Колко див е Дивия Запад - част 2

В един момент попаднахме в трафик, не трафик, а паркинг на пътя. Никой не се движеше, ние отбихме настрана да изчакаме малко.

Това беше момента в който ме зачопли отвътре дали не бяхме недообмислили нещо. Стояхме около половон час и не мърдахме, в ниското се виждаха полицейски лампи.

Прчината за задръстването бяха стада бизони, и то не защото ходеха по пътя както нахалните крави от предишния ден, а защото всичко живо спираше да снима. Колите бяха стотици, местехме се като мравки, накря дойде и нашият ред да спрем и да забавиме колоната.

 

Най-накрая се измъкнахме от тапата, загубихме поне час, ако не и повече.

След миля и нещо отново спряхме, този път видимоста беше добра, но не се виждаше кьорав бизон. Пред нас имаше десетки ако не и стотици коли спрели на пътя. Наоколо се мотаеха хора с половин метрови обективи и блееха на някъде в дясно. Мен ме фана нервата и почнах да ставам зъл. Ляв мигач, в насрещното и газ, цялата група се изнесе в пакет, не ни пукаше, а и парк рейнжърите не бяха полицаи в крайна сметка.

Сашо, явно беше запазил спокойствие и в движение попитал какво толкова зяпат всичките тези хора. История стара като света-кръв и зрелище.

Елен в реката и вълк на сушата си мерили търпението. Ясно е, че елена рано или късно ще излезе и тогава-мътна и кървава... Всичките тези хора чакаха развръзката, силно се надявам елена да е изкарал във водата поне още 4-5 часа, ей така за да изпили търпението на публиката.

От нерви не снимах, то и с моя обектив едва ли щеше да излезе нещо.

В един момент тълпите изчезнаха, радост!!! Като, че ли периферията на парка  беше по-доброто място за нас.

Природата оставаше страхотна. Планини, долини, сипеи и тучни пасища ни обграждаха отвсякъде.

Purple Elephant с бизони. Priceless!

Не след дълго напуснахме парка през северния вход. Бяхме в Монтана, Сашо си беше у дома.

 

Време беше за заслужена почивка и обяд. Спряхме в Silver Gate-автентично, градче, село, махала или просто 10тина постройки около улицата с една единствена цел-да обслужват туристите. Предполагам, че това място функционира от Май до Октомври, през останалото време стои затрупано със сняг в очакване на следващия сезон.

 

Последна спирка за бензин в Cooke City и най-накрая навлязохме в заветния път.

 

Beartooth Highway е част от US Route 212 между Red Lodge, Монтана и Cooke City, Монтана. Той представлява поредица от стръмни зигзаг завои, по границата между Монтана и Уайоминг, на кота 10 947 фута (3337 м) се намира  Beartooth Pass.

При движение от изток на запад, най-високите части на Beartooth Highway минават през в широко плато близо до върха на прохода, а след това се спускат до мястото, където Beartooth се свързва с Wyoming Highway 296 (Chief Joseph Scenic Highway) в близост Cooke City, който образува североизточния вход към Национален парк Йелоустоун.
Пътя официално е открит на 14 юни 1936 г. отворен е за ползване между Май и Октомври, но се е случвало да се затваря заради снежни бури и по средата на месец Август.

Beartooth е вкаран в топ 3 на най-красивите и притегателни пътища в САЩ.

Хм, по принцип  съм леко скептичен когато става дума за топ нещо си. Тези класации ако не са комерсиализирани или платени от някой, който има интерес от това, са строго индивидуално оценявани, спрямо нечии си вкус, който не винаги дори се доближава до моя или на голямата публика като цяло.

Око да види, ръка да пипне, за това бяхме тук.

Началото беше повече от обещаващо. Движение почти никакво, прекрасно време и невероятните Скалисти Планини които ни караха да се чустваме малки и незначителни.

Спряхме на една отбивка за поредната фото сесия и Ванката се присети, че тази година не изпускал мотора. Веднага коригира този пропуск, но Сашо се оказа наблизо и не остави Встрома дълго да се въргаля в прахта.

От тук нататък мога да кажа само едно УАУ, не знам дали е топ 3, 4 или 304, но това е проход през който бих минавал отново и отново и отново...

На върха имаше голяма група HD мотористи, практикуваха оф роуд каране и си показваха магариите.

Полюбувахме се на гледката, поснимахме и направихме обратен завой. Причината, че не се спуснахме по източния ръкав беше, че искахме да се прибереме по Chief Joseph Scenic Highway, а него можехме да го хванеме само ако се върнем 30 мили в посоката от която дойдохме.

 

След около 45 мин се отклонихме по Chief Joseph Highway.

Chief Joseph е индианец живял между 1840 и 1900г, известен със съпротивата си срещу федералното правителство да засели племето му- Nez Perce в резерват, който не е бил договорен с тях.

Този резерват е бил „натрапен“ с цел да се освободят земите обитавани от тях в продължение на столетия, защото там са открити големи залежи на злато.

Интересното е, че тази схема се разиграва по-същото време и малко по-на изток. Индианците не са имали място в районите със златни залежи, за да нямат претенции, нищо, че тези земи са били техни с векове, правото на по-силния, мисля...

След дълги битки, предимно юридически, през 1885 г. Той и племето му са изпратени в резерват във Вашингтон, където по-късно умира.

Честно казано не знаех какво да очаквам от този път, тъй като е непосредствено до Beartooth, като че ли не му се обръща много внимание, от друга страна точно това са и местата който ни изненадват приятно в тези пътувания.

Второ УАУ за последните 2 часа, както каза Сашо, този път изби рибата, не само я изби, но направо я метна в тигана...

Някъде към 6 бяхме обратно в Коди. Слънчево, топло, идеално време за скара, бира и сладки приказки.

Спряхме пред един Уолмарт и го ударихме на шопинг. Докато седях на опашката, другите трима изведнъж нахълтаха в магазина с две колички в които бяха намятали всичко което висеше по моторите. Това не ми хареса, ама хич.

Заваляло...ОК, все пак денят беше прекрасен, малко дъжд накрая нямаше да ни уплаши.

След около 30 минути спря, ние намятахме покупките по моторите и газ към къмпинга. Тамън тръгнахме и заваля пак, ама здраво и застудя, ама много.

Пристигнахме в къмпинга само за да установиме, че там вали още по-силно, духа студен вятър и програмата за вечерта, а именно баня в реката, мръвки на скара, приказки около огъня се отлага за неопределено време.

Ха, може и да отложиме банята, но всичко останало е по план. Метнахме едно платнище на единствения кол наоколо, опънахме ъглите с ластици и се сгушихме под импровизирания навес.

Не беше супер комфортно, но за полеви условия си беше направо лукс.

Менюто беше шопска салата, наденица с боб и бира. След 1 час, дори спря да вали.

 

___________________________________________________________________________________

Ден 5ти

Отворих очи към 7, валеше и беше студено. Една от онези сутрини в който искаш да пролежиш деня.

Към 7:30 дъжда спря, изпълзяхме от палатките, духаше лек вятър който ни пронизваше леко и елегантно, втресе ме.

Днес беше деня за Йелоустон, или колкото там може да се обиколи за ден.

 

Тук видяхме и единствената мечка за пътуването, снимката е малко неясна, затова мога да направя какъвто си искам коментар и няма да бъда хванат в измама-огромна зла гризли, с кървясали очи и туристически обyвки подаващи се от огромната и паст, абе да не и се мяркаш пред очите.

Продължавахме бавно-бавно към първата цел за деня- гейзера Old Faithful.

Това което ме разтревожи вчера, се потвърди на 100% днес. Знаехме, че ще има хора, но не бяхме взели под внимание факта, че пътната мрежа не можеше да поеме целия трафик, един бизон до пътя спираше десетки коли за снимки, никой не бързаше и въобще всичко ставаше супер бавно. Тук трявба да се дойде след 25 Август, когато децата тръгнат на училище и навалицата е намаляла на половина.

Както и да е. Спирахме, снимахме, седяхме в трафик. Поне слънцето се показа и се стоплихме малко.

Към обяд пристигнахме. 45 мили за 4 часа. Ясно беше, че Йелоустон ще го гледаме през крив макарон, колкото-толкова, да не бъдем максималисти.

Old Faithful е най-популярния и предвидим гейзер в парка. Изригва на около 90 минути и събира хиляди зрители.

Района е силно комерсиализиран-хотели, ресторанти, сувенири...

В момента в който пристигнахме, гейзера приключи с поредното си представление. Айде още час и половина чакане.

Както започна, така и свърши, има няма 2 минути.

Е видяхме и това чудо, следваше поредния трафик за измъкване от паркинга. Решихме да продължаваме без план, просто да си караме през парка, ей така за кеф.

Сашо си намери трибуна, ама май никой не го чу.

 

Продължихме да се шматкаме без цел и посока, беше красиво и различно, дори и хилядите хора наоколо и задръстванията спряха да ни дразнят.

В този момент Сашо удари 46000 мили.

 

Ако не ме лъже паметта, той купи мотора преди ходенето до Аляска на 2000 мили, ако приемем, че до Аляска и обратно е навъртял още 8000, то остават едни 36000 мили за които би трябвало да даде отчет в писменна форма, подкрепено със снимки-къде, какво, защо и как.

Часът беше около 4, решихме да се насочиме към къмпинга. Напускахме Йелоустон с миксирани чувства. От една страна изнервящите задръствания, хора навсякъде, чакане, бутане...от друга Скалистите Планини, заобиколени от страхотни долини, буйни реки, гледки спиращи дъха и не на последно място гейзерите, които като че ли бяха навсякъде.

Прибрахме се в къмпинга и седнахме да анализираме ситуацията. А тя беше следната:

Първоначалния план беше да сме тук 2 дни, в последствие решихме да останеме още един ден и да посетиме Grand Teton-планинска верига на юг от Йелоустон. За съжаление местото на което бяхме опънали палатките беше резервирано и на следващия ден трябваше да местиме всичко на друго място, където обаче имаше хора, които първо трбваше да си тръгнат, чак аз се обърках...

Grand Teton се намираше на около 100 мили от нас и то при положение, че хванехме най-краткия път, а той беше през Йелоустон. Днес минахме 45 мили за 4 часа, какъв изобщо беше шанса, че ако първо местиме лагера, после караме 100 мили през парка изобщо ще стигнем до там по светло, а да не забравяме, че трябваше и да се прибереме обратно.

Накратко, взехме трудното решение, да се разделиме със Сашо на следващия ден и да поемем обратно на изток.

Във следващия момент духна, като на шега. Палатките залегнаха, придържани от големите камъни в четирите ъгъла, караваната на съседите разпери крила и се опита да полети.

Палатката на Сашо, която не беше укрепена, направо си тръгна.

 

Духа, духа, пък спря. Добре, че бяхме тук, че не ми се мисли ако ни нямаше какво щяхме да намериме, по точно, какво нямаше да намериме.

Слънцето изгря, вятъра се укроти и настана време за баня. Сашо ни показа как се смазва огън, отворихме бирите и всичко запoчна от начало.

 

По едно време дърватa свършиха, Сашо и Ванката се писаха доброволци да ходят за съчки. Върнаха се с това?!?!

Докато се опитваха да набутат дръвника в огъня, Ванката си самоизмисли и прякор, няма да го споделям без негово съгласие, но ако някой го познае има от мен една бира.

Изядохме и изпихме каквото имаше и си легнахме. Стана студено, времето определено се разваляше, пих два аспирина и извадих втория спален чувал. Заспах с мисълтта, че сме взели правилното решение да си тръгнем един ден по-рано.


За част 3 клик ТУК