Wednesday, November 29, 2023

Професионални Аматьори

 

Краят на Май.

Дойде време за така чаканата мото сбирка в слънчева Калифорния, на която всъщност никой не отиде с мотор.

Стъни, мой приятел, екстремист, сериозен мото-пътешественик и неговото семейство отвориха дома си за една група хора която беше обединена от онази необяснима тръпка, а именно мото пътуванията.

Звездите на лятото-Митака и Ники вече бяха пристигнали от България и подготвяха мототрите за едно епично каране из Щатите и Аляска. Киро, мой дългогодишен виртуален приятел долетя от Едмонтон, Канада, а аз семейно с кемпера се домъкнах от Аризона.

В общи линии, 3 дни яли, пили и си говорили за мотори и пътувания. И разбира се Киро не спря да ни повтаря какви аматьори сме, нещо с което за себе си бях напълно съгласен, но вместо да си го призная просто го направих заглавие на тазгодишния шедьовър.

Планът на Ники и Митака беше ясен. Стъни и Киро се подготвяха за пътуване на север с идеята да се засекат с тях някъде в Аляска. Само аз имах една теоритична уговорка с Румен, която все още не беше финализирана и се чувствах леко изолиран от ентусиазма на останалите.

На път за в къщи запремятах мисленно разни маршрути и варианти за нещо...каквото и да е, само и само да открия сезона максимално бързо.

Въпреки етикета „професионален аматьор“ има едно нещо в което се смятам за тотален професионалист, а именно географията на САЩ. За всичките тези години съм прекарал толкова много часове пред картата на страната, че я знам на изуст. Не исках да правя нищо дълго, тъй като все още плановете ми за лятото бяха висящи и отпуската ми трябваше. Концентрирах се на нещо кратко, но продуктивно.

Мисленно запремятах картата на Юта. Щат изключително богат на маршрути за пътуване и същевременно на една ръка разстояние от Аризона. И най-важното, тази година убийствените жеги в Аризона и Юта нещо закъсняваха, така че началото на Юни беше прекрасно за едно бързо мото кръгче.

Още преди да се бях прибрал знаех какво и кога ще направя.

На една от спирките за бензин изпратих имейл на шефа, че следващия Петък съм болен и бях готов.

                                                ***

Ден1, 2ри Юни.

Днес имах едни 450 мили (720км) и нямаше никаквъв смисъл да бързам. Станах към 7, закусих, бавно навлякох екипа и поех на север.

Тези от вас които са чели предишните ми мото-фото уникати, особено ако са внимавали са наясно, че Аризона е доста изолиран щат и вариантите за влизане/излизане в щата се броят на пръсти.

Ща, не ща, поех към отваратителна магистрала 17, която аз наричах „Пътя към свободата“.  Отвратителна защото ежедневните катастрафите бяха нещо напълно нормално и ако имаш късметта да се случи пред теб си вкаран във вариант няколко часа чакане, тъй като обходния маршрут е само един и по закона за гадостта трафика едва ли ще те хване на този златен изход.

Поех към Флагстаф, чакаха ме 200 мили (320км) и изкачване на близо 9000 фута (2800м).  Голямото предимство на това изкачване, е че се кара нормално и местните джигити не могат да блеснат със идиотското си каране, което прави пътуването доста сигурно и приятно. Разбира се пускането в обратната посока е съвсем друга тема. Честно казано, ако отборите от Формула 1 имат поне малко креативност в подготовката на пилотите си, просто трябва да ги пратят там на обучение. Ще научат неща за управлавлението на автомобил за които и през ум не им е минавало, че са възможни дори и на теория.  За сега се изкчвах и реших да мисля за прибирането когато му дойде времето.

Забелязах, че са започнали разширяване на магистралата с още едан лента, дано това да помогне малко, въпреки, че едва ли ще промени манталитета на каране.

Времето беше превъзходно, слънчево и прохладно. Това беше третото ми лято в Аризона и толкова перфектно време в началото на Юни не бях виждал. Явно идваше някакво глобално захлаждане, което за нас живеещите в тази част на света беше добре дошло.




Стигнах Флагстаф за нула време, там естествено ме заваля. Докато сложа екипа за дъжд станах вир вода ама карай.

Точно тук, докато проклинах дъжда, който не беше в уравнението се загледах в задната си гума. Определено беше за смяна, но в бързината на подготовката на това пътуване време за това не остана.

Започнах едни сложни математически изчисления с кайна цел да се самоубедя, че гумата ще изкара.

По моята аматьорска преценка гумата имаше около 1000 мили живот, обиколката беше повече. Сложих 10% грешка, не стана, сложих 20%, уравнението заспа. Въпреки това, нямах много доверие нито на гумата, нито на моята математика и реших да карам бавно, а където терена позволява и да бутам.

От Флагстаф хванах път 89 на север.

Това е една много интересна отсечка, която ту много ме кефи, ту ми е супер скучна. Минава през територии на Навахите, пътната настилка е нагъната като хармоника и всеки път ме хваща морска болест, а пейзажите ги възприемем по различен начин при всяко минаване.



След час и нещо поех по 89А. Път който съм описвал, описвам и ще описвам при всяко мое пътуване в тази част на щата.

Червените клифове ме натиснаха и ме пренесоха в едно друго измерение. Тази извънземна гледка ме удивява всеки път когато съм наоколо, друг свят, друга планета.

Видях полицейска кола срещу мен, нещо доста странно имайки предвид колко далече се намирахме от цивилизацията. В момента в който се разминахме той пусна лампите.

Зачудих се какво му направих, че се опитва да ми развали кефа. Погледнах с колко се движа, бавно като костенурка, нали пазех гумата. Кво иска тоя нямам идея, погледнах в огледалото само да видя, че изгаси лампите и продължи. Явно размисли, а и нямаше за какво да се хване.

Навлязох във Vermilion Cliffs, спирах, снимах, гледах тази невероятна палитра на червеното брулена милиони години от дъждове и ветрове...









След клифовете хванах рязко нагоре към Kaibab National Forest. А там един празен път със завои като за GP, кеф голям, но който не си е сменил гумата навреме кара бавно, бута, а ако се наложи и носи.

Към 1:30 бях в Kanab. Спрях да заредя, изядох един отвратителен хот дог и продължих към крайнатa точка за деня-Bryce Canyon.

Преди две години се отбих за малко до този национален парк и честно казано не бях супер впечатлен. Сега просто ми беше на път и реших да пренощувам в един от къмпингите без да губя време в парка, а и Bryce ми беше в плановете за едно друго пътуване това лято за което може и да стане дума по-късно.

В ляво небето беше черно като катран, замириса на ужасен порой, който задължително трябваше да изпреваря и да опъна палатката на сухо. Успях, всъщност имаше ужасен вятър, който издуха облаците в стрни и дъждът ми се размина.







Спрях в някакъв селски магазин за бира и един сандвич с изтекъл срок на годност и след 20 мин бях в къмпинга.

Облаците ги нямаше, но беше много ветровито и ужасно студено. Опънах палатката, изпих една бира или две, влезнах в бърз конфликт с домакина на къмпинга за който не ми се говори, но не беше по моя вина и в 8:00 си легнах.


                                                     ***

Ден 2ри, 3ти Юни.

Станах в 6. Пак беше студено и пак духаше вятър. Събрах си парцалите, пих едно кафе, допих и бирата която не ми вървеше много вчера и поех по заветния Път 12.

Първото ми планирано преминаване по тази перла на Юта беша планирано преди 7 години. Честно казано не си спомням какво точно се случи и защо не се получи, но сега бях тук и нещата се случваха в реално време.

Посрещнаха ме тучни пасища, които преминаха във високопланинска пустиня, която премина в Dixe National Forest, където все още имаше сняг по северните склонове за да завърши в поредното червено творение на природата превърнато в поредния национален парк-Capitol Reef NP и Glen Canyon.

Често казано е безсмислено е да вкарвам каквито и да било клишета само и само да напиша нещо. Беше красиво, беше опияняващо, беше различно. Път 12 в Юта не разочарова, определено ще се върна.


























Към 3 и нещо бях на разклона с път 261, завих в дясно и след 30 минути бях на върха на култовия Moki Dugway.

Тук съм бил 4-5 пъти и всяко идване ми е като за първи път. Не знам дали енергията която излъчва, магнетичните гледки или страховитите серпентини, но в това място има нещо.

Спрях на върха и извадих дрона, носих го специално за тук. Погледнах настойките, промених някои от тях напълно ненужно и излетях в небесата. Приключението продължи около 3 минути, до момента в който на камерата която предаваше на телефона се появи една червена скала и всичко свърши. Пълен аматьор, почти зная какво точно направих за да се стигне до фаталния сблъсък, но вече няма значение. Поне останаха два клипа на телефона, които използвах за видеото което пуснах преди няколко месеца.

Проклех си късмета и некъдарноста с пълното съзнание, че няма какво да се направи и писах дрона в графа щети от пътуването.  После се сетих, че това е втори дрон който разбивам по един изключително нелеп начин и си обещах повече никога да не инвестирам в такива играчки.

Метнах се на мотора и полетях по Moki Dugway, всъщност полетях е много пресилено казано имайки предвид настилката, завоите и моята задна гума, но поне звучи респектиращо.



Долу, в ниското и леко в ляво ме чакаше другата перла на Юта- Valley of the Gods.

И тук съм бил много пъти, но никога няма да забравя как преди 5-6 години с Румен, Коцето и Шол се завряхме в този път след някакъв титаничен порой, който беше влачил камъни по безбройните пресъхнали речни корита на долината и буквално ни се наложи да носим моторите.

Сега бях сам и нямаше кой да помага, но желанието да докажа, че ЕГН-то няма нищо общо с помъдряването и улегналостта взе превес.

Пътя беше като немски аутобан, мазен и добре подравнен, готов за туристите. Естествено червения пясък дебнеше навсякъде, а аз с моя заден галош се опитвах да го заобикалям където можеше.

Някъде в средата на пътя, който е около 17 мили (27км) заваля. Това е едно от най-неприятните места да те завали защото гадния пясък се превръща в още по-гадна лепкава и хлъзгава кал. Честно казано, първата ми мисъл беше да карам към най-близката,  най-висока точка и ако се наложи да пренощувам там, тъй като не знаех какво точно ме очаква. Втората ми мисъл беше, изчезвай от тук със светлинна скорост.  Третата, която всъщност трбваше да бъде първа една бърза молба към човека горе да изчака 15 минути с дъжда.

Очевидно бях чут, защото след няколко минути спря.

Велик път, велико място, велики гледки.

Човек не може да сбърка с Юта, може би най-добрия щат за туризъм, където има от всичко и то по много.









Търпението на този, който ме пазеше отгоре се изчерпа в момента в който стъпих на асфалта. За по-малко от 10 минути се изля страхотен порой, само можех да гадая на какво заприлича долината. Късмет ли беше, що ли, но ми се размина.

Ударих едно фото на Мексиканската шапка, подминах Monument Valley без да спирам и продължих към Kayenta.





Kayenta е индианско село на границата с Аризона и естествено всичко наоколо попада в границата на Navajo Nation, разбирай индиански резерват.

Тук вече от професионален аматьор включих на много добре подготвен географ.

Индианските резервати са Dry land, разбирай алкохол не се продава, за да не разваля дисциплината.

Ще повторя отново, че географията на САЩ ми е силна и много добре знаех, че ще замръкна по индианските ловни полета, затова съвсем предвидливо с мен пътуваше едно добре заредено с уиски шише.

Купих някакъв Събуей и отидох до бензиностанцията отсреща за едно шише вода и една малка Кола за разредител. Буквално ме скалпираха с 8$, за кола и вода. На къде отива тоя свят не знам.

Забих поглед в iOverlander, наблизо имаше накакъв монумет, и той Навахо нещо си, с къмпинг като екстра.

След 20 минути бях в къмпинга, никак не беше лош. Полупразен, чисти тоалетни, течаща вода и на всичкото отгоре free. Браво на Навахите, компенсираха ми скалпирането от преди малко.

Бях каталясъл. Пих 2-3, може и да са били 4 питиета и се замислих дали да не си легна в 8:30.

После се присетих, че в тази пустош, без никакви градски светлини наоколо звездното небе ще бъде фантастично и трябва да се види.

Зачаках, превъртях днешния ден на бързи обороти.

За 10 часа каране минах през 2 национални парка и 3 национални монумента.

Юта съвсем безапелационно разбута челната тройка на любими щати за каране и най-безцеремонно зае първото място по моята аматьорска, но все пак професионална скала.

                                        

                                                    ***

Ден 3ти. 4ти Юни.


 

Станах към 7, за 30 минути бях готов за път.

Намирах се на 350 мили (560км) от къщи. Можех да се прибера за обяд, но реших да не бързам.

Поех по път 89, единствения път на юг.





След 2 часа бях във Флагстаф. От тук имах 3 варианта за прибиране. По магистрала 17, през гората към Пейсън или през Седона и после малко магистрала и пак в гората към Пейсън.

Избрах последния вариант. Атакувах Oak Creek Canyon на север от Седона. Миналата година направих няколко опита да го мина, но заради ремонти и трафици се отказах. Надявах се сега да стане.

Имах късмет, този път нямаше нито ремонти нито трафици. Вече гумата не я пазех, изкефих се на завоите и след 45 минути бях в Седона.





От Седона малко магистрала и през Camp Verde към Пейсън, а от там на не официалната писта на NASCAR или път 87. Нищо ново под слънцето, ниско летящи коли, пикапи, мотори, камиони, кемпери, абе всичко което има колела.




Към 1 бях в къщи, кратко пътуване и една невероятна Юта.

Време беше за нови гуми, щяха да ми трябват скоро.

 

                                                           ***                                                     

                                                       Срещата

                                                      

 

 

Това което предстои да опиша за някой може да бъде поредното мото пътуване, а за други нещо което са чели вече и е напълно възможно да не представлява  интерес. И в двата случая ще сте прави.

Мястото на събитията-Колорадо съм го описвал не веднъж и е напълно разбираемо ако бъда упрекнат, че се повтарям.

За мен от друга страна, това беше една среща с група хора с които ме свързват много емоции, страхотни спомени и едно истинско приятелство.

Главните действащи лица идваха от две различни посоки на континента с единствената идея са се съберем, да се разговорим кой, къде, какво и как го е завъртял живота.

Карането не беше приоритет, решихме да импровизираме, без никакви предварителни маршрути.

Ставаме, забиваме пръст в картата и тръгваме.

Остана само да ви представя основните действащи лица, да паля мотора и газ към Колорадо.

Най-разпознаваемото лице в моето творчество несъмнено е Румен. С него не се бяхме виждали от 2 години, след онова епично каране из Монтана, Орегон, Калифорния и Невада.

За последно се видях с Коцето преди 5 години, при злополучното каране до Tail of the Dragon, когато в една студена Октомврийска нощ неговия Встром беше ударен от камион на магистралата преди Индианаполис. След като се влачи 30м по шосето, Встрома не само запали, но и завърши цялото пътуване от над 2000 км. Само да уточня, че мотора продължава да е в тип-топ форма и се появи в цялата си прелест на това пътуване от над 3500 мили (5600км).

И не на последно място, кръстника на този пътепис Кирето от Канада. Както споменах в началото с него сме виртуални приятели от много години, но успяхме да се видим на живо едва преди 2 месеца на мото-сбирката без мотори в Стъни.

Румен и Коцето идваха от Чикаго. Киро, след като беше обикалял Аляска 2 седмици се прибрал в дома си в Едмънтън, починал 2-3 дни, качил мотора на пикапа, стигнал някъде около Салт Лейк Сити, оставил пикапа и поел към Колорадо.

Събрахме се малко на юг от Денвър, идеята беше да караме по 200-300 мили (300-500км) на ден, все на запад. После слагаме трпезата, нещо на скарата и със сладки приказки приключваме денят.

                                                 ***

 

Ден 1ви, 8ми Юли.

Станах в 3, закусих и след 30 минути бях на път.

За разлика от миналия месец, летните жеги в Арозона бяха вече факт. Такъв факт, че този месец беше обявен за един от най-топлите в историята на щата. Дневните температури минаваха 44 градуса, но за сметка на това през ноща захладняваше и температурите падаха на около 39. Прелест. Така 45 дни.

Тръгах рано, първо да бия жегата и второ днес ме чакаха 750 мили (1200км) каране, а хич не ми се искаше да пристигна по сред нощ и да пропусна банкета.

Крайната точка за деня-Пуебло, Колорадо. Предстоеше ми доста магистрално каране, но преди това имах около 3 часа в гората.

Насладих се на изгрева, и към 7 бях на магистрала 40.








 

Румен ми текства, че са тръгнали вчера с намерението да спят в западната част на Айова. Киро беше тръгнал от Салт Лейк рано сутринтта.

По моята аритметика той трябваше да пристигне пръв, Румен и Коцето втори и аз накрая.

Предвкусил предстоящия банкет им изпратих списък какво да се купи за да отпразнуваме срещата подобаващо. Отговор не получих.

Продължавах с отхвърлянето на скучни мили. Честно казано, нямаше много за споделяне. Духа ме вятър, валя ме дъжд, пече ме слънце. Абе цяла палитра от екстри.

Към 4 и нещо бях в Колорадо.







 

В 5 парадно акустирах в къмпинга където би трябвало да се съберем всички.

1200 км за 10 часа и малко със спирането не беше зле. Влезнах с мръсна газ в къмпинга и се заоглеждах за моите другари. Ядец, няма никой.

Проверих отново дали съм на правилното място, звъннах безуспешно на всички и се отправих към офиса да се регистрирам.

В този момент пристигна Киро, Румен и Коцето 45мин по-късно.

Хубава среща, отново заедно с едни от най-близкети ми приятели...

Време за тежки софри нямаше, купихме някаква пица с бира и седнахме на раздумка.



 

                                                                                ***
 

Ден 2ри, 9ти Юли.

Моля да ме извинят тези от вас които имат интрес към картите на маршрута за деня които побликувам.

В следващите няколко дни карти няма да има. Причината е Румен. Когато съм с него той е отговорен за карането, аз само следвам. Съвсем честно нямах никаква представа от къде минаваме. За днес зная, че по-скоро се движихме на север и минахме около 250 мили(400км), но детайлен маршрут няма.

Станахме в 6. Кафе, закуска, както си му е редът. Кирето ни напомни няколко пъти какви аматьори сме, ей така без причина и се метнахме по моторите.

Тази фраза „и се метнахме по моторите“ ми прозвуча малко като „и се метнахме по конете“.

Ще отворя една скоба и ще задам един въпрос, който ме мъчи от много време. Масово по социалните мрежи колеги мотористи асоцират моторите си с коне. Коментари под снимки на мотори от рода на „Това е новото ми конче“ или „Конят е готов за езда“ срещам непрекъснато. Та въпросът ми е защо? Единственото общо между коня и мотора е, че се намират между краката ни по време на експлоатация. Само че, човек може да яхне и магаре и слон и стол и клон и какво ли още не. От друга страна след детайлна проверка на групи и форуми за коне никъде не срещнах обратната асоциация. Няма собствекик на кон, който да нарича кончето си на галено мотор. Странно.

Както и да е, да се върнем на основната тема.

Подкарахме към Pikes Peak. Румен и Коцето са били там, Киро и аз не. Според водача на групата ни бил на път. На път за къде не знаех, но и не попитах. Не беше важно.

Студено и влажно, все пак бяхме в Колорадо.






 

Минахме покрай работилницата на Дядо Коледа. Пишеше, че може да се влезе без пари. Да бе. И четиримата знаехме, че безплатен обяд няма. Най-вероятно щяха да ни хванат да ударим едно рамо на добрия старец с подаръците за Коледа която е само след 5 месеца. Работната култура на цялата група беше на ниво, но бяхме тук за друго. Подминахме.

С височина от 14115 фута (4302м.) Pikes Peak е един от най-високите върхове на Скалистите планини.  Добре асфалтиран път и туристическо влакче, което стига до върха го прави изключително атрактивен за туристи и гости на Колорадо.

Покарахме по серпентините и след 30 мин бяхме на върха. Студено, красиво, величествено. Отново поклон пред майката природа.














 

Продължихме без да сме сигурни на къде. Заобиколихме Денвър и наближихме Болдър. Румен избираше малки странични пътища, задръстени от прекрасни пеизажи и празни къдрави пътища.

На една от спирките за почивка някой предложи да се ориентираме за обяд, да напазаруваме обилно и да се огледаме за къмпинг, стига сме карали днес.

Как да не се възхитиш на такава идея. След 20 минути бяхме пред някакъв супермаркет.

Взехме едно печено пиле за обяд и мръвки за скарата.

Някой беше казал, че малката ракия е бягане от отговорност. Няма такова нещо, ние сме  отговорни хора. Постарахме се да остане.





 

Румен отново поведе групата и след около час и половина спря в един фантастичен къмпинг, който честно казано дори не знам къде се намираше, но поне му запомних името-Camp Dick Campground.

Наблизо минаваше рекичка в която метнахме бирата да се изстудява. Опънахме палатките и започнахме подготовката на трапезата. Днес Кирето ни напомни какви аматьори сме само веднъж. Сега навакса, като направо иззе функциите на домакин и се зае с трапезата.





Докато се мотаехме наоколо в очакване на скарата, към нас с подла стъпка се приближи един индивид, който май се представи за Dan.

Очевидно беше пил, но не беше пиян, по скоро нахален.

Поиска си една бира и ни каза, че е тук със жена си, но се скарали и той дошъл при нас защото имал нужда от “some dude time”. Много бързо ни стана досаден, а той милия си придърпа и чиния за мръвката.


Чашата преля бързо. Казахме му директно да си ходи. Дори не ни отрази, очевидно нашата компания му допадаше и човека планираше да прекара вечерта при нас.

Питахме го къде точно му е палатката и пратихме Коцето да придума жена му да дойде да си го прибере.

След 15 мин Коцето се връща, сам.

Госпожата му казала, че изобщо не иска да чуе за въпросния индивид, да си го държим при нас, само да не сме му давали да пие, че бил алкохолик. Да де ама той вече пиеше 4та или 5та бира и то от нашите.

Преминахме към план Б. Най-безцеремонно го излъгахме, че жена му казала на Коцето, че предпочита той (Дан) да отиде при нея. Тук му намигнахме многозначително.

Онзи се оживи, пита няколко пъти дали е вярно и хукна да си спасява брака. Повече не се върна.

След 10 минути покрай нас мина един моторист. Помахахме му да спре.

Оказа се местен, който карал по някакви черни пътища и беше тръгнал да се прибира. С Коцето веднага си паснаха, онзи дори му даде да му покара мотора.




Готин тип, май се казваше Хейн. Предложихме му бира, отказа. Каза, че има принципи когато кара мотор да не пие. Браво.

В следващия момент извади един уред за пушене, натъпка го със CBD или THC или някаква друга производна на марихуаната и запуши с удоволствие. Сподели, че цял живот работил по болници и имал достъп до морфин. В момента в който решил, че няма отказване от морфина, пропушил марихуана и така отказал морфина. Интересна история. След малко ни каза чао и изчезна.

Най-накрая останахме сами. Появи се един мус с малко мусче.


След малко спокойствие домакинът на къмпинга се появи да ни пита дали имаме нужда от нещо. Беше сериозно почерпен, но добронамерен.

Ей така на майтап му казахме, че ни трябват дърва, но имаме само 5$. Той продаваше връзката по 10$. Без да му мигне окото каза, че за 5$ ще ни даде колкото си нацепим сами.

На Коцето повече не му трябваше. Младо момче, спортист, кипи от енергия. Небрежно попита къде е брадвата.

При всяко едно пътуване между стотиците снимки, които правя винаги има една която изпъква. Нещо като на правилното място, правилния фокус, правилната светлина, правилният ъгъл. Разбирате за какво иде реч. И 100% от случаите това е някакъв пейзаж. Не и този път.

Всеки път когато погледна долната снимка ме избива смях, стана ми любима. Един работи, двама го гледат и да не забравяме тронът на царя в дъното.


                                                                                ***

Ден 3ти, 10ти Юли.

Станахме към 6:30. Беше доста студено, може би около 5 градуса.

До нас имаше един pop up camper с кюмбе и външен кюнец. Човешкия гений няма граници.


Погледнахме картата. Бяхме на около час и половина от Rocky Mountain National Park. Това беше добро, не трбваше да го пропускаме.

Карта на маршрута отново няма, май минахме около 300мили(480км).

След многократно напомняне от знаете кого какви аматьори сме в 8 бяхме на път.

Към 10 бяхме на входа на парка. Аз минах пръв защото имах годишен пас за всички национални паркове, а групата остана зад мен за да си плаща.

Стигам до гишето, а там една млада невинна девойка, гледа ме с влажен поглед и ме пита дали имам резервация. А така. И тук ли?

Преди няколко години много от националните паркове въведоха система с която да контролират броя на посетителите в тях. Онлайн се заявява ден и часови сегмент за влизане, ако има места ти дават един бар код, който на входа се сканира и те пускат.

Ние такива глупости нямахме по простата причина, че решихме да дойдем тук преди 2 часа и на никой не му мина през ума за да си тегли номерче за вход. Аматьори.

Казах, че само минаваме транзит. Обещах дори да не спираме и не пропуснах да отбележа, че човек с нейната външна прелест със сигурност прелива от вътрешна доброта и ще вдигне бариерата без излишни въпроси. Проработи, не само ни пусна без резервация, но дори не им взе пари на тримата аматьори зад мен.

Атакувахме Rocky Mountain NP, не го пропускайте ако сте наблизо.











 

Към 11 стигнахме върха на парка и започна едно страхотно спускане, с едни страхотни завои, с едни стархотни пейзажи около нас. 






Най-накрая поехме на запад. Целта беше George town. Там има една пицария където по традиция се спира всеки път когато съм в района.

Хапнахме пица и единодушно решихме до 2 часа да сме намерили място за нощувка.

Атакувахме Guanella Pass. Любимо място за каране, няма как да се пропусне.

Главния аматьор на групата, Киро, който очевидно беше далечен роднина на Валентино Роси подпали по завоите и изчезна. В интерес на истината Кирето демонстрира едно изключително професионално каране, но пак си остава аматьор, ей така за да е част от групата.













 

Към 3 бяхме в Bueno Vista. Денят беше изпълнен с уникални гледки и стархотно каране. Минахме 3 паса и един национален парк. Лежерно каране, без план, без посока, без крайна точка. Започна да ми харесва.

Беше много топло и решихме да търсиме някакви бунгала с климатик. Спряхме до нещо като къмпинг с бунгала. Поискаха 200$, проблемът не беше в парите, а в прахоляка наоколо. Не е нашето. Продължихме. След 10 мили спряхме на нещо подобно. Не се занимавахме с бунгла, къмпинга им беше прекрасен. Много трева, много сянка, душове, абе прелест.

Коцето и Киро отидоха за храна. Ние с Румен се опитахме да начертаем някакъв план за утре, но се отказахме. Все пак бяхме в Колорадо, накъдето и да хванем няма да сгрешим.





                                                         ***

 

Ден 4ти, 11ти Юли.

Днес като, че ли беше денят с най-дългото каране, но не съм съвсем сигурен.

Причината за това твърдение е, че тръгнахме около 8 и карахме почти до 6.

Стоя пред компютъра и се напрягам да се сетя какво точно се случи днес. Не мога. Просто карахме из фантастичното Колорадо.

Започнахме с Independence Pass. Топ дестинация, която не съм пропускал при никое от ходенията си в Колорадо. А той си беше същия. Прекрасен и магнетичен. 










Минахме транзит през Аспен, място което просто не може да ми хареса и продължихме към Crested Butte.

След 2 прохода и 30 мили  черен, прашен път спряхме за обяд. До тук здраво каране. Беше около 1 и аз с нетърпение чаках някой да предложи да се отбием до магазина и после към най-близкия къмпинг. Тц, всички си мълчаха. 











 

Срам, не срам се приближих кум Румен и с приглушен глас го питам до кога ще караме. Той само се смее и ме тупа по рамото. Ясно.

От там с мръсна газ се добрахме до Gunnison и после по път 149 на юг.

 

Въпросният път 149 го открих преди 6 години и от тогава не пропускам да се насладя този букет от прерии, каньони, гори и проходи събрани в една отсечка от 150 мили.








Купихме храна от Lake City и след 1 час спряхме в Rio Grande Campground. Примитивен къминг, без течаща вода, но и без пари. Имаше едно единствено място непосредствено до реката.

Без да съм сигурен как, единодушно решихме, че не ни харесва. Метнахме се на моторите и след 5 мили спряхме на друг къмпинг. Пак беше до Rio Grande River, пак нямаше течаща вода, но се плащаше, май 25$ и свободните места не бяха до реката и нямаха сянка.

Пак единодушно решихме, че не ни харесва, и пак единодушно решихме, че предишния къмпинг е супер. И отново единодушно решихме да се върнем. Пълни аматьори.

Подкархме обратно към първия къмпинг. Стигнахме до отбивката която ни се падаше в ляво. Спряхме да изчакаме един кемпер да мине преди да направим ляв завой. Да ама той направи десен пред нас и се отправи към къмпинга където отивахме и ние и знаехме, че има само едно свободно място.  Очвидно цялата група си мислеше същото. Киро го изряза през тревата и пръв пресече финалната линия. Уредихме спането.

Устроихме бивака, някои се къпаха в реката, други не.

След малко дойде и изненадата на вечерта. Румен и Коцето носили един буркан свинско с лук и едно шише ракия от далечно Чикаго и успешно ги крили до днес, ей добре, че не се бяха счупили, особено ракията.

Без съмнение това беше най-приятната вечер на пътуването. 








 

                                                                                ***
 

Ден 5ти, 12ти Юли.

Днес се успахме. Станахме след 7:30 и бавно събрахме багажа. Който си имаше верига я смаза. Аз нямах и само гледах.

 

Потеглихме на юг, спряхме за бензин в Creed и продължихме към Durango.









След по-малко от два часа бяхме в Durango или изходната точка към перлата на Колорадо-Million Dollar Highway или път 550.

Заредихме резервоарите и се отбихме до един хранителен магазин за малко провизии. Днес нарочно не закусихме защото Румен ни обеща закуска с гледка, която няма да забравим.

След 15 мин атакувахме един от най-популярните и високо оценявани пътища в долнити 48 щата.

Million Dollar Highway.  Описвал съм го не веднъж, публикувал съм десетки снимки в предишното си творчество и едва ли ще мога да кажа още нещо ново. Но за мен при всяко минаване от там, усещането е като, че ли ми е за пръв път. Трудно ми е да преценя дали север-юг или юг-север е по-добрия вариант, но при всички положения това място трябва да се види. Минава през два прохода, няколко стари миньорски селища и гледки спиращи дъха. Уникално място, уникален път, уникална природа.

Ако някой се интересува какво се беше случило с този Jeep там горе на върха, не знам, но бих искал да науча.





Дойде време за закуска, пържени яйца със вю. Дълго време ще я помня, а може би никога няма да я забравя.











Поехме към Telluride. Идеята беше да отседнем в един къмпинг, където преди години прекарахме една страхотна вечер, която ще остане в архивите под гриф „Строго секретно“. Може би някъде съм споменал частично за нея, но цялата история си остава между къмпинга и участниците в нея.

Спряхме за бързо фото на фона на Mt. Sneffels. Преди години, там се запечатахме в малко по-различен състав и с етикет Професионални Професионалисти. Днес Киро допълни групата от Професионални аматьори.

 






 

Спряхме за бензин малко преди Telluride. Къмпинга, който търсехме беше на 10тина мили в ляво, а Telluride на 10тина мили в дясно. Решихме да се разделим. Коцето и Киро тръгнаха към къмпинга, а аз и Румен към града за мезета и тонизиращи напитки.

По едно време Коцето звъни на Румен и му сервира новината, че къмпинга е претъпкан и нямаме никакъв шанс, но им казали, че малко по-нагоре в гората има друг без никакви екстри, но за сметка на това безплатен, да сме ходили там.

Тръгнахме. По пътя ме занимаваше следната мисъл, а именно колко народ са изпратили от долния къмпинг към горния и какъв е шанса да има дори едно свободно място.

Бях прав. Може би 10-12 места за палатки, всички пълни.

Докато се мотаехме като загубени лисугери (аматьори) и обмисляхме варианта да си опънем палатките някъде отстрани на място което не е обособено за къмпингуване до нас се приближи някакъв тип. Посочи една синя палатка и каза, че е тук от 3 дни и не е видял никой да я обитава. Предположи, че някой хитрец си е опънал бивака за да си пази мястото и ще дойде за уйкенда.

Заспалия социалист в мен се събуди, чувството за спрадедливост и равенство за всички веднага взе превес.

Оставих етиката настрана, отидох до палатката и дръпнах ципа. Празна. Няма ни спален чувал, ни дюшек, нищо, като нова от магазина. Ясно, уредихме се.

Опънахме си бивака, напалихме огън, сложихме надениците на скарата и отворихме по една бира.

И така до момента в който някаква Тойота Приус спря на паркинга. От вътре излезе един пъпчив тинейджър с един дръглив пинчер огледа се и се отправи с кървясъл поглед към нас. От далече се развика защо сме му взели мястото. Дори не поздрави, какво поколение расте само.

Киро и аз вежливо го пратихме да търси майка си. Коцето обаче дипломатично започна да му обяснява ситуацията, май и му се извини, каза му, че има място за всички, дори го покани да пие една бира с нас.

Келеша продължи да се пеняви, но най-нахално взе предложената бира и се върна при колата.

Отвори багажника и започна да опъва някакво планище, което превърна Тойотата в спално помещение. Работата е ясна, спи в колата, а палатката я сложил да му пази пейката. Дойде ми да отида да го шамаросам заради тарикатлъка, ама от друга страна ако си беше спал в палатката комшията нямаше да ни каже, че тук няма никой и ние все още щяхме да търсим къмпинг.


 

        

                                                        ***

Ден 6ти, 13ти Юли.

Днес Румен и Коцето тръгваха обратно към Чикаго.

Станахме в 6 да си кажем довиждане.

Прегърнахме се и си обещахме да го направим отново. Кога ли?

На добър път Приятели, липсвате!

С Киро не бързахме. Днес имахме около 3 часа каране и го давахме лежерно.

При едно от ходенията ми до мотора се разминах с келша от вчера. Викам му ХАЙ, а той вместо да ме поздрави възпитано, ми казва, че това което сме направили вчера не било cool.

Казах му да започне да свиква с мисълтта, че живота не е честен и го подминах.

Днес излизахме от Колорадо и атакувахме Юта. Киро се придвижваше бавно към Салт Лейк, където беше оставил пикапа, а аз карах с него. Отправихме се към Моаб.







 

Карането беше супер. Празни пътища с прекрасни панорами, но. Винаги има едно НО.

Прекрасната планиска тмпература и хладният Колорадски въздух останаха зад нас. Дойде жегата, нещо като да си пуснеш фурната и да влезнеш вътре.

На една от спирките решихме да резервираме хотел. Погледнах в телефона и останах приятно изненадан от цените. Лятото в Моаб не е сезон и всичко е на промоция.

Преди година бях тръгнал с баща ми насам, но през Октомври, което е и прайм сезон заради прекрасното време в тази част на страната. Тогава хотелът в който отседнахме днес с Киро беше 350$ на нощ. Днес само 99$.

В 12 бяхме в Моаб. Спряхме на една бензиностанция за вода и хот дог.

Преценихме, че ако сега отидем в хотела няма да излезем от там до утре. Аз исках да покажа на кандския аматьор път 128, който ми е в списъка със задължителни места за посещение в този живот. Едвам го навих.






 

След час бяхме в Даунтаун Хотел. Няма такъв кеф. Климатик, дълъг студен душ и потна бира. Живота е хубав.

Легнахме за следобедна дрямка, след час чувам някакви мотори да спират пред вратата.

Много добре знаехме кой е отвън, както и двамата отвън знаеха много добре кой е вътре.

Най-накрая пътищата ни с Митака и Ники се пресякоха.

Отворихме бирите и седнахме на раздумка. Историите им нямаха край, но не съм аз човека, който ще ги преразказва. От мен ще чуете само за краткото време в което бяхме заедно, за останалото ще ги чакаме тях двамата.

                                                        ***

Ден 7ми, 14ти Юли.

Днес Киро продължаваше сам към Салт Лейк.

Ударихме си една аматьорска прегръдка и си обещахме догодина пак.

Аз оставах с Ники и Митко още един ден в Моаб.

Поведох ги към път128, където водих Киро вчера. Ей така да го видят и да си го пишат в резюмето.







Следващата спирка Canyonland NP.

Карахме, спирахме, гледахме, снимахме и цъкахме с език. За мен това беше трето или четвърто идване по тези земи, но всеки път реакцията ми беше, все едно ми е за първи път.

Майката природа не се шегуваше, а Юта отново затвърди първото си място в класирането.















След два часа поехме към Dead Horse State park.



Порaди честото слизане от моторите и ходене си свалихме якетата. Започнах да прегарям. Температурата беше около 38 градуса с изгарящо слънце за гарнитура.

Започнах да се чувстам некомфортно. Не бях сигурен дали получавах топлинен удар или нещо друго, но със сигурност нещо не беше наред.

В 2 бяхме в Arches Nation Park. Друг свят, друга планета, друга галактика. Неа'м думи както е казал поета.






На една от спирките се почувствах много отпаднал, почти бях сигурен, че карането в тази жега без яке ми докара някакъв топлинен вирус.

Разбрахме се с Ники и Митко да ги чакам в хотела, а те да си продължат разходката из Арките. Аз бях идвал тук 4 пъти и не изпусках нищо.

Прибрах се в хотела, 2 литра вода, студен душ и две бири. В този ред, почуствах се като нов.

Малко по-късно се отбихме до един бар за бъргър и бира и в 10 бяхме по леглата. Жегата ни беше изпила силите.


                                                         ***

 

Ден 8ми, 15 Юли.

Днес аз поемах към дома, а Митко и Ники към Колорадо.

Взехме си довиждане, като си обещахме да се видим още веднъж преди да отлетят за България. Последните 3 дни все си взимах довиждане с някой да му се невиди.

От къщи ме чакаха около 500 мили (800км) има няма 7 часа каране. Нямах бърза работа.

Поех към любимата Аризона, беше топло, но не горещо.

 



Спрях във Bluff  Fort, селище-музей построено в края на 19 ти век от мормонски заселници.

Изключително добре уредено място с аудио екскурзовод на 6 езика. В книгата за предложения предложих да се добави и аудио на български, дори ако трябва немската или испанската версия да се изтрият.












От там нататък по познатия маршрут-Mexican Hat, Monument Valley, Flagsaff.

Както споменах по рано входовете/изходите на Аризона не са много, така че в момента минавах по същия маршрут по който минах преди месец.






Беше Събота. Трафика по магистрала 17 отиваше на север, към Флагстаф, аз се движих в обратната посока.Реших да поема риска да карам по магистралата, защото това беше най-бързия начин да се прибера в къщи. Купих 3 шишета вода и поех на юг към Финикс.

След 30 минути жегата ме удари като метеорит. Температура 46 градуса и се покачва.

След 3-4 докосвания на лостовете на спирачката и съединителя разбрах, че няма да я бъде. Бяха толкова горещи, че ми пареха до болка на пръстите. Наложи се да спра и да сменя ръкавиците без пръсти с цели.

След 3 часа бях в къщи.

Едно пътуване в което хората с които го направих, бяха по-важни от самото пътуване.

Беше страхотно, уви твърде кратко.

 

                                                        ***

                                                        Кифленски Адвенчър

 

Човек дори добре да жевее се жени... и заживява още по- добре.

При мен тази житейска трансформация настъпи в далечната 199 и някоя си година.

По една или друга причина до ден днешен, в нито един семеен разговор думите ТОЙ, ТЯ, МОТОР и ПЪТУВАНЕ не са присъствали в едно изречение. Тук изключвам возения от по няколко часа в рамките на един ден.

Време беше да се направи нещо по въпроса. Колкото и да го въртях този пъзел, нещо все не се получаваше. Очевидно към  ТОЙ, ТЯ, МОТОР и ПЪТУВАНЕ трявбаше да се добави още нещо за да излезе уравнението.

Отговорът се оказа доста елементарен.

Това което липсваше в изречението беше семейният кемпер, който събираше прах на един паркинг на 3 км от нас.

ТОЙ, ТЯ, МОТОР, ПЪТУВАНЕ и КЕМПЕР.

Имахме на разположение една седмица и аз реших направо да нагазим семейно в дълбокото.

Отиваме в Yellowstone National Park, където прекарваме два дни. После обратно към Аризона със една спирка в Bryce Canyon и каквото може да се види наоколо.

За мен нищо ново под слънцето, по тези места съм бил повече от веднъж. За Веси, моята по-добра половинка това щеше да бъде едно съвършенно ново преживяване което или щеше да и хареса много и да иска още или щеше да приключи безславно, но поне щяхме да сме опитали.

 

Началото на този експеримент беше дадено в 4 сутринтта на 19ти Август.


 

Причината за ранното тръгване не беше жегата, въпреки, че я имаше. В крайна сметка разполагахме с перфектно работещ климатик.

Тръгнахме рано защото не бях сигурен какво разстояние ще можем да покрием днес.

Първите 200 мили (320км) бяха основно изкачване по онази позната ви вече магистрала 17.

Кемпера тежи малко над 4 тона и още тон и нещо ремаркето и мотора отзад, плюс 120 л вода, бира, ракия, малко храна и ние двамата. Нямах представа как ще качи баира и дали няма да прегрее в жегата.

Целтта за денят беше Salt Lake City, около 700 мили, (1200 км).

Няма да ви отегчавам със самото пътуване. Подържахме прилична скорост, спирахме рядко и по всичко личеше, че ще изпълним планът за деня.

На около 100 км от Салт Лейк Сити ни заплющя ужасен порой. Образува се трафик, но след около 2 часа бяхме пред Cabela’s. Това е голяма верига спортни магазини, които разрешават на кемпери да нощуват на техните паркинги. Тук не става дума за къмпингуване, а само за преспиване една нощ и пак на път.

Дъждът почти спря, вечеряхме в близкия мексикански ресторант и си легнахме. Аз бях каталясал. Оказа се, че да караш кемпер е по-уморително отколкото да караш мотор.




                                                            ***

Станахме към 7, бързо се оправихме и отново на път.

През ноща валя много, започнах да си мисля, че изтеглихме късата клечка с времето. Какво ли ни чакаше в парка. За себе си не се притеснявах изобщо, още повече, че си карахме къщата с нас където имаше всички условия за нормално съществуване в сурови условия. Терзаеше ме мисълтта как Весето ще понесе дъждът на мотора. Предполагам скоро щях да разбера.

Днес трябваше да пристигнем в парка. Имахме около 400 мили (650км) все каране по магистрали.

Времето беше студено и облачно. Ту валеше, ту спираше, но основно валеше.







 

Към 3 бяхме на западния вход на Yellowstone NP. 

След час и нещо паркирахме в Grant Village Campground. Продължаваше да вали, беше студено и определено не случихме на време.

Душата ми беше зажадняла за една шопска салата, една студена ракия и двойка кебапчета с гарнитура.

Опънахме софрата и си казахме наздраве за добре дошли.

 

                                                        ***

 

Станахме след 8. В такива условия се спи превъзходно и аз със сигурност щях да се излежавам дълго, но повдигнах щората и какво да видя – слънце.

Сатаната в мен се събуди. Планът беше да се натоварим на мотора и с мръсна газ да се отдалеча от къмпинга максимално докато все още не е заваляло, а после....е ми то вече ще е късно.


 

Днес просто щяхме да обикаляме парка, без план. Караме докато ни омръзне.

Паркът е голям и има няколко възможни маршрута за разглеждане. Ние просто се возихме, спирахме тук и там и продължавахме. Реших да карам или докато някой започне да ми нашепва, че е време за прибиране или докато не завали и в името на добрите семейни отношения да се приберем на сухо и топло.



















 

Извадихме късмет, заваля за около 20 мин. Обякохме екипите за дъжд и продължихме.

Паркът е уникален. Съвсем разбираемо е защо е най-разпознаваемия парк в Северна Америка.

Към 3 бяхме при Old Faithful гейзер. Той е най-предвидимия в целия парк и изригва грубо всеки 90 минути. Вече имаше стотици хора в очакване на шоуто.





Към 5 бяхме обратно в къмпинга. Приятно уморени и пълни с емоции.

Весето отиде да гледа някакви филми, аз седнах отвън под навеса и започнах да нагъвам луканка, преглъщайки с Бургаска мускатова.

Не много далеч от нас бяха опънали палатките някакви колеги, мотористи.

Облякох дъждобрана и отидох да им кажа едно здрасти.

Приближавайки ги започнах да виждам себе си в точно тази роля на някои от многото си пътувания в последните 13-14 години.

Едно платнище за навес,  навлечени с всичките си дрехи, седнали близо един до друг, държейки по една бира в ръка и ръчкайки полу загасналия огън. Това бях аз, точно в тази роля, но не днес.

Изглеждаха ужасно, но знаех, че си прекарват страхотно и правят спомени за цял живот.

Казахме си по едно здрасти, кой от къде, на къде, общи приказки.

По едно време единия от колегите ми сочи мотора и вика Nice bike.

Погледнах го внимателно и разбрах, че по-скоро с ирония ми казваше, че с кемпер и ремарке всеки може. В очите му прочетох-пълен аматьор. Кире, Кире, май ще се окажеш прав.

Отговорих му, че искам и аз като тях един ден да пътувам с палатка по гори, планини и пустини, ама нещо не ми стиска.

Колегата ме погледна и мъдро ми каза, че тая работа не е за всеки.

 

Допълних, че мечтата ми е да стигна до Аляска с мотора. Онзи леко се посмихна и ми вика да не се занимавам, за такова пътуване било необходимо нещо много повече от желание.

Съгласих се с него и казах, че отивам да измия чиниите, пожелаха ми успех.

                                                        ***

 

Станахме отново след 8. Слънчево за сега.

Днес беше денят, който чаках с нетърпение.

Трябваше да пресечем целия парк на североизток, да влезем в Монтана и след известно време да атакуваме единият от челната тройка проходи на страната-Beartooth Pass.

Днес щеше да бъде и денят с най-много изминати мили, окло 300 (480км)

Спирах от време на време, но като цяло не се мотаехме. Тези 300 мили бяха само и единствено в парка и горски пътища, където средната скорост беше ниска, а и нямаше да се изненадам ако имаше задръствания заради вечните ремонти през летните месеци.





 

Заредихме в Куки Сити и атакуваме прохода. Описвал съм го и преди, велика работа.

Много колеги ще кажат, че това е най-доброто в Щатите, аз ще бъда малко по-умерен и ще кажа, че е определено в челната тройка.

Това не е важно сега. Важното беше, че сме тук и Зъбът на Мечката ни чакаше с цялата си прелест.


















Весето беше в потрес от панорамите които се откриха пред нас. Това беше момента в който знаех, че този експеримент е успешен.

Поехме наобратно. Спряхме отново в Куки Сити, този път за обяд. Заваля, точно на време, хаха, бяхме на 2 часа и нещо от къмпинга.

Дъждът спря в момента в който паркирахме до кемпера.

Въпреки ужасния студ реших да не влизам вътре на топло.

Направих си една салата, сипах една ракия и седнах отвън подръжавайки на онези корави колеги в ляво. Те милите пак си бяха там и пак изглеждаха като изпаднали германци. Само си помахахме.

След малко гледам един тип обикаля празните къмпинг места и събира обгоряли дърва от огнищата.

Аз бях купил две връзки, а и някой преди нас беше оставил поне половин кубик пред барбекюто.

Огън изобщо не палихме заради дъждът. Свирнах на онзи и му помахах да дойде.

Оня идва с една крива усмивка, каза нещо и веднага ми стана ясно, че е от братска Англия.

Казах му да вземе колкото иска дърва, тоя тип започна да подскача като, че ли му дадох кеш.

Взе срамно много, питах го колко време ще е тук, той вика утре си тръгваме. Абе я чакай малко, тия дърва са за поне 3 дни. Казах му да остави половината, за да има и за някой друг. Остави ги с нежелание.

След 20 минути се появи отново, аз какъвто съм наивник си помислих, че идва да почерпи.

Да бе. Каза, че в бързината забравили да купят някакъв алкохол, та ако имам я бира я вино да споделя. Бръкна в джоба и извади едни $20.

Казах му, че ако тръгне ей по онзи път там след 10 мин ходене ще си удари английската тиква в един много добре зареден магазин. Веднага ме контрира, „Ами ако е затворен?“

Нагъл, но аз със моето добро сърце нямаше как да не помогна. Дадох му две бири. Онзи очевидно беше разочарован, подаде банкнотата , но определено не му се даваше. Казах му да си задържи парите и следващия път да не забрави да си купи и ядене и пиене и дърва, че тия добряци като мен са малко и може да остане на сухо с тази просия.

      

                                                        ***

 

Днес си поспахме. Тръгвахме на обратно, но нямахме конкретна цел. Със сигурност щеше да ни се наложи да преспим някъде по път и утре живот и здраве да сме в Bryce Canyon.

Напуснахме Yellowstone NP през южния изход и се озовахме в Grand Teton National Park.

Тук имах малко незавършен бизнес. Преди 2 години планинските вериги бяха обвити в смог от пожарите в западната част на страната. С Румен минахме само транзитно и бяхме малко разочаровани, че не успяхме да се насладим на фантастичните Тетони.

Днес смог нямаше, имаше едни величествени планини и невероятни панорами.









Задържахме се малко повече отколкото планирах, но си заслужаваше.

Поставих си цел да стигнем до около Салт Лейк Сити. Този път изобщо не стъпихме на никакви магистрали. Избирах странични самотни пътища.

Времето беше првъзходно, Празни пътища и чудесна природа.



Към 7 бяхме е Парк Сити, намерихме един Уолмарт, където също можеше да се преспи с кемпер и приключихме за деня.

                                                        ***

Станахме в 7 и отново на път.

След 4 часа бяхме в Bryce Canyon.




Настанихме се в къмпинга, разтоварих мотора и отново заваля.

Нищо друго не ми оставаше освен да запаля барбекюто и да сипя една Бургаска.


                                                    ***

Успахме се. Днес програма нямаше, малко каране из парка и после евентуално няколко часа по път 12, който вече описах в началото.

Трето идване тук и все още не мога да го приема по начин по който приемам другите топ паркове. В интерес на истината, избрах да спрем тук само защото ни беше на път.

Метнахме се на мотора и тъгнахме, тук сме, ще го обикаляме.











За Bryce Canyon ще кажа едно. Ако ви е на път, отбийте се и го разгледайте за нялолко часа. Ако не ви е на път, няма да изгубите много.

С мръсна газ се изнесохме от парка и поехме по път 12. Спомените от преди 2 месеца бяха прясни и желанието ми беше просто да покараме по него отново.






След няколко часа заваля отново. Подкарахме обратно към къмпинга.

Валя цяла нощ, от към време със сигурност не уцелихме, но дъждът не успя да ни развали плановете.

 

                                                        ***

Днес се прибирахме у дома.

Натоварих мотора и отново на път.

След Канаб, продължих естествено към път 89А. Отново се насладихме на фантастичните клифове и Marble Canyon.

Някъде в нищото видях 3-4 спяли автомобила, в момента в който ги подминах видях един мотор паднал на около 15 метра на вътре в каманяка. Явно беше станало нещо, имаше спрели коли и хора.

Спряхме пред моста над Colorado River.



В далечината се чу някакъв тътен, след малко един медицински хеликоптер прелетя над нас, а 20 мин по-късно с вой на сирени се появи цяла колона от линейки и полицейски коли. Дано колегата и ако е имал спътник са добре.

След 4 часа пътуването щеше да приключи. Замислих се за изминалата седмица, хареса ми. Хареса ми така както ми харесва всяко едно пътуване което съм направил  и което предстои да направя.

Когато казвам, че искам да пътувам, нямам предвид, че искам да отседна в луксозни хотели или да си купя ключодържател от магазините за сувенири. Когато казвам, че искам да пътувам, имам предвид, че искам да изследвам други места и да стана част от тях. Искам да снимам места, които виждам. Искам умът ми да бъде в постоянно благоговение пред живота на Земята. Искам да видя нещата с нови очи. Искам да отворя картата и да си спомня как съм бил преобразен от местата, на които съм бил, хората, които съм срещал, и нещата, които съм видял. Това е в основата на приключението и точно затова живея и ще живея по този начин.


 И като за финал искам да ви почерпя един залез от фантастичната Аризона.


Бъдете здрави!