Thursday, June 4, 2015

АПАЛАЧИЯ 2015



Ура, открихме сезона, невероятното и вълнуващото возене от кафе до кафе и бар до бар беше в разгара си, а ние дори нямахме план за лятото.
Опитахме да сглобиме някакъв маршрут, но всичко беше според зависи и в един момент се отказахме, ако остане време и има желаещи-тръгваме когато и за където може.
След като планът да има план пропадна, се заоглеждахме за нещо наблизо и набързо.  2-3 дни, 4 макс и 1000-1500 мили...ей така, колкото да поразбъркаме маслото в двигателите...

Съвсем логично, за 3-та поредна година, единодушно решихме, че мястото е Smoky Mountain, домът на Blue Ridge Parkway, Tail of the Dragon, Cherohala Skyway, шубраците в които местните контрабандисти варят Moonshine, една от снимачните площадки на Discovery Cannel  и най-близката дестинация до Чикаго за забавлвния на две колела.
Дълго се колебаех дали изобщо да описвам това пътуване, за първото бях сглобил някаква история, второто го пуснах в снимки, сега и трето, не знам дали нямаше да започна да се повтарям...

В крайна сметка сядам и го почвам, причината-това е първото ни ходене до там без да дърпаме морорите с ремарке.
Ремаркето има своите предимства понякога, но основният недостатък, е че си вързан на едно място, там където е паркиран мотовоза.

Тази година планът беше да си караме моторите, като атакуваме планината през  Вирджиня, където да преспиме първата нощ.
На следващия ден-пълен кеф на запад от 300-400 мили по Blue Ridge Parkway и нощувка в добре познатия ни Robbinsville в SAN RAN Motel, където собственичката ни обеща, дори се закле миналата година, че следващия път ще бръкне в тайника в мазето и ще ни уреди с един буркан муншайн. А да видиме.
След което задължителната доза адреналин от CherohalaSkyway, Tail of the Dragon и всички малки и големи, знайни и незнайни пътчета на около.
И после газ към къщи. Четири дена, под 2000 мили, една добра разходка за която не са необходими никакви подготовки. Един телефон разговор 3-4 дни преди тръгване и това е.
Щяхме да спиме по мотели, така, че багажа щеше да е редуциран до абсолютния минимум, един чифт дрехи за преобличане и няколко шишета с тонизиращи напитки, тези които са чели пътеписа от 2013 си спомнят, че отивахме в Dry County, пиене по магазините не се продава-единствената причина този мото рай да НЕ ми е в списъка от-бъдещи-места-където-искам-да-се-преместя-да-живея, майтап :)

Освен до болка познатите мутри на Пепи и моя милост, тази година към нас се присъедини и Коко.

КОКО! Моторист-легенда по нашите географски ширини, човек който винаги е в някаква крайност, или сменя моторите през 5-6 месеца, или е безмоторен с години, но винаги с активна застрахователна полица на последния мотор, ей така за да е в играта, хихихихихихи, Коко сори ама някак си сърце не ми даде да не споделя...ще черпиш по бира и ще ми простиш.
Тази година беше силна за Коко, смени два Триумфа за 7-8 месеца и се записа за пътуването.

Планирахме да тръгнем първата или втората седмица на Май, но фактора „Коко“ отново се намеси-колегата си отиде до България.
С Пепи бяхме единодушни, че пътуване с Коко не е за изпускане и решихме да го изчакаме, с уговорката, че нашето търпение си има граници.
В края на Май, Коко се появи  ухилен до уши, качил 10-15 кг от здравословният начин на живот, който е водил в България, нямаше какво повече да чакаме, време беше да поемем към Апалачите.

Съвсем ориентировъчно забихме пръст в картата и за влизане в планината избрахмеPrinceton, West Virginia.
Какво имаше там, не беше ясно, но се намираше на границата на Апалчите, на около 630 мили от нас. Пътуването до там щеше да е по магистрали, така, че със спиранията 10 часа трябваше да са напълно достатъчни.
Решихме да тръгнем около 6 сутринтта, за да може не по-късно от 5 пм, Коко, който беше нашият кулинарен специалист да се захване със скарата, а ние с Пепи, с бира в ръка да даваме акъл.

В денят преди тръгването, Коко, който си мислеше, че като новобранец му е позволено всичко ни уведоми, че тръгва ден по-рано, а ние да сме го настигнали в Събота...чудесен пример за каране-работа в екип. В последствие това се оказа добра идея, но за това по-късно.
По обиграната схема в 5:30 бях готов за стартовата снимка и поех към мястото на срещата.



В 6 вече летяхме на пълни обороти по магистралата на Юг към Индианаполис. Изпитвахме леко притеснение от прогнозата, а тя беше брутално неприятна-дъжд и студ през цялото време. В крайна сметка оптимизма надделя и преценихме, че има грешка и няма как времето в края на Май да не е топло и слънчево...блаженни са вярващите...........

След има-няма 60 мили небето се отвори, по десетобалната система за порой, му давам 9.5. Всъщност така оценявам всичкият дъжд който ни валя през цялото пътуване. Спряхме под един мост да навлвчеме дрехите за дъжд, в аварийната се беше излегнал хербаризиран койот.




Миналата година, когато тъсих гуми за мотора, случайно попаднах на MetzelerTurance Next. Ревютата бяха добри и в крайна сметка двамата с Пепи взехме по един чифт. Това което си спомням, беше, че бяха изключително високо оценени за каране по мокро.
Това беше и първото ми каране с тях в дъжд. Евала, направо не можах да повярвам как се държаха на мокро, никаква разлика спрямо каране по сухо. Движихме се с около 70 мили и моторите не помръдваха, по-късно ги пробвахме многократно на мокро по завои и впечатлението беше същото. Страхотни гуми, ако карането ви е 90% по асфалт, не се замисляйте, това са гумите.

След около час дъждът реши да ни даде почивка и слънцето изгря. Пътуването беше скучно, нищо не се случваше, спирахме отвреме на време за бензин и храна и отхвърляхме скучните мили.

Някъде 5 часа след тръгването ни знаех, че новата ми, изключително рекламирана и никак не ефтина седалка е пълен шит. Задника ми се запали и самата мисъл, че ме очакват над 1500 мили на нея започна сериозно да ме тормози. От друга старна нямаше какво да се направи така или иначе, приех нещата философски и продължих в стойка Z.








Някъде към 2 пресякохме границата със Западна Вирджиня. Навлизахме в Апалачите. Природата се промени, а пътя, въпреки, че си остана магистрала започна да се провира между хълмовете, с плавни завои и чудесни гледки наоколо.










При поредното спиране за бензин се консултирахме с картата и се оказа, че сме на около 100 мили от мястотто на срещата с Коко. Имайки в предвид, че той беше тръгнал един ден по-рано, съвсем логично решихме, че е пристигнал вече и скарата е запалена, а бирите са добре охладени...звъннахме един телефон за потвърждение и отсреща Коко с гордост ни уведоми, че му остават още 40 мили.

А? Верно? Стига бе!

По една или друга причина момчето не си даваше зор и идеята да тръгне по-рано се оказа изключително добра. Въпроса беше дали да се напънеме и да го биеме на финала. За да не му смачкаме самочуствието му пуснахме аванта и го оставихме да финишира пръв.
На тази спирка видях нещо което смятах, че отдавна е изчезнало от употреба:




Запалихме и газ. Тези последни 100 мили се оказаха един страхотен ролеркостер по магистрала 77- изкачвания, спускания, завои, виражи, от всичко по много, идеална загрявка за това което предстоеше.













След час и нещо бяхме в KOA Wytheville. Къмпинг, където резервирахме бунгало-хем да не носиме палатки, хем да усетиме атмосферата на къмпингуването.





Коко ни чакаше излегнат на люлката пред бунгалото, почивайки си от изключително дългия и ужасно уморителен ден на мотора. Изглеждаше повече от доволен от постигнатото за деня и малко ми се видя надут от постижението си, а именно, че беше пристигнал преди нас, оставихме го да се наслади за малко на славата и не му напомнихме, че имаше 24 часа преднина, а ни би с по-малко от час.










Разтоварихме и отидохме да свършиме работата на Коко, а именно да осигуриме яденето и пиенето.












Прибрахме се в къмпинга и Коко най-после започна да става полезен, като наряза салатата и запали скарата.
Докато му се радвах и го четках как без него сме загубени и ще умреме от глад и жажда, изведнъж забелязах ножа за салата...направо без думи.





Ден втори.

Събудихме се към 7, закусихме, пихме кафе и към 9 бяхме готови за път.




Този ден ни предстояхя около 300 мили по Blue Ridge Parkway.
Уникален път който се вие по билото на Апалачите и пресича по дължина цялата планина. Път, който е една от основните туристически артерии, от който се откриват невероятни гледки към хълмовете на Smoky Mountain.

За двамата с Пепи, това не беше ново преживяване, но за Коко се очертаваше един много вълнуващ ден.

Всъщност основната причина да сме тук за трети път за последните три години, не е точно природата. За първо идване природата е уникална, но с времето човек остава с усещането, че е малко еднообразна.
Красива, но еднообразна,  дано не бъда рзбран погрешно, но веднъж запечатал един пейзаж в съзнанието си, всеки следващ е ако не същия, то подобен. Не се оплаквам, трето идване за 3 години е достатъчно добър показател, но споделям като факт.

Причините да сме тук отново и отново са две-времето и пътищата.
Много меки пролет и есен, два сезона, които за съжаление в Чикаго почти липсват и невероятно живописните пътища, с перфектен асфат и безброй завои, които като, че ли нямаха край...
Тази година обаче времето не беше 100% с нас, но за това по-късно.

Следва една по-дълга поредица от снимки на Blue Ridge Parkway-гора, планина, гледки, перфектен път и така към 400 мили, ако това не е мото рай, здраве му кажи.
































Като, че ли част от препитанието в този район беше отглеждането на елхички.





До този момент ни пръсна малко дъжд, но нищо сериозно. Играехме на гоненица с дъждовните облаци и за сега успявахме да се измъкнем.
Излезнахме за малко от BRP за обяд и бензин.








Небето ту почерняваше, ту се изчистваше от дъждовните облаци.  Оставаха ни над 180 мили до Robbinsville и силно се надявахме да ни се размине, ама ТЦ.












В един момент Пепи дръпна напред, а Коко отби и извади телефона.
Спрях да проконтрулирам новобранеца.

-Коко, к‘во става бе, имаме сумати път, ще вали, а ти си гледаш в телефона.

Оказа се, че кандидат пътешественика развя бялото знаме. Ръцете го болели, краката, не знам си още какво го сърби и започна да гледа за алтернативен път, разбирай магистрала. Останах като гръмнат...да го доведеш в един от най-котираните мото пътища в страната, а той да търси магистрала, че се бил уморил.

Дъждът се приближаваше с пълна сила и прецених, че няма смисъл да се занимавам с Коко. Големи хора сме и всеки да прави каквото си иска.

Пратих един смс на Пепи, че се разделяме и да се срещнем направо в Robbinsvile.
Подкарах бързичко, но не помогна. Пороя се стовари с пълна сила, без никакви изгледи да спре скоро.

Това беше и момента в който разбрах, че водоустойчивият ми екип е само мит, независимо колко високо котиран е и колко пари струва.
Мисленно благодарих на Metzeler за гумите и продължих мокър и ухилен до уши.
Изгледи за спиране на дъжда нямаше. Оставаха ми над 150 мили до хотела, удоволствието от BRP отиде под водата, така, че реших да се придвижа към по-основен път и ако не друго да се движа с по-висока скорост.












Бавно и славно се измъкнах от планината и поех по магистралата, пороя беше убийствен, аз бях вир вода, но нали някой беше казал, че за се почустваш жив, трябва да излезеш от комфортната си зона. Бях жив, мнооооого жив.

Благодарих отново на Metzeler за гумите, много мокър и вече не толкова усмихнат атакувах последните 100 мили.

След около 2 часа каране в зверски порой, най-накрая стигнах мотела, в следващата минута естествено дъждът спря.

Моторите на Пепи и Коко не се виждаха, но за сметка на това беше пълно с лъскави Харли Д. Много от тях бяха качени пред вратите на мотела, под навеса да не се мокрят, сладури, да не са от захар бе?
Веднага си спомних, как в един друг живот, когато карах круизер, беше въпрос на чест, достойнство и доказателство за грижа и отговорност към мотора да не се мокри или не дай си боже да преката 1 час на порой като този.
Какво ли се мислеше Тигъра в момента?
-Егати собственика имам, аз да не съм лодка?


След 30 мин Пепи и Коко се появиха заедно, как се бяха намерили не разбрах, ама и не ме интересуваше. Важното беше, че се събрахме и оцеляхме пороя.

В стаята имахме 2 нормални легла и едно походно, хвърлихме чоп кой къде да спи, след което на Коко, като с най-малко мили му посочихме походното легло.


Разхвърляхме багажа, свалихме мокрите дрехи и обувки, и се огледахме наоколо.
Ана-собственичката, каза, че не ни е била обещавала никакъв мооншайн, взе парите за стаята и повече не я видяхме, подла жена, ей!





След половин час влизам в стаята и очите ми се насълзиха. Опитах да поема въздух-не става. Добре, че не мога да опиша с текст какъв лисичарник беше в стаята, че щях да ви загубя като аудитория.
Наблегнахме на бирата за да притъпиме усещането за газова атака и се намятахме по леглата рано-рано.

Ден трети.

Станахме рано, закуска, кафенце и бяхме готови за поредната доза адреналин.
Изобщо не погледнахме прогнозата, нямаше смисъл, запалихме и поехме към Дракона.








Спряхме за малко на щатската граница за няколко снимки и най-вече поредни инструкции към новобранеца. 







Разбрахме се да не се движиме в група, а да се чакаме накрая, за да може всеки да си кара както му е удобно и лудницата Tail of the Dragon започна.





















Спряхме от другата страна на баира да изчакаме Коко, който в интерес на истината се появи доста бързо и веднага се поинтересува дали има още или вече официално е в клубът на миналите през Дракона. След като разбра, че е минал успешно теста, брадичката му отиде леко на горе и започнаха едни истории за лягане в завои, виражи, високи скорости и др такива изпълнения, базирани, предполагам на хилядите часове пред Xbox-a.






Следващата дестинация беше Cheraholla Skyway. Пътя до там преминаваше през много живописни селски райони с прекрасни панорами и напълно пусти пътища.










Малко преди Черахола, се отклонихме по един страничен път, по който сме карали и преди, но стигнахме само до средата, сега решихме да караме до края, където се очакваше да има някакво село.








След 20 мили стигнахме до селището, където очевидно се опитваха да развиват някакъв вид туризъм. Имаше няколко табели за бунгала и чисти стаи под наем, но като изключиме 2-3 големи къщи, предполагам на кмета и семейството му, 80% от жилищните постройки бяха фургони.







Това отклонение беше малко загуба на време, но от друга страна е добре от време на време да видиш и другата страна на монетата.
Подкарахме наобратно, готови за (поне по мое мнение) най-живописната и вълнуваща отсечка от пътуването.

Точно преди да се включиме в пътя на „истината“, Коко спря и извади телефона, ееее НЕЕЕ!
Ясно беше, че нещо пак го сърби, но този път реших твърдо да не му позволявам да кръшне.
Естествено на момчето му се ядеше сандвич, но вместо да търси нещо наблизо, направо се загледа в картата как най-бързо да се прибере в Робинсвил.

Абе Коко, имаш ли идея колко хора искат да са на твое място в момента, а ти мислиш за сандвич, диване!!!

Казах му, че пряк път няма и единствения начин да стигне до Робисвил беше само напред, през Cherahola Skyway. Тъй като действително друг път нямаше, го оставих да си гледа телефона и се изнесох с газ нагоре. Планирах да го чакам на разклона след 30 мили и да го прилъжа някак си да се върнем на Дракона, където да си яде сандвичи колкото си иска.











По едно време заваля, ама яко.  Аз си бях мокър още от вчера, но навляках дъждобрана заради принципа. И газ по завоите. Уникално!
След 30 мили пороя спря, спрях и аз да чакам гладния колега.


Коко се появи и явно беше размислил, защото почти без бой тръгна след мен към Дракона, където си купихме сувенири и хапнахме.








Денят отиваше към своя край, от програмата ни оставаше единствено път 28. Новобранеца отново го удари на пазарлък. Стигало му толкова, той нали си минал по Дракона и друго не му трабвало, това го боляло, онова го сърбяло, имал да прави дълъг списък от неща, които му били нужни за бъдещи грандиозни мото пътувания и сега бил момента, че после щял да забрави...
Къде с добро, къде със заплахи кандиса да кара с нас, и всичко това за 18 мили по-дълъг маршрут. Направо не ми се мислеше какво ще се да се случи ако го бяхме взели с нас миналата година до Юта. 









За голяма радост на Коко и голямо съжаление за нас с Пепи денят приключи. Отворихме по една бира и седнахме на раздумка с колегите от мотела. Заваля отново.




На следващата сутрин станахме в 5 с идеята да сме на път в 6, чакаха ни 640 мили.
Аз и Пепи бхме готови в 5:45, Коко в 6:45, ако го осредниме не бяхме чак толкова назад с времето.
Пътя към дома отново минаваше през Дракона, той ни посрещна мокър, мъглив и студен. Коко постави абсолютен рекорд по бавно минаване, мисля, че на места е бутал, ама не си призна.
Последна спирка за няколко снимки и поехме по скучните магистрали към Чикаго.



В момента в който излязохме от планината и стъпихме на магистралата температурата падна на 55 градуса. Краката ми замръзнаха за 10 минути, носът ми протече и следващите 10 часа не изглеждаха никак розови.

3 часа по-късно Коко дезертира.

Малко след Индианаполис слънцето изгря, температурите достигнаха 75 и живота отново стана хубав.
Това беше времето което ни трбваше преди 3 дни, а не на 2 часа преди да се прибереме.

Е, положението е такова, каквото е!
Покарахме, понамокрихме се, повеселихме се, като че ли на шега минахме 2000 мили и 7 щата, какво друго му трябва на човек?


P.S.
Коко успя да се прибере 4 часа след нас, което му даде правото на още един шанс...



Дъ видео