240 часа, 4та част.

Ден 8 ми, 28 Юли.

280 мили.

Както обикновенно станахме в 6. Събрахме багажа и 7 бяхме на път.

До момента проблеми с намирането на свободни къмпинги нямахме. Днес беше Петък и решихме да побързаме с идеята да започнем да се оглеждаме за спане по-рано от обикновенното, не искахме да спим на мотел само защото къмпингите бяха пълни.

Както се вижда на картата между мястото където бяхме и крайната ни точка за деня се намираше Gunnison National Forest. След дълго обследване на маршрута, Румен каза, че има някакъв проход през планината, около 7 мили черен път, който бил добре подържан и няма да е проблем за натоварените ни мотори.

Поехме на север. Движихме се успоредно на някаква река. Мястото явно беше като магнит за туристите. Беше пълно с рибари, хората щтъкаха напред-назад, яздеха коне, в реката беше пълно с лодки за рафтинг. Много ми хареса, замислих се, че няма да е лошо ако един ден се върна и прекарам 2-3 дни тук.

Около пътя свободно пасяха крави, които най-безцеремонно бяха минирали шосето. Явно съм блеел някъде, защото в един момент установих, че съм минал през една от мините и съм целият в лайна. Покрай това хоби съм бил кален, мокър, прашен, но не и в лайна. Е всяко нещо си има пръв път, нали.

След малко бяхме на отбивката за Cottonwood Pass. Греда, от големите. Прохода беше затворен за ремонт за следващите две години.

Румен се заговори с работниците и ги попита, дали все пак не може да минем. Казаха-никакъв шанс, има участъци където пътя просто липсва.

НО, ако се върнем 2 мили, в ляво има път който евентуално ще ни изведе от другата страна.

Тръгнахме да проверим смисъла на думата евентуално.

След 2 мили завихме в ляво по един много приятен черен път.

Бяхме заобиколени от тучни ливади, пълни с моите приятели-кравите. Навлезнахме в малко селце-Tincup. Много живописно и автентично място, пълно с туристи, които чакаха чинно около АТВ-та, явно за някакъв трип.

Пътя започна да се влошава, но все още беше поносим. Замислих се до колко трябва да чакаме, преди да преосмислим решението си.

След миля и нещо пътя стана ужасен. Спряхме до едно поточе.

Шол си погледна в куфара и ни уведоми, че лютеницата, която беше там се е отворила и е станало мазало.  Започна да си чисти багажника. Аз направо нагазих в потока и поизпрах кравешките фъшкии от себе си.

Дума за връщане не стана. Успокоихме се, че ако пътя се задържи така, сме ОК. Някакви си 7 мили.

Продължихме, моят оптимизъм се изпаряваше с всеки изминат метър.

Пред нас изникна едно езерце, пълна идилия. С тази разлика, че пътеката по която трябваше да го заобиколим беше кошмарна. В далечината имаше един зарязан Jeep със спукана гума. Простото определение е: Тъпи и упорити.

Това беше момента в който трябваше да се върнем, но не. Щяло да стане по добре, само да ги минем тези 500 метра.

Беше много топло, аз се потях в мото одеждите като прасе. Мина ми през ума някой да се разходи напред и да види за какво става дума. Желаещи нямаше. Бяхме на 10000 фута над морското ниво и дори и младите ми спътници се задъхваха.

Отварям една скоба и споделям, че отслабнах с 5 кг на това пътуване и съм сигурен, че това стана точно тук. За сравнение при ходенето ми до Аляска отслабнах само с 2кг.

Къде с каране, къде с бутане, къде с носене успяхме да минем. От другата страна нещата не бяха по-добри. Малко спускане с една локва в ниското и после рязко изкачване. Ако си мислехме, че това по което бяхме минали току що беше ужасно, то аз лично нямам думи да опиша това което предстоеше. Така наречения път се превърна в река от камъни.

Румен се метна на мотора и с мръсна газ атакува. Премина през локвата и пое нагоре. 10 секунди по-късно се присъедини към нас тримата с изпуснатите мотори.

Зад нас се появиха някакви високо проходими RV-та.

Веднага си спомних как миналата година в Black Hills един искаше да сменя едно такова същото за моя мотор и аз отказах. ГРЕШКА.

Пуснахме ги да минат и продължихме, с каране, с бутане с носене. Камъните блъскаха по тавите под двигателите, съединителите прегряваха.  Моторите определено бяха прекалено тежки за този „път“.

Въпреки всичко продължавахме да мъчиме себе си и машините. Бяхме изминали около 2 от 7 те мили, отне ни около час и половина. За това време щяхме да сме заобиколили планината два пъти.

След малко отдолу се зададе група с АТВ-та, предполагам същите, които видяхме в селото. Направихме им и на тях път. Водачът на групата спря до нас.

В общи линии каза следното:

-Така е още 3 мили, после става малко по-добре. В тези 3 мили обаче има участъци които са много по-зле от това което виждате. Ако съм на ваше място ще се върна.

Послушахме го и развяхме белият флаг. Време беше разумът да вземе превес в тази ситуация.

Пътят на срама го взехме доста по-бързо. За около 20 минути бяхме обратно до езерцето.

Трасето което ми се струваше ужасно на идване, сега ми се видя като магистрала Тракия.

Хванахме царския път. Отново минахме през онази прекрасна гора, с реката. Отново се замислих да дойда тук за по-дълго.

Влезнахме през парадния вход в Gunnison National Forest, малко по-късно бяхме на билото на Monarch Pass, кота 11312 фута.

Там се заговорихме с един колега с GS. Каза, че е от Хюстън и отива в Британска Колумбия. И той и мотора изглеждаха така, че все едно бяха излезли от магзина преди 2 минути. Не мога да си обясня как някои хора успяват да подържат и себе си и мотора перфрктно чисти на такива пътувания.

Заваля, започнахме да отхвърляме мили. Към 5 бяхме в Bailey. 
Не бяхме сигурни къде ще нощуваме и за това взехме по един сандвич от бензиностанцията. Време за банкет май нямаше да има, а и валеше лошо.

Хванахме някакъв път през гората,, който на картата се удряше в магистрала I70.

Първият къмпинг беше пълен. Естествено, Петък е и хората са в планината.

Продължихме нагоре. След 2 мили се показа табела Geneva Park Campground, отбихме. Подкарахме по някакъв черен и кален път. След миля се озовахме в една страхотна долина. Тук там опънати палатки, огнища обособени с камъни. Това беше най-примитивния къмпинг за цялото пътуване, но свърши работа. Дървата бяха на самообслужване в гората. Био нуждите също.

Опънахме платнището, продължаваше да вали.

Шол осигури дървата, но тук явно валеше от седмица, всичко беше подгизнало.

Това се оказа добра възможност за Румен да ни предаде нагледен урок по палене на огън в мокри условия. Бяхме на нещо като бой скаут кемп.

Все пак ако някой реши да повтори това упражнение, моля внимавайте. Да не стане плачка.

Имахме някакви бири останали от вчера, захапахме сандвичите и се насладихме на последната ни вечер в Колорадо.

++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Ден 9ти. 29 Юли.

600 мили.

Станахме отново в 6. Цяла нощ валя. Набутахме мокрите палатки в чувала, облякохме топлите дрехи и атакувахме Guanella Pass.

Няма нужда да се повтарям за гледките и пътищата. Колорадо, Скалистите Планини, мотори, това е достатъчно.

Спуснахме се от северната страна. Беше пълно с пренаселени къмпинги. Независимо от лошото време, всички тези хора бяха дошли да прекарат уйкенда сред природата.

След час бяхме в Georgetown. Заредихме и се метнахме на магистрала I70.

Покарахме 10 тина мили и се отклонихме към последният ангажимент за отхвърляне-Mt. Evans.

Това с което е известна Mount Evans е, че до върха стига най-високият асфалтиран път в Северна Америка-14130 фута.

Атакувахме поредния фантастичен път. Валеше, беше мъгливо и много студено. На върха термометъра показваше 37Ф.

Заради влагата, а сигурно и заради фотографа снимките не са много за показване, но по-добро нямам.

Пътя беше култов, серпентини, дупки, сняг, както си му е редът.

Потърсих в нета въздушни снимки, но не намерих. Не съм минавал нито по румънските, нито през алпийските проходи, но от многото снимки, които съм гледал този път беше нещо подобно.

Пускам и още една серия снимки, които Румен е правил преди 2 години в много по-хубаво време.

Към 12 бяхме обратно на магистралата.

Спряхме за бензин. Загледах се детайлно в мотора. Краш баровете ми бяха счупени и от двете страни. Предполагам от многото удари по тавата под двигателя, която в предната си част се държеше именно за краш баровете.

Когато Румен и Шол са търсели гума на идване към Monument Valley, в Craigslist са излезли две нови за без пари, но са им били далече. Сега се намирахме на 30 мили от мястото и Румен каза, че иска да отиде да ги купи. Коцето тръгна с него. Ние с Шол забихме по магистралата. Разбрахме се да не се чакаме, а направо да им текстваме къде ще спим и да се срещнем там.

Магистралната мъка започна.

След 2 часа бяхме в Небраска. Какво има там съм писал преди-вятър, жега, миризма на тор и много скука.

В 8 бяхме в Lincoln Nebraska. Директно спряхме пред Motel 6. С палатки не ни се занимаваше. Румен и Коцето се появиха след половин час.

Купихме бири, поръчахме пици и спретнахме един прощален банкет в хотелската стая.

+++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Ден 10ти, 30 Юли.

500 мили.

Станахме в 6. В 6:30 бяхме в ресторанта за закуска, в 7 на път.

За капак си изпуснах телефона и екрана стана на сол. Писах го към щетите от пътуването и забравих.

Единственото интересно нещо, което се случи по пътя беше, че се разминах с дъщеря ми, която се прибираше обратно в университета в Iowa City. Видяхме се, познахме се, помахахме си и всеки продължи по пътя си.

Поредното мото приключение отиваше към своя край. Поредните мечтани дестинации бяха постигнати. Отново за седмица бяхме извън комфортната си зона, но именно това е което ни привлича като магнит към мото-туризма.

Студ, пек, прах и дъжд, камъни, кал, дори и лайна, опитахме от всичко, но не спряхме да се усмихваме, не спряхме да се чустваме живи.

Върхът на всичко в това пътуване беше компанията. Абсолютно перфектна дружинка. Цялото пътуване мина под абсолютен синхрон, като, че ли го бяхме правили многократно и преди.

Започнахме пътуването като познати, разделихме се като приятели.

Сърдечно благодаря на Румен, Коцето и Шол за тези 240 незабравими часа.

С тях съм готов да тръга отново, сега, на където и да е.

От дома ни деляха 500 мили, прелетяхме ги за 7 часа и мото трип 2017 отиде в архива.

В резюме: 10 дни, 10 щата, 4100 мили, много, много фън и екшън.

+++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Още на другия ден започнах да разглобявам мотора за оглед на щетите.

Оказа се, че планката която държи тавата под двигателя отзад е счупена също.

Тавата не беше ужасно наранена, нещо което ме изненада.

Занесох всичко на доктор и после на прахово боядисване.

Само след седмица, Встром номер 3 за последните 4 години влезе в гаража.

Време беше да се разделя със стария мотор, с който направих едни от най-невероятните си пътувания и да започна да подготвям новата машина за нови приключения.

Две седмици по-късно  Номер 3, така кръстих новия мотор беше готов за бойни подвизи.

Забих поглед в картата...


Valley of the gods, the video, 
240 hours, the video.