Friday, October 5, 2018

Plan B, 4 та част.


Септември, лето господне 2018...

Първо да се извиня за заглавието, малко е подвеждащо. Историята, която предстои да прочетете няма нищо общо с пътуването до Колорадо и план Б, но след като се случи само два месеца по-късно някак си се вмества в таз годишния сезон и ми звучи логично да я продължа тук.

При това пътуване план А си остана план А.  
Причината беше проста-след  доста промени на дати и компромиси най-накрая се събрахме солидна група без мрънкащи аматьори. 
Какво повече можех да искам, тръгвах на път с двама от най-предпочитаните партньори за дълги пътувания-Румен и Коцето, сигурен съм, че ги помните от миналата година. Към групата се присъединиха  Венци, Пламен и Васко, готови и надъхани за приключение.
Тръгвахме за кратко-4 дни и малко, посоката или план А не подлежеше на промяна.
Крайната дестинация-Апалачите. Tail of the Dragon, Blue Ridge Parkway и всички производни по между, около и в периферията на Smoky Mountains.

Преди само 2 седмици тайфунът Флоанс мина като товарен влак през Северна Каролина, изляха се рекордни количества дъжд и силно се надявахме всичко вече да е в историята, в противен случай отново влизахме във поредният епизод на План Б, но това щеше да го мислим по-нататък...

В Апалачите съм бил 4 пъти, за последно през 2015г. Време беше да подновя разходките в тази посока, най-малкото, че се намира на едни 600 мили до там, а после едни 600 мили насам, а помежду най-добрите пътища (поне за мен) за каране на мотор в САЩ.
Природата не е лоша-приятни хълмове на около 5000 фута надморска височина, но нищо уникално. Всъщност след 15 минути считайте, че сте видяли всичко, еднотипна природа с много зеленина през пролетта и фантастични есенни окраски по времето по което отивахме сега.
Пътищата обаче са нещо друго-изключително добре поддържан асфалт и толкова много завои на едно място е просто трудно намираемо, поне в САЩ. Рай за мотористи, велосипедисти, автомобилисти и всякакви други дву, три, четири и повече колесни средства за придвижване.
С две думи отивахме да покараме, да прекараме няколко нощи под звездите и с нежелание да закрием сезона.

Петък 28ми Септември.

Целият клас  задружно решихме да избягаме от час, пардон от работа и да тръгнем в Петък след обяд.
Товаренето на мотора го оставих за сутринтта преди тръгването, на кратко -за последният момент, като в същото време се опитвах и да работя. Бързо ми стана ясно, че работата силно пречи на основното ми занимание и ме стресира излишно.
Дилема върху коя дейност да се концентрирам нямаше, аз бях единственият наоколо, който можеше да ми подготви мотора за път. Продължих с товаренето...

Към 2 навлякох мото екипа, обух ботушите, вкарах си главата в каската и се метнах на натовареният мотор.
Вълшебен момент, светът се промени. За малко да напиша една глупост, че за това живея. Разбира се, че не живея за това, но за мен това беше оня другият свят. Светът на пътешествието, светът на изненадите, на случайните срещи и големите неизвестни.
Това не беше една обикновенна разходка с мотора, това беше поредното Приключение извън Матрицата, далече от удобствата на дома и всичко останало за което всички се борим, а някои превръщат в бясно съревнование за едното фалшиво его.
Ей, така от нищото в глава ми се завъртя една фраза от една много стара песен на един медиен герой в последните 20 г „Едно Ферари с цвят червен, един милион с цвят зелен“. Ако сменя червеното ферари с червено Сузуки, оставаше само зеленият милион и спокойно можех да направя изказването на сезона-Това му трябва на човек.



Оставих мечтите за друг път, запалих мототра и се газирах към мястото на срещата, пътуването започна.

Планът беше да се съберем в 3 на последният  магистрален оазис  на I294 преди I80 и после заедно на юг едни 150 мили.
Точно потеглих и заваля, да съм бил учуден-не, иначе няма да е интересно.
Трафикът за Петък след обяд не беше ужасен, дори ми се стори нещо съмнително. 



Стигнах до оазиса точно в 3:01, заредих и се огледах за останалите или поне за част от тях. Никой.
Погледнах си телефона, едно пропуснато обаждане от Румен. Обадих му се с надеждата да не вдигне защото пътуват. Вдигна веднага.
Планът се променил по някое време в последните 72 часа, а именно решили всички да се съберат у тях и после заедно на юг. Току що пристигнал предпоследният, а сега чакат и последният  от групата и тръгват. Те се намираха на има няма час и нещо от мен...

Какво си помислих в този момент няма да споделям, разбрахме се да тръгвам и някаъде около Лафайет да търся къмпинг.
Продължих на юг. Докато си мислех, че няма трафик явно съм изпратил доста силни мисловни сигнали към който трябва горе, защото само след 2 мили просто паркирах на магистралата, кошмарът започна.




След  дълга и неравностойна битка със задръстванията, която загубих, най-сетне стъпих на I65.
Там няма трафик, но има ремонт.
Изгря слънце, това по никакъв начин не ми оправи настроението. Планът да има план отиде по дяволите още с потеглянето.



 
Стигнах Лафайет. Бях убеден,  че за мен карането днес приключи. Спрях на една бензиностанция, купих си 3 бири и един Subway.
Затърсих къмпинг. За по-накратко гредата, която ударих беше тройна. Ляво, дясно и горе.
Къмпингите или бяха пълни и категорично ми отказаха да пуснат още 6 палатки или бяха затворили за сезона.

Стъмни се, чухме се с Румен и се разбрахме да търся мотел.
Към 7:30 бях в Lebanon, Indiana. Взех 3 стаи в първит мотел, обадих се на Румен, който ми каза, че са на 10 мин от мен и си отворих една бира.
После си отворих още една, посягайки към третата бира нещо ме жегна. Преди 45 мин Румен ми каза, че са на 10 мин от мен...

Излезнах на паркинга и започнах да им звъня. Всъщност аз познавах и съответно имах телефоните само на Румен и Коцето, другите трима, които се оказаха двама, защото третия щял  да тръгне на следващия ден не познавах. Телефоните си звъняха без резултат, никой не вдигна.
Притесних се.

След 15 мин се появиха два мотора- Васко и Венци.
Васко караше един от моторите на Румен-Встром 650, а Венци си беше купил Кавазакито предишната вечер и цяла нощ го подготвял за път. На жена си казал, че е на приятел.
Още не се бяхме запознали и ми беше сервирана новината, че са имали два инцидента. Румен и Коцето още се обяснявали с полицията...
Изтръпнах, попитах дали всички са ОК. Всички били живи и здрави, но мотора на Коцето заминал.
Какво да кажа, чудесен първи ден. Помолих ги да започнат от начало и с подробности.
Спрели в аварийната лента за нещо си, при потеглянето Васко паднал и мотора го затиснал.  Изпитваше силна болка в левият крак и скоростния лост беше счупен.
След като изправили мотора потеглили отново.
Коцето ускорил в аварийната лента до към 40 мили в час, в този момент асфалта се превърнал в чакъл, дясната лента се оказала на 5-6 см по-високо ниво от чакъла.  Предната гума се хлъзнала, Коцето загубил баланс и съвсем правилно пуснал мотора и се метнал в дясно. Направил две-три салта, скочил на крака, изтупал се и се огледал за някой, който да  е пропуснал каскадата, евентуално ако трябва да повтори. Ударил се лошо на задника и в лявото рамо.
Сега обратно на мотора.  След като продължил легнал соло с около 40 мили в час, мотора започнал да се върти като пумпал, преминал транзит през дясната лента и смело продължил в лявата, където показал нагледно колко голямо сърце има Suzuki Vstrom.
Траектория, геометрия, лош късмет или просто на грешното място в грешното време. Всичко това може да се приложи за конкретният случай. 
В този момент Сузукито решило да мери сили с едно Волво...влекач...с  53  футово ремарке.
Нещо такова, само че в реален размер.



 
Волвото изтряскало мотора в задния куфар и го пратило още 20 метра напред.
В този момент Васко и Венци решили, че мотора е заминал...
Полицията и линейката дошли за 2 минути.  Всички били изумени, че след цялото меле на Коцето му няма нищо. Той категорично отказал да го карат в болница, приел една лепенка на задника и ги отпратил да се занимават с по-сериозни случаи от неговия.
Васко и Венци тръгнали към мен, а Румен и Коцето събрали багажа, който бил разхвърлян из цялата магистрала. Изправили мотора, дали контакт, натиснали стартера и той съвсем естествено запалил.  След 15 минути бяха пред хотела...на собствен ход.

Малко ме е яд, че не са направили нито една снимка, но едва ли им е било до това, а и всичко това което описах се е случило в пълна тъмница.
Започнахме с огледите. Мотора на Васко се оправи с парче метал и 3 свински опашки.



Огледа на мотора на Коцето отне малко повече време, но никой не се съмняваше, че машината ще продължи пътуването.
Задния куфар беше станал на палачинка и замина в боклука, все пак той беше поел ударът. С помоща на брадвата Румен изправи страничните куфари, постегна това онова и се прцени, че мотора е ок. Евентуално утре на светло ще го огледаме още веднъж, но като се има в предвид, че е бил ударен от камион, мотора си беше направо в Show room condition.







 

Ден 2 ри.

Точно в 600 се събрахме за закуска. Васко каза, че не спал от болка в левият крак. Взел решение да се връща. Пътуването не започваше добре.
Температурата от 8С ни принуди да облечем подплатите, напълнихме резервоарите и в 700 бяхме на път.
Нищо интересно, скучната магистрала беше поне пуста. 



След 2 часа стана топло, спряхме да махнем подплатите и да налеем бензин.
Вече на дневна светлина огледах подробно пораженията по Коцето и мотора.
Той:
-Дупка на якето около лявото рамо, но без наранявания.
-Дупка на панталона и протрито бедро, което до последно кървеше и му създаваше неудобство.
Моторът:
-Лявата тапа на ръкохватката беше изкривена, но Румен я намести с брадвата.
-Ляв краш бар сгънат.
-Старничните куфари бяха доста очукани, но отново с брадвата и онези вълшебните думички Румен ги направи достатъчно стабилни да изкарат пътуването.
-Топ касата, поела ударът отиде за рециклиране.
-Тапицерията на седалката-разпрана.
-Черупката на резервоара беше леко смачкана от седалката.
-Спукан лост на скоростите, който се очакваше да се счупи всеки момент.
-Изгоряла крушка на заден, десен мигач.
Не е малко, но да не забравяме, че това не беше невинно падане на мотора.
Палци горе за Сузуки!
 









Продължихме с маршова съпка на юг.
Спирахме през 120-140 мили за бензин и кратка почивка.










Към 2 и нещо бяхме в Knoxville, на 20-30 мили от захода към заветния Tail of the Dragon.
Спряхме в града и заредихме здраво с всичко необходимо за една тежка вечер.

Един час по-късно летяхме по фантастичните пътища на Апалачите.
Малко по-късно атакувахме Опашката на Дракона.
Писал съм доста за това място и няма да ви досаждам отново. Все пак за тези които са забравили или за първи път чуват за Tail of the Dragon-отсечка от 11 мили с 318 завои.
Събота след обяд, прекрасно време и съвсем логично Драконът беше пълен с търсачи на силни усещания. За съжаление голяма част от тях бяха там с едиствената идея да се самоубият.
Аз по принцип уважавам чуждите решения и нямам нищо против това как някой ще живее или умре, но когато аз съм им някъде на пътя и мога да стана част от въртележката ставам изключително зъл и непримирим с идиотията наоколо.
С две думи всеки втори се опитваше да остане вечно млад, а много от тях имаха и силното желание да вземат още някой с тях.
За мен това беше осмо или девето минаване по Дракона и никога до сега не бях виждал толкова много идиоти на пътя.
Това минаване по тези 11 мили беше по-скоро борба за оцеляване, доста напрегнато каране изпълнено с непрекъснато озъртане и молби към Всевишният от поредният завой да не изкочи някой супер герой.


















На 2 мили преди къмпинга Коцето отби в храстите и за малко да срита мотора.
Лоста на скоростите най-после се беше счупил. Както обикновенно свинските опашки помогнаха. Залостихме го на 2ра скорост за да може да стигне до къмпинга, а там Румен щеше да му бае, както той си знае.
 



Опънахме палатките, нарязахме салатата, хвърлихме мръвките на скарата и наляхме ракията.
Малко по-късно се появи и Пламен, който беше тръгнал рано сутринтта, най-накрая групата беше пълна.




Междувременно Румен се зае да оправя счупеният скоростен лост на Коцето. Нямах никаква идея как ще стане, но в следващите минути за поредн път се убедих, че човек се учи докато е жив.
Румен извади един фишек JB Weld, нещо като пластелин, който след като се размачка добре се нанася около счупената част и на другата сутрин е стегнало като заварка. Това реши проблема за цялото пътуване.
Изобщо нямах идея, че такова нещо съществува. От тук нататък винаги ще нося един такъв стик с мен.
 




Ден 3 ти.

Станахме към 730, закусихме, пихме кафе, аз дори се избръснах.
Днес програмата беше свободна. Каране без да бързаме, като държим посока изток.







Хванахме Cherohala Skyway, друг любим мой път, който винаги съм предпочитал пред  Дракона.
Какво да кажа, мед за душата-фантастичн празен път с перфектни завои и страхотни гледки към Мъгливите Планини.
Светът беше каране, лудо, безумно до пълно физическо и емоционално изтощение.
Оргазъм на две колела, за по-кратко.













 
След час и нещо отново бяхме на Дракона. Този път движението беше много по-рехаво и нямаше мото-самоубийци. За сметка на това имаше доста полиция.
Коцето, който очевидно беше каръка на пътуването го спрели за превишена скорост. Той бил готов да разкаже за премеждията си от преди няколко дни с цел да умилостиви полицая, но онзи от раз му дал предупреждение, казал му да внимава и го пуснал да си ходи.














Спряхме за бърз обяд на Deals Gap и продължихме на изток по път 28. След час бяхме в Bryson City, заредихме с провизии за вечерта и атакувахме Blue Ridge Parkway.

Карахме буквално в облаците, не случайно другото име на Апалачите е Smoky Mountains.
Тук е момента да се извиня и да си взема думите назад, че Апалачите са скучни планини. Това твърдение е меко казано несериозно, особено направено от човек, който живее в царевичните полета на Средният Запад.














Времето започна да се разваля. Застудя и заръмя, търсехме някакъв къмпинг, който хем не беше далече, хем го нямаше.

Изостанах от групата за две-три снимки. Пришпорих Сузана да ги настигна. След един завой, точно по средата на осевата линия седнала една черна мечка. Натиснах рязко спирачката с цел да грабна апарата, но предното колело се хлъзна, ABS-а се активира и някак си прецених, че по-добре е да се фокусирам в овладяването на мотора отколкото да се претрепам за едната мечка, още повече, че мечки в Аляска съм снимал достатъчно.  Баба Меца реши да не съдейства и да не се прави на манекен, а хукна през глава към храсталака.  Замислих се, че тази история като я разказвам ще звучи малко като рибарска измислица...

Към 7 бяхме в къмпинга, заваля. Опънахме палатките, навеса, запалихме огън и с голямо нежелание започнахме поредния банкет.
 


Ден 3ти.

Цяла нощ валя. Беше студено, идеален момент да си пробвам новият спален чувал-представи се чудесно.
Палатките бяха вир-вода, набутахме ги в найлонови чували с идея по някое време да ги извадим да съхнат.

Васко се обади, че е бил на лекар и има два счупени пръста на левия крак, решението му да се върне се оказа изключително добро.

Днес Румен и Пламен тръгваха към къщи. С Венци и Коцето продължавахме на изток.








Продължихме по страхотният ролеркостер наречен Blue Ridge Parkway. Ту ни валеше, ту ни грееше слънце, то падаше гъста мъгла.
Фантастични гледки, перфектни пътища, моменти заради които съм на мотора, моменти които ми изчистват мозъкът от всички грижи и проблеми и ме карат да се чувствам на Top of the World.













Към 2 бяхме в Crossnore за обяд. Имаше някакво много странно решение с тоалетните в ресторанта, не дочаках дама да си правим компания, щеше да е интересно.
Извадихме палатките да съхнат на слънце и седнахме на припек.
 








Решихме да поемем бавно на север за да разпределим скучните мили към дома на две. Бяхме доста навътре в Апалачите, така че кефа от карането оставаше, само пътищата станаха малко по-натоварени, стъпихме и на магистрала.
 






Към 5 бяхме точно между Тенеси, Кентъки и Вирджиня-Cumberland Gap National Park. Храната я купихме от Тенеси, а бирата на 200 метра във Вирджиня. До магистралата имаше някаква заградена поляна където се разхождаха бизони.



Времето беше перфектно, слънчево и топло. Опънахме палатките, взехме душ и се засуетихме около огъня.
Коцето днес нямаше никакви инциденти и реши, че денят не може да завърши по този начин. Започна да цепи дърва и така лошо се трясна с брадвата, че чак мен ме заболя. Спряхме кръвта, превързахме го и го накарахме да обещае, че няма да се докосва до брадва, нож дори и вилица до края на вечерта.



 
Малко преди да си легнем се обади Румен. Предния винтил му се скъсал. Пламен отишъл да купува нов, а той сваляше гумата, да е готова за ремонт.
Изрази мнение, че причината е в капачката, която мери налягането на гумата. Тя е с тежест около 10 грама, които очевидно са се оказали достатъчни да скъсат винтила. Аз ги имам същите на моя мотор. Махнах ги на секундата.

Ден 4ти.

Станахме в 600, беше тъмно като в рог. Събрахме палатките на фенери и в 700 бяхме на път. Чакаха ни 500 мили.
По пътя ни валя дъжд, падна мъгла, после жарко слънце, после пак дъжд, после слънце и пак в същия ред.
Движението беше изключително тежко и натоварено. На няколко пъти изпитах завист към тези в автомобилите около мен...









В 430 си бях в къщи.
Пътуването и сезонът приключиха.