240 часа, 2ра част.

Преди да продължа, ще отговоря на въпрос, който ми се задава често, а именно защо пътеписа е раздробен на части, вместо да е публикуван на веднъж. 

Причината е, че Google Blogger има някакъв лимит на информация, която след като се изчерпа спира да сейва. 

Извинявам се за неудобството, но е извън моят контрол.

Спряхме за бензин и навлякахме екипите за дъжд, за всеки случай.

Направихме бърза справка с картата и единодушно решихме да бягаме от магистралите като дявол от тамян. Коцето намери някакъв път през планината и поведе колоната.

Наоколо започна да става интересно. 

В момента в който навлязохме в гората, пред нас се показаха няколко караулки. Стана ми малко странно, обикновенно бараките в които седят горските да събират такса вход за парковете са една или две. Тези тук бяха доста повече и изглеждаха някак си различно.

Коцето спря, подаде нещо и продължи. Спирам и аз и питам колко.

Човека вътре се смее.

-Николко, давай някакъв документ за самоличност.

Гледам го не е полицай, а се държи като такъв. Питам.

-Що?

-Щото минавате покрай федерална лаборатория и трябва да ви проверя.

Аха, подадох си книжката, той само я погледна и ми я върна, как разбра, че съм надежден и безобиден не разбрах.

Не знам каква беше тази лаборатория, сгради без прозорци, бодлива тел. Явно нищо особено защото нивото на сигурност определено беше ниско.

Подкарахме в чудесна борова гора с прекрасни завои, беше леко хладно, заваля.

Изкачихме билото и започна спускане. Там ни хвана някакъв трафик, явно тук беше туристическата навалица. Заваля като по книга.

Минахме през няколко индиански гета, както каза Коцето все едно гледахме репортаж на CNN от Ирак, на живо. Това бяха индиански територии Jemez.

Измъкнахме се от гората и продължихме на запад. Пейзажите започнаха да стават познати. Червена почва, красиви скални склуптори изваяни от вятър и

вода.

След 530 мили спряхме във Farmington New Mexico.

Взехме стая в мотел 6, бира от бензиностанцията отсреща, поръчахме пица и сложихме край на ден 3 от анти хитовия сериал Г-з път да види.

+++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Ден 4, 24ти Юли.

340 мили.

Станахме в 6. На вън беше хладно и приятно.

Доядохме пицата от снощи и в 7 бяхме на път.

Подкарахме по път 64 към Tuba City. Пуст път, изцяло наш. Пейзажът беше предимно пустинен. В далечината се извисяваше самотна огромна скална пирамида.

Видяхме някакъв черен път, който като, че ли отиваше на там. Завихме, това беше първото ни излизане от асфалта ако не броим онези 500м черен път до къмпинга първата вечер.

Подкарахме по каманяка. Нищо особено, път като път. В далечината се виждаха 4-5 къщи, в които явно живееха хора.

Пред нас започнаха да изкачат огромни пустинни зайци за които бях чувал, че се използват за живи мишени за забавлвние на месните. То в тази пустош какво ли друго може и да се прави.

Продължихме с бодра стъпка. Магистралите бяха останали зад нас, пътя празен, чудесно време, пейзажи марка „Ню Мексико“

В 10 пресякохме границата с Аризона. Бяхме достигнали до най-западния щат на това пътуване.

Не съм сигурен дали интересната и запазена част на Rt66 е между Аризона и Калифорния, но за нас опита да се докоснем до този легендарен път претърпя провал. Това бяха едни 3 дълги магистрални дни, които ще бъдат запомнени само със скуката и жегата.

С ръка на сърцето ще си призная за пореден път, че независимо от всичко, шофьорите тук са изключително толерантни към мотористите и не получихме нито един бял косъм  независимо от натовареното движение и забързания трафик. Сърдечно благодаря на всички колеги зад волана.

Отбихме за бензин в индианска бензиностанция TEEC NOS POS, сигурен съм,  че на езика на навахите това име означава нещо митично, но поради ограниченото ми владеене на езика превода го оставям на специалистите.

При влизането в бензиностанцията минахме през някакъв чакъл, където Коцето се хлъзна леко, подпрял се рязко с десния крак и изрева.

Явно го болеше, но преценихме, че е най-много навехнато. Дадох му един патч, който използвам когато ме боли гърба, наляхме и се сблъскахме с един добре почерпен  червенокож нехранимайко, който директно дойде при мен и започна да прави някакви стойки, аз пък го снимах.

 

Явно червенокожият имаше план. Веднага след фотосесията ми задърпа кърпата от врата и завика „гифт, гифт“.

Да бе. Никакъв шанс.

Той се обърна към Коцето и започна същото представление. Говореше на странен език, вкарваше понякога и малко английски от което разбрахме, че само да му дадеме една кърпа и веднага се прибира в къщи да пие бира.

Казах му, че по нашите ловни полета в 10 сутринтта пиеме вече огнена вода и изобщо не може да ни впечатли с бира. Съмнявам се, че ме разбра. Продължи да досажда.

Накрая го съжалих и отидох да му купя един Monster за да го държи бодър за следващите  будали с които му предстоеше да се сблъска.

Газирахме се на запад.

Карахме на зиг-заг, хващахме странични пътища на ляво и дясно. Не бързахме. Празните пътища, червената нереална природа и прекрасното време правеха деня перфектен.

В 11 бяхме в Tuba, хапнахме по един Subway  и с мръсна газ се понесохме към крайната точка на това пътуване-Grand Canyon.

След час вече бяхме на опашката на входа на парка.

Беше студено, заваля.

Преди месеци, когато решението да дойдем до тук беше взето, при всяко мое споменаване пред познати, че ще се разходим до Гранд Каньон през Юли получавах разни коментари, които сега мога да определя меко казано като пресилени.

Като, че ли всички поставяха каньона под един знаменател с Аризона. До тук добре, да Гранд Каьон е в Аризона, а Аризона от своя страна беше асоцирана с високите температури, особено през лятото.

Обясняваше ми се, че съм луд  да ходя там посред лято. Щели сме да се изпечеме, да се свариме, да ни излязат мехури, обриви и още цял куп поражения свързани с високите температури.

Поради не познаването на географията или по някакви други причини, повечето хора смятаха, че времето в  Аризона е само и единствено онази умопомрачителна жега заради която това лято бяха затворили летищата около Финикс.

Гранд Каньон нямаше абсолютно нищо общо с тези топлинни удари на юг. Намирахме се на 2200 м над морското равнище, температурата беше около 68 Ф, валеше.

Втресе ме. Ей, т‘ва е. Сега оставаше да настина в Аризона през Юли и ходи разправяй после, че нямаш сестра.

Статистически-информативно, най-отговорно заявявам, че това беше най-студеното време от началото на пътуването.

Атакувахме каьона по южната дъга.

Отправихме се към първата изпречила се на пътя ни отбивка към каньона. Паркирахме моторите, походихме 50 метра и го видяхме.

За мен това не беше първото сблъскване с голямата дупка. Каньонът го бях виждал многократно от...10000 м. височина.  Всеки път когато съм летял на запад или обратно, пилотът ни напомняше, че сме над това чудо на природата и ако небето е чисто гледките винаги си заслужаваха.

Както обаче е известо, след 9/11 дори и най-любезната молба към пилот на самолет от гражданската авиация да намали леко височината за по-добра видимост би се изтълкувала много погрешно и би имала неприятни последици. За това онова от въздуха не се броеше.

Броеше се това което се случваше в момента.

Огромен и нереален, милиарди години ваян от природата, Grand Canyon беше пред нас в цялата си прелест.

Поредното чудо до което се докосвахме благодарение на нашето хоби. Това беше един от онези моменти в които забравяш за всички несгоди свързани с мото пътешествията, затваряш очи и знаеш, че всяка една миля до тук си е заслужавала на 100%.

Тръгвахме, спирахме, снимахме и пак и пак и пак.

Хора имаше много, но ангийска реч почти не се чуваше. Беше пълно с французи, немци и естествено азиатци.

Бях приятно изненадан, че нямаше задръствания. Онези от вас, които са чели за ходенето ни до Йелоустон си спомнят за титаничните задръствания, които ни съпровождаха през целия ни престой там. Един бизон на пътя беше достатъчен стотици коли да спрат и да си чакат реда за снимка.

Тук за щастие картината беше друга. От пътя около каньона почти нямаше никакви гледки. Който искаше да гледа трябваше да се отбие до специално изградени паркинги от където се откриваха стархотните гледки към дупката.

Това в общи линии решаваше проблема с трафика. Паркингите бяха препълнени естествено, но с моторите проблеми със спирането не сме имали.

След час, два, три, на кой му пука, стигнахме до информационния център. Спряхме да си купим по един стикер и се изнесохме към южния вход, в нашия случай изход.

След 4-5 мили бяхме в Tusayan. Това се явяваше нещо като комерсиалната зона на района. Хотели, ресторанти, барове, имаше дори кино, но най-важното - имаше магазин за бири и пържоли.

Заредихме светкавично и след 10 минути опъвахме палатките в Ten-X Campground.

Тук видяхме и единствения кактус за цялото пътуване и той не беше от онези големите, които се срещат на юг. За сметка на това Коцето успя да стъпи в него с бос крак, пълен карък.

Запалихме огън, намятахме пържолите, взехме по един душ и отворихме бирите. Те пък взеха, че свършиха за нула време и се прехвърлихме на уискито.

Това беше последната ни вечер в този състав и я поляхме юнашки.

С Коцето имахме една възрастова разлика от 20 години и се познавахме от месец, но това не ни пречеше да се разбираме чудесно. Никакви проблеми, никакви търкания, никакви мрънкания.  Много готино момче с голям потенциал в мото приключенията.

Приятелю (смея да те наричам така), благодаря ти за компанията и страхотните спомени.

++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Ден 5ти, 25 Юли.

320 мили

Цяла нощ валя, спах лошо. Сигурно това беше причината да стана половин час преди алармата, която беше навита за 4:30. Грешка няма, и двата телефона бяха навити да звънят рано-рано.

Наплискахме си очите с вода, облякохме якетата и се метнахме на моторите.

Идиотската идея да станем толкова рано беше дадена от мен и Коцето ми се върза, отивахме да гледаме изгрева над Гранд Каньон.

Тръгнахме към Yaki Point, едно много препоръчвано място за наблюдаване на слънцеизгряването (май изобретих нова дума).

Покарахме в тъмницата към 15 мили и стигнахме до отбивката. Там голяма табела, че пътя е само за бусовете, които обслужваха парка, за останалите-забранено.

Така, имахме два варианта:

1. Оставяме моторите на паркинга и чакаме един от бусовете да спре и да ни закара до там.

2. Оставяме моторите на паркинга и ходиме пеша около миля и половина.

Съвсем логично избрахме вариант 3, подкарахме си по забранения път.

ГугълЪт ни каза, че изгрева е в 5:25, сбърка с около 20 минути, но от нас да мине, великодушно му простихме.

Наоколо имаше 20тина човека, явно шатълите вървяха дори и по това време.

Зачакахме.

Към 5:45 слънцето проби, вълшебен момент.

В главата ми се завъртя July morning, все пак все още беше Юли, така че песента си дойде съвсем на място.

Снимките естествено можеше да са много по-добри, но колкото толкова.

  

В 7 бяхме обратно в къмпинга, събрахме палатките в найлонов чувал и газ обратно към Grand Canyon. Престоят ни тук беше около 18 часа, за които влязохме и излязохме от парка точно 6 пъти.

Подкарахме към източния вход, от където днес трябваше да напуснем парка. Беше рано, хора почти нямаше. Спирахме, снимахме, гледахме и мълчахме. Думите бяха напълно излишни пред това чудо на природата.

 

На изхода спряхме за едно последно фото пред табелата, в този момент Коцето пусна култовата реплика на пътуването.

-Отхвърлихме и този ангажимента, айде да изчезваме.

Подкарахме към Page. Транзитна дестинация, където  планирахме да спрем за малко или по думите на Коцето-имахме ангажимент.

Спирката се наричаше Horseshoe Bend. Паркирахме точно под табелата която оказваше посоката право нагоре през дюната с коментар “short walk”

Погледнах нагоре-има няма 30 метра, викам си „давай, близо е“.

Изкачихме баира само за да установиме, че този шорт уок продължаваше надолу още 300 или повече метра. Ние с мото-фешън бойна униформа и ботуши. Веднага започнах да предствям обратния път или с думи прости-изкачването.

Тук сме, няма да се върнем, я.

Продължихме, кратера се виждаше от далече, но нищо повече.

Влачихме се по пясъка като мушмули и нищо не предвещаваше това което ни очакваше, нямаше подготовка, нямаше нещо към което се приближаваш и сетивата ти бавно те подготвят за голямото УАУ. Просто изведнъж се озовахме пред дупката. Спряхме като заковани, гледката беше нереална.

Огромна, перфектна каменна подкова, завършваща с Колорадо ривър, някъде в дълбините.

Ел фантастико, както казват испано говорящите. 

Отхвърлихме и този ангажимент и отново на път.

На бързо спряхме до Lake Powel Dam.

Заехме се с отхвърлянето на мили. 

Перфектно време, топло, но в никакъв случай горещо. Гонихме някакви облаци, но дъжд не очаквахме.

Какво Парижко споразумение.

Без да бързаме поехме към крайната точка за деня.

Към 3 и нещо пред нас изникна релефа, който нямаше как да бъде сбъркан, все едно бях тук вчера, а минаха 3 години от тогава...Monument Valley.

Платихме си входа и след 10 минути опъвахме палатките.

Да кажа, че къмпинга беше уникален, ще прозвучи изтъркано. Кърти плочки, чупи мивки или пука силикони не помага.

Това е нещо което трябва да се изживее.

Къмпинга беше разположен на 20-30 метра под паркинга, малко неудобно, че не можеше да паркираме до палатките, но това неудобство нямаше как да намали удоволствието да опънеш палатката си на един хвърлей от иконата на запада.

Коцето се суетеше около палатките, аз отидох да взема нещо от мотора, когато ни удари бурята. Ей, така от нищото стана тъмно, заваля порой и задуха ураганен вятър.

Късмета в случая беше, че и двамата бяхме в точното време, на точното място, той до палатките, аз до моторите.

Моторите бяха паркирани така, че вятъра ги удари косо, под ъгъл от пред и от ляво. За не мото просветените уточнявам, че стъпенката е от ляво и когато един мотор е подпрян на нея стои леко наклонен на ляво.

Вятъра беше толкова силен, че на секундата ги забута в дясно, изправи ги и започна да ги обръща. В този момент се намеси моя милост. Някак си успях да хвана и двата и ги натиснах обратно в ляво. Титанична битка с природата от която излезнах безапелационен победител. Това продължи около 5 минути. Все още бях с мото екипа, но без подплати за дъжд.  Подгизнах за 10 секунди, до дъно.

Замислих се къде ли са палатките. С периферното си зрение мернах една летяща палатка, но не от нашите.

Успях да се заклещя между моторите и прецених, че владея положението. Започнах бавно да се завъртам за да мога да погледна надолу и да оценя пораженията в лагера.

Коцето-президент, президент. Беше се метнал върху двете и ги затискаше с тяло. Те естествено приличаха на мокри парцали, изкривени и деформирани, но поне бяха там.

Помислих си, че Коцето ме кълне и се чуди къде съм, може дори да си мисли, че удобно съм се скрил в тоалетните на сухо...

Всичко свърши за 15 минути, облаците отлетяха, сънцето се показа отново. Снимки няма, последното нещо което някой от нас можеше да прави в този момент беше да снима. Всъщност има една на която се виждат отиващите си облаци.

След 10 минути Румен и Шол парадно паркираха моторетките. Бяха преживяли бурята на опашката на входа на парка. Групата беше в пълен състав.

Шол беше от южен Судан, дошъл в Щатите преди 14 години, женен за българка. Тази година му предстоеше първото ходене в България.

С Румен се познавахме от около година. Това пътуване в общи линии го планирахме заедно, въпреки, че негласното мото беше „Планът е да няма план“

С присъединяването на Румен, към групата се присъедини не само един доказан мото пътешественик, но и един сериозен фотограф. От тук нататък кадрите, които си заслужават са негово дело.

И за да изпреваря въпросите защо на мотора на Румен има вързана гума ще уточня, че някъде в Колорадо той се беше притеснил сериозно, че неговата предна гума няма да издържи до края и купил една от Craigslist, ей така да има.

Разказахме си премеждията на бързо и двамата с Коцето отидохме към палатките за оценка на щетите.

При мен ситуацията можеше да се опише кратко-вир вода. Палатката ми беше отворена когато ни удари бурята и всичко вътре беше прогизнало, от горе на всичко вятъра беше навял навсякъде ситен червен пясък, който се беше превърнал в червена кал и беше навсякъде, включително и вътре, там където обикновенно си отпочива скъпоценната ми глава.

Започнахме да простираме и чистиме, преоблякох се и проснах всичко на мотора да съхне.

Румен и Шол опънаха техните палатки и се заехме с моторите.

Аз смазах веригата, Коцето си сложи новите планки, които Румен донесе.

Междувременно фотоапаратите загряваха.

Долу в ниското имаше дори булка на фото сесия.

Към 7 се отправихме към ресторанта. Хапнахме по един индиански бъргър и бързо се изнесохме обратно към бивака и по-точно към безценните шишета с огнена вода. Причината беше, че в ресторанта не се сервираше алкохол-индиански правила.

Шол си легна, а ние с Румен и Коцето го ударихме на алкохолизъм.

Малко по-късно станахме свидетели на онова невероятно звездно небе, което помнех от предишното ми идване по тези земи.

За 3та част клик ТУК