Moto Travel Corner: 240 часа, 3та част.

Ден 6ти, 26 Юли.

220 мили.

Основната причина да сме в Monument Valley в момента беше един мой каприз, който останалите от групата приеха без възражения за което им благодаря.

През 2014г с Пепи и Ванката стигнахме до тук, но имаше някакви табели, че с мотори не пускат по панорамния път в долината наречен Valley drive.

Тогава бяхме супер притиснати от времето и просто приехме, че не може.

След като се прибрах се разрових в You tube и с потрес установих, че там е пълно с клипове от този път и то правни от мотористи.

Зачовърка ме жестоко, по балкански тертип реших, че сме се минали. Как за тях може, а за нас не?

Всеки път когато се замислех за този случай стигах до извода, че имам недовършен бизнес в тази долина. Днес беше деня в който щях да разчиствам стари сметки. За себе си бях решил, че могат да ме спрат само с бой или с полиция.

Станахме в 5:30 и махнахме куфарите. Коцето каза, че ще си ги остави за да изглежда по адвенчър.

В 6 нула нула подкарахме по така бленувания Valley Drive.

И да не можеше с мотори, нямаше кой да ни спре.

Няма как да не изплагиатствам следващата фраза от един стар мой пътепис.

Valley Drive, една мечта по-малко.

Въпреки, че пътя беше подържан прекрасно, на места имаше навят пясък. Коцето с хирургическа точност се заби в един такъв участък, докато Шол дялкаше някакъв камък, увековечавайки името си.

Към 8 бяхме обратно в къмпинга, отхвърлихме и този ангажимент. Аз повече работа тук нямах.

В 9 парадно напуснахме Monument Valley.

Подкарахме на северо изток, предстоеше ни кратко каране през Юта и по обяд трябваше да сме в Колорадо.

Както споменах по-рано, планът беше да няма план. Всяка вечер отваряхме картите на Румен-Butler Maps и чертаехме груб маршрут за следващия ден.

За вдруги ден никой не мислеше.

Снощи Румен спомена, че иска да мине по Valley of the Gods, така или иначе ни беше на път.

По Valley of the gods минахме преди 3 години, 17 мили черен път, много наподобяващ Valley Drive. По спомени терена беше лесен, а гледките убийствени. В допълнение решихме да включиме и Moki Dugway, който беше само на 2 мили от там.

След 15 минути бяхме на точката, от където се откриваше една от най-популярната панорама към Monument Valley.

Ако сте гледали филма Forest Gump това беше мястото, където той спря да тича, следван от група феневе.

Подкарахме към Moki Dugway. А той си беше там, същият от преди 3 години. Прашен, фантастичен път, с денивилация от над 1000 фута за по-малко от 2 мили. Всъщност, беше малко по-кален. Явно тук беше валяло доста, но пораженията от дъжда ни чакаха в засада долу в долината.

Качихме се до върха, направихме обратен завой и след 10 минути бяхме във Valley of the Gods.

Румен и Шол доведоха екшъна. Той започна точно тук. Пътят сам за себе си не беше ужасно лош. Имаше кал и пясък, но с малко повече внимание това не беше проблем. Проблемите бяха многобройните пресъхнали корита на малки или по-големи поточета. Явно тук бяха валяли поройни дъждове, които бяха напълнили пресъхналите корита с кал и камъни, от големите.

Рай за оф роуд почитателите с по-леки мотори. При нас нещата стояха малко по-различно. Бяхме натоварени като магарета, а и трябваше да пазим моторите. Все пак имахме над 1500 мили до дома.

Атакувахме.

В един момент Румен и Коцето се загубиха напред. Шол беше пред мен и се опита да прелети над една пукнатина със ширина около 30 см, предната гума мина, но задната някак си се заклещи и мотора полегна. Помогнах му да го вдигне. Той намери един плосък камък, който изигра ролята на рампа за мен. След което го натовари на мотора, за по нататък...

Тези участъци просто нямаха край, идваха един след друг, преживяването сравнено с предишното ми каране тук беше много по-различно.

В един момент ситуацията беше нещо от рода на: Не искам да продължавам напред, ама като знам какво е зад мен, няма как да се върна.

Разминахме с един Хюндай Соната. Спрях и им казах да се връщат защото ги очакваха няколко участъка от където нямаше никакъв шанс да минат. Бяха французи и колата очевидно беше под наем, няма как нормален човек да тръгне да си троши личния автомобил по тези каманяци.

От друга страна тази среща ме успокои. Щом лека кола беше стигнала до тук, значи пътя пред нас не беше толкова лош. Да ама не, в следващите няколко мили имаше такива отвратителни участъци, че единствения начин французите да минат от там беше да носят колата на ръце.

До тук статистиката на паднали мотори беше 50/50. Шол и Коцето се разписаха по веднъж, ние с Румен все още нямахме записани точки.

Облекчението дойде когато пред нас се показа пътя, онзи с хубавия асфалт.

Подкарахме под строй към Колорадо, всички ангажименти до момента бяха отхвърлени.

В далечината се показаха Скалистите Планини. Червената природа която ни заобикаляше през последните няколко дни бавно започна да се променя в зелено.

Спряхме в Cortez за обяд и бензин. Мушнахме по един бъргър и атакувахме San Juan National Forest.

Бързо се изкачихме на 9000 фута височина. Фантастични пътища и уникална природа. Тотален кеф. Обичам го това зеленото, ей.

Не бързахме, решихме да покараме час или два и да се оглеждаме за къмпинг. Румен каза, че има нещо в предвид.

Времето беше хладно, но не студено. Небето ни даваше ясни сигнали, че рано или късно ще вали.

Към 5 бяхме в Matterhorn Campground.

Румен ми сподели, че са били тук в същия състав преди 2 години. Всичко е било заето, но хоста на къмпинга им казал, че и той е моторист и няма да ги остави ей така. Посочил им някаква поляна извън къмпинга и им казл да опъват. После ги поканил да си изпекат мръвките при него и на всичко отгоре не им взел пари.

Веднага в дясно имаше едно свободно място. Окупирахме го моменталически. То се оказа и единственото не заето място в къмпинга.

Вече разтоварвахме, когато до нас спря голф количка със домакините. Изненада, оказаха се същите, които ги бяха настанили преди 2 години и ги помнеха. Лаф, мохабет, пари не искаха, но Румен настоя да си платиме.

Дъждът идваше бързо, побързахме да опънем палатките и да вземем душ. Междувременно се опитахме да запалим огън, но дървата бяха ужасно мокри и ударихме на камък.

Докато всеки правеше нещо, аз взех помпата за матрака и започнах да раздухвам огъня, стана. Малко по-късно и жарта беше готова.

Заваля. Румен разпореди да паркираме моторите на квадрат и опънахме едно платнище по средата. Като, че ли това беше.

Появи се една фантастична домашна ракия, разредихме с бира и открихме банкета.

Градуса се изстреля нагоре по-бързо от очакваното. Това определено беше най-запомнящата се вечер от цялото пътуване.

Шол си изпусна хляба в ракията и си го изаде на две хапки. Хвана го веднага, започна да търси доброволец да го придружи то WC-то, че щял да падне.

Коцето като виден танцьор и певец се зае с артистичната програма.

След едно много професионално и всеотдайно изпълнение на Излел е Дельо хайдутин, от храстите се чуха аплодисменти на които дори и Metallica можеха да завидят.

Обърнахме се да огледаме публиката. Двама младежи стояха изпаднали в ектаз от изпълнението на Коцето.

Привикахме ги при нас на сухо. Сипахме им по една ракия и им казахме, че това се пие с бира. Те изпълнително отпиха.

Оказа се, че са комшии, палатките им бяха на 20 метра от нас. Дошли тук със семействата си за няколко дни. Тръгнали да наливат вода и останали като омагьосани от вълшебния глас на мъжката Валя Балканска.

И нали сме в Колорадо, един от щатите където определени субстанции за пушене са абсолютно легални, новите ни познати извадиха електронна лула на мира и я пуснаха по часовниковата стрелка. Пропуснах.

Нещата започнаха да излизат извън контрол по-бързо отколкото очаквах.

Пропускам съвсем съзнателно следващите 60 минути, не са интересни.

След час, тия двамата се сетиха, че са тръгнали за вода и жените им сигурно се притесняват. Станаха по команда и изчезнаха в нощта.

Дълъг ден, свърши в малките часове...

+++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Ден 7ми, 27 Юли.

260 мили.

Цяла нощ валя. Беше много студено. Това беше първият и последен път когато ми се наложи да активирам 3 загряващи за ръцете пакета (hand warmers) и да ги метна в спалния чувал за повече топлина.

Всичко беше мокро. Метнахме палатките в един чувал, навлякохме дебелите дрехи и поехме на изток.

Не бързахме. Наслаждавахме се на природата, чудесните пътища и малките градчета, пълни с туристи.

Стигнахме до някакъв път без изход. Спряхме за консултация с картата. Погледнах си телефона, предишната вечер нямаше сигнал и сега получих на куп всички смс-и и пропуснати обаждания. Имаше нещо, което не ми хареса.

Оказах се прав. Наемателите ми ме уведомяваха, че бойлера е протекъл, половината таван на гаража е увиснал и ламината в хола е заминал.

Затворих очи за 30 секунди, каквото е имало да се случи, очевидно вече се беше случило. Изключих телефона и оставих проблема да се решава сам. Аз все още имах ангажименти за отмятане, тук в Колорадо.

Продължихме напред, в сърцето на Скалистите планини.

На една от спирките Шол изпусна мотора, пак...

Вдигнахме го и без причина започнахме да му подхвърляме български думи с образователна цел, а той от своя страна започна да ни учи на думи от неговия език, судански, може би.

По едно време го питам:

-Шол как е на твоя език блондинка?

Отговорът дойде на секундата:

-В нашия език такава дума няма. От къде блондинки в Судан?

Ей, голям смях.

Всъщност Шол имаше един запас от думи, с които поне нямаше да умре от глад. Произнасяше перфектно лютеница, баница, ракия и наздраве. Също така беше овладял до съвършрнство израза „айде, айде“ и го използваше съвсем на място, когато трябваше да побързаме.

Черешката на тортата беше когато зарецитира „Аз съм Българче“ и го изкара до края. Браво. Замислих се, дали аз мога да го повторя. Засрамен смених посоката на мислене.

След малко пред нас изникна табела: Black Canyon, в ляво. Завихме.

Платихме си входа и подкарахме по панорамния път.

След около час се върнахме към входа, но вместо да напуснем парка завихме в ляво. Веднага се появи една табела, която ни уведомяваше, че сме на Crystal Road и мпс-та с дължина повече от 22 фута нямат работа там.

Започна едно лудо спускане, по един фантастичен път осеян със серпентини.

Кефа, поне за мен не беше пълен заради пясъка, който като, че ли беше във всеки завой.

Стигнахме дъното, пътя свърши. Завой и на обратно. С периферното си зрение мернах добра композиция за снимка в дясно. Спрях, но вместо да си гледам пътя съм гледал в грешната посока. Предната ми гума се хлъзна на банкета, а той престъпно нисък, загубих равновесие и ...Румен остана единствения, който не беше изпускал мотора...за сега.

Продължихме по план, път 50 на изток.

В ляво се появи Blue Mesa Dam. От там започваше път 92 на север. Не ни влизаше в маршрута, но на картата беше толкова къдрав, че нямаше как да го пропуснем.

Поредната перла на Скалистите планини. Силно го препоръчвам.

Накарахме се, наснимахме се и продължихме към Gunnison.

Към 5 бяхме пред някакъв магазин за храна. До нас спря едно BMW с двама пасажери. Жената тръгна към магазина, а мъжът се заговори с нас. Стандартен разговор при такива срещи. От къде си, на къде отиваш, от кога си на път.

Той сподели, че са от Балтимор и са на път повече от месец. Гледам го един чист и той и мотора. Нямат багаж. Е чак пък от месец.

Питам го кога се прибират.

Отговорът му ме прати в света на мечтите.

-Не знам, преди месец си дадохме къщата под наем за една година, качихме мотора на пикапа, закачихме караваната и тръгнахме на път. Преди 2 седмици наемателите ни се обадиха с молба да останат 3 години вместо една. Казахме ОК и сега ни остават още 35 месеца за път. Е, т‘ва е.