследния ден от събора и народа масово се изнасяше към къщи.

Предусещахме манифестации по магистралата, за това имахме стройна програма как да финтираме ситуацията.

 

След 50 мили, без никакво предизвестие завихме рязко в дясно и елиминирахме магистралата от плановете ни за прибиране.

Навлязохме в Badlands National Park.

Племето Лакота е дало името на тази земя  "Mako Сика", което означава "лоша земя" Намираща се в югозападната част на Южна Дакота, Badlands се състои от 244 000 акра остро ерозирали хълмове, зъбери и кули, смесени с най-голямата защитена тревна прерията в Съединените щати.

Земята е толкова безмилостно опустошена от вятър и вода, че тя се превърнала в живописена пустош. Смесица от странни, цветни кули и зъбери, масивни хълмове и дълбоки клисури. Ерозията на Badlands разкрива утаечни слоеве от различни цветове: лилаво и жълто (шисти), бежово и сиво (пясък и чакъл), червено и оранжево (железни оксиди) и бяло (вулканична пепел).

Бедлендс също пази и  най-големите световни фосили. Скелети на древни камили, трипръсти коне, саблезъби котки и гигантски носорози са сред намерите тук много фосилизирани видове. Всички фосили, скали, растения и животни са защитени и трябва да останат там където са. Праисторически костите се откриват и до днес.

Бизони, мулета, елени, прерийни кучета, койоти, пеперуди, костенурки, змии, лешояди, орли и соколи са само някои от дивите животни, които често могат да бъдат видяни в парка. Ние видяхме само бизони. 

Излезахме през южния изход на парка и подкарахме на зиг-заг към път 20. Той е успореден на магистралата, но по спомени от преди 2 години е абсолютно пуст. Вятъра нямаше как да го избегнем, но поне да не сме в трафик.

Движихме се по селски пътища, които бяха абсолютно празни. Подминахме един затвор и няколко индиански резервата, които приличаха на военни лагери с тази разлика, че бараките бяха боядисани в малко по-весели цветове.

След двучасов слалом, най-накрая стъпихме на път20, от тук карането ни беше само направо.

Беше страхотна жега, над 100Ф. За момент ми мина еретичната мисъл, че няма да е лошо ако малко завали, ей така да разхлади, а и дъжда започна да ми липсва.

В един момент запръска, но за пръв път бях оптимист, че ще ни се размине, размина се.

Беше време да започнеме да се оглеждаме за къмпинг.

Преминавайки през Plainview-малко селце в нищото видяхме табела за безплатен къмпинг.

Оказа се, че хорицата от това селце са заделили един ъгъл от градския парк и са оформили 4 къмпинг места. Опънахме палатките между селските кортове, затворения басейн и местното училище.

 

Боян и Ванката отидоха за пица.

А аз оформих „годишната стена” на гордостта или срама, според гледната точка.

Легнахме рано с уговорката да станем в 5 и да тръгнем колкото се може по-рано. 

Да бе.

_________________________________________________________________________

Ден 10ти

Станахме в 5, прибрахме част от багажа, друга част направо изхвърлихме и в 6 бяхме на път.

Оставаха ни около 500 мили, с това ранно тръгване очаквахме да сме се прибрали достатъчно рано за да имаме време да оправиме багажите и да се видиме със семействата си.

Отново греда, в момента в който напуснахме селото се спусна, гъста, мазна и отвратително влажна мъгла.

Карахме в нея точно 70 мили, което ни отне повече от 2 часа.

Най-накрая мъглата се разкара и ние дадохме газ да компенсираме забавянето.

По едно време Боян мина пред мен и замаха да спра. Спрях.

Оказа, че аз съм хванал пътя на север, вместо на изток. Добре, че се усети, иначе директно в Канада, сега като се се замисля, щеше да се получи идеално.

Бояне, моля те следващия път преброй до 100 преди да ме спреш, още щяхме да сме на път.

Айде на обратно, това ни коства още 60 мили.

Май, че трябваше да си станеме в 8, това напъване за ранно ставане и ранно пристигане не работеше.

Най-накрая се върнахме на 20ти път и дадохме газ на Изток.

 

Пълна скука.

След 8 часа всичко свърши.

3600 мили и 10 дни минаха като миг. Мото-трип 2015 отиде в историята.

 Видео  ТУК