МОЗЪЧНА ПРОМИВКА

 

За пореден път дилемата да пиша или да не пиша беше на дневен ред.

За пореден път знаех, че ще пиша.

За пореден път ми беше трудно да започна.

И за пореден път се питах защо го правя.

Преди 7-8 години хората пътуваха и пишеха, а други четяха. Постепенно пишещите намаляха, предполагам и четящите.  А последните години никой не пише и предполагам никой не чете. Живота се завъртя на бързи обороти и май хората нямат време за разни пътувания споделени от непознати.

От друга страна време за простотиите по социалните платформи колкото щеш. Предполагам просто приоритетите са други. Най-точното определение беше направено с един прост коментар от непознат на едно от моите клипчета споделено в Youtube.

Ще цитирам по памет, че не ми се търси, но беше нещо от рода на:

 „Човека обиколил Америка на мотор и има 20 тина лайка, а някаква кифла си бръкнала в носа и веднага милион човека се изтрепали да харесват“

Лошо няма, светът трябва да е шарен. Всеки да си харесва каквото си ще.

Това отклонение дойде най-вече заради моята дилема...Да пиша или да не пиша?

Ще пиша разбира се. Както съм споделял и преди аз пиша заради себе си, звучи егоистично, но е факт.

Разбира се радва ме когато моите шедьоври карат непознати хора  да мечтаят или направо да се мятат на моторите и да откриват света на мото туризма, но основното тук, е че за мен тези спомени са златни и не искам да избледняват. Пиша и качвам в облаците за да мога по всяко едно време да се върна дори и виртуално в тези невероятни пътувания, да помечтая, да отворя картата отново, да затворя очи, да забия пръст и да тръгна...

Някъде през Февруари плановете за лятото бяха начертани в основни линии и единственото което оставаше беше да дойде времето за тръгване.

Естествено, това което ти искаш е съвършенно различно от това което те очаква. Само за един ден всичко се обърна с главата надолу и всички планове, идеи и разни резервирани къмпинги изтекоха в канала.

Теглих една майна и реших да импровизирам.

В средата на Юли не издържах и си пуснах няколко дена отпуска с идеята да тръгна на север, на хлад без план и без маршрут.

3 дни преди тръгването, седейки на припек с бира в ръка на двора се загледах в едно Хавайско дръвче, подарък от много близки приятели което беше засадено в саксия с цел да оцелее в Аризонската жега. А то горкото едно изсъхнало, почти заминало. Викам си абе аз от кога не съм го поливал???

Не си спомних точно, но скочих на пружина и тръгнах към чешмата с кофа в ръка. Наведох се, пуснах водата и съвсем отчетливо чух как нещо изщтрака някъде дълбоко в долната част на гърбът ми.

Агонията в следващите 5 дни не я пожелавам на никого, но едно беше ясно, пътуване нямаше да има.

Преместих всичко с една седмица напред и зачаках болката да отмине.

Отмина, точно на време.

                                        *************************

 

 

Ден 1, 20ти Юли. 

600 мили (965 километра)

Часовникът беше навит за 4 нула нула.

Както обикновенно преди пътуване спях много леко и вътрешно усещах как всеки момент ще чуя алармата. Вместо това чух как се включи вентилатора на климатика и в следващата секунда започна едно бясно чукане на метал в метал. Звукът идваше от външното тяло от което ме делеше една стена разстояние.

Чудесно, първата ми мисъл беше пътуването пропадна отново. Не мога да тръгна на някъде и да оставя климатика счупен при 45 градуса температура, без да слагаме в уравнението, че по това време на годината да намериш някой, който да дойде да ремонтира същия ден е мисия невъзможна.

В следващата секунда се включи и алармата. Станах, проклинайки си късмета, спрях климатика, взех един фенер, чук и голяма отверка и излязох навън да видя какво се случва.

Външното тяло представлява един голям куб с вентилатор вътре, нищо друго. Честно казано нямах никаква идея какво точно се случва там в процеса на охлаждане, но от обща култура реших, че перката се удря в тялото на куба и от там идва всичко. Натиснах перката от тук от там, всичко беше здраво закрепено без никакви разхлабени болтове. По стар български обичай, нанесох няколко удара с чука по тялото и после един шут за всеки случай, придружени с няколко цветущи реплики, които не са за деца. Проработи, зацъка като швейцарски часовник и дори пусна студено. Вече можех да ремонтирам и климатици.

Изключително горд от себе си закусих на бързо и се метнах на мотора. Това беше момента в който вече нищо не можеше да спре пътуването.

На къде бях тръгнал ще попита някой.

Живеейки в Аризона, повечето атрактивни места за мен бяха изключително близко и не беше необходимо да взимам 10 дена отпуска и да прекарам половината от тях в едно отхвърляне на скучни километри.

Беше Юли, средни температури от 45С, а и мъдрите хора казват, че повторението било майка на знанието аз просто реших да повторя, потретя и т.н. така, че  логичната посока за мен беше любимото Колорадо. Близо, сравнително малък щат, обикаля се за има няма седмица и няма скука. Имах 5 дни на разположение и дори идея къде исках да карам.

По права линия, щях да пресека границата с Колорадо за по-малко от 7 часа, но както знаем добре в нашият спорт правата линия не се брои, прави се зигзагообразна за да е интересно.

Явно бях позабравил способностите си да прекарвам дълги часове на мотора, затова съвсем наивно си поставих една аматьорска крайна цел за деня Галъп, Ню Мексико.

Поех на Изток към границата с Ню Мексико и по-точно към легендарния път 191 за който се твърди, че е най-доброто място за каране на мотор в Аризона. Да видим.

Тръгнах рано и съвсем логично се очакваше да се насладя на изгрева, както обикновенно снимах в движение, пък каквото стане. Не стана много, ама карай...

Първата отсечка беше до Morenci, около 200 км. Изгревът беше впечатляващ, както всички изгреви и залези в Аризона.  Небето се озари в огнено червено, не беше много топло и единственото нещо което разваляше пълният кеф бяха аризонските джигити, които просто нямат равни и караха като бесни, без никакво елементарно спазване на правилата или съобразяване с околните.

След 40 мин бях в планината.

Изкачвайки се в плани в един момент стана много студено. Подминах Globe без да спирам и навлязох в аризонската пустош. Не бях съвсем сигурен дали това бяха индиански територии, но мизерията беше навсякъде.

Минавах покрай някакви махали с полуразрушени бараки в които очевидно някой живееше, хора се мотаеха безцелно покрай и на пътя, абе God Bless America накратко. Явно цялата тази колония тук, а и много други лежаха на моите и всички останали нормални хора данъци.

По-късно се появиха едно-две по-нормални села със задължителната помпозна мормонска черква.

Движих се изключително бързо и за нула време бях в Morenci от където би трябвало да се влея в път 191 и да започне купона.

Малко преди това изведнъж пътят навлвзе в Morenci Mine, нещо грандиозно и неописуемо по мащабите си. Бях силно впечатлен и си направих труда да погледна в нета за какво иде реч.

Оказа се една от най-големите медни мини в страната с 3.2 милиарда тона руда с почти 2% съдържание на мед.

Веднага след мината дойде и Apache National Forest. Най-после стъпих на заветния път 191.

Какво да кажа, страхотен кеф, гледки, завои и то по много. Още миналата година след като с Румен карахме по едни невероятни пътища в Калифорния казах, че Tail of the Dragon и всички производни наоколо са силно надценени. Предполагам, че за източното крайбрежие са черешката на тортата, но това което се случва на запад е друга планета.

Побърках се от кеф, за 120 мили (200 км) ми се завъртя свят от фиби, аромат на свежа гора и фантастични гледки. И най-хубавото...разминах се само с 2 коли, едната от които беше на горския пъдарин. Да прочетохте добре-ДВЕ коли за 200 км.

Отварям една обяснителна скоба тук. Тези които са ме чели преди забелязват, че в този пътепис цитирам градуси в целзий и мили в километри. Правя го заради няколко молби, които получих миналата година да не затормозявам уважаемата публика с американските мерни единици.

Честно казано явно така съм се забавлявал по завоите, че снимки почти няма. Няма значение, тази перла е само на 3 часа от нас, пак ще дойда.

Към един и нещо стъпих на 40та магистрала, за има-няма половин час си припомних всички цветущи поздрави и смело ги раздавах наляво и на дясно. Идиотите караха успоредно един на друг в продължение на много километри със скорост по ниска от разрешената колкото да изнервят останалите на пътя. Обещах си да бягам от магистрали като дявол от тамян.

Към 3 бях в Gallup, заредих и седнах на бърза оперативка със самия себе си.

Намирах се на има няма два часа от Durango, тук в Галъп беше топло, неприветливо и изобщо не ми се търсеше място за преспиване. Реших да продължа, движих се много напред спрямо плана, но когато си сам по-добре да се движиш отколкото да скучаеш сам до палатката.

Веднага след  Галъп влязох в пустинята, там 40 градуса и ужасен вятър. Нама как хванал съм се на хорото, ще го играя до край.

След час борба с вятъра и жегата на хоризонта се показаха Скалистите планини. Бях в Колорадо.

 

В 5 акостирах парадно в Durango. Спрях на една бензиностанция, купих малко вода, много бира и един сандвич. Следващата стъпка беше да търся къмпинг. Намерих един в навигацията и подкарах към него. Града както можеше да се очаква беше препълнен с народ, обзе ме едно леко съмнение, че намирането на свободен къмпинг може и да е проблем.

След 10 мин бях във въпросния къмпинг-частен. Жената в  офиса ме зашлеви с цена от $62 и двамата дълго се смяхме, тя съвсем искренно, аз малко през зъби. Само ако знаех какви пари ще ми поискат за къмпинг след месец щях да си запазя смеха, но за това по-късно. Пожелах и да си гледа работата и се метнах на мотора.

Положителното на ходенето по познати места, е че вече този филм съм го гледал и винаги имам план Б. Поех към един къмпинг,  високо в планината, където съм бил и друг път. Той беше към National Forest и със сигурност цената щеше да е нормална, както и беше така добре скрит, че няма как да няма свободни места.

Имаше, срещу $26 всички екстри.

Опънах палатката, изкъпах се и отворих една бира.

Отворих една и на Сашко.

Сашко, който трябваше да бъде тук с мен.

Сашко, който загуби войната на пътя преди 6 месеца и отлетя с неговото Харли към небесата.

Почивай в мир Приятелю, липсваш ми.

 Ето и маршрута за днес.

                                     *******************************

 

 

Ден 2, 21ви Юли.

400 мили (640км)

Станах в 6, свеж като репичка.

Не бързах. Вчера напреднах доста по трасето, което си бях определил и леко ми мина през ум, че може и да се прибера малко по-рано.

Причините за тези мисли бяха две. Първо бидейки сам в момента в който карането приключеше за деня ми ставаше леко скучно, къмпингите в които отсядах бяха високо в планината и нямаше никакъв тел. сигнал дори и за едно обаждане камо ли за губене време в нета. Второ чуствах, че имам нужда от активна почивка поне ден-два което означваше да мързелувам в къщи. Преосмислих маршрута и реших, че ако се движа с това темпо ще се прибера един ден по-рано. Без това да е цел номер едно събрах багажа, пих кафе и поех на изток.

Планът беше първо да стигна до път 149, от там на север до Gunnison, после пак леко на изток и да

заходя към Independence Pass.

Какъв невероятен ден. Побърках се от каране, перфектни пътища, перфектна природа, перфектно

време, перфецтно Колорадо. Стотици километри в гори, каньони, долини и високопланински проходи.

За 600 км преминах през 6 паса-Yellowjacket Pass, Windy Pass, Wolf creek Pass, Slumgullion Pass,

Monarch Pass и накрая, черешката на тортата, моят най-любим и никога не пропускан проход-

Independence Pass.

За това го обичам Колорадо, за един ден се попилях от кеф. Друго няма какво толкова да пиша,

дано снимките да намекнат поне малко за невероятното прживяване днес и величието на

Скалистите планини.

Малко преди Independence Pass спрях да заредя няколко бири и сандвич. Знаех, че веднага след прохода и преди Аспен има два къмпинга където се надявах да пренощувам.

Спрях на първия, малък къмпинг, само с 12 места. Имаше едно свободно, супер.

Опънах си бивака отново и се изкъпах с полевия душ. Телефона естествено отново не работеше, пийнах си бирите, изядох си сандвича и в 8 си легнах. Продължавах да изпреварвам много плана и реших, че със сигурност ще се прибера поне ден по-рано.

Задрямал съм веднага, в един момент ме събуди някакъв шум от вън. Бях сигурен, че е животно и то голямо.

Малко по-рано една сърна мина на 2 метра от палатката, а един съсед каза, че е видял черна

мечка преди ден.

Затворих очи и спрях да мисля.

                                *********************************

 

 

Ден 3, 22ри Юли.

800 мили (1280 км) , 16 часа на мотора.

В 5 сутринтта се събудих от зверски студ, усещане което бях позабравил откакто се преместих в Аризона.

Повъртях се малко и най-накрая станах. Бързо си събрах нещата и в 6 бях на път.

Минах през  Аспен транзит, както винаги не ми хареса. Имах нужда от бензин и вода, но реших, че няма да спирам, а ще търся по-нататък.

Заредих в Carbondale. Телефона работеше и се заиграх с картите.

Планът беше да спя в Ouray, а на следващия ден да се срещна с един приятел е горите над Финикс, където да пренощуваме и после в къщи.

Обадих му се да го питам дали по плана има някакви промени. Отговорът му  беше, че се е отказал.

При това положение аз лично нямах причина да се мотая. Погледнах картите отново и реших, че утре по обяд съм в къщи.

Днес обаче ме чакаха още 3 прохода и най-вече легендарния Million Dollar Highway.

Отправих се с бодра стъпка към първият-Mc Clure Pass. И тук бях минавал многократно и тук си бях обещавал да се върна и тук се връщах при всяко идване в Колорадо.

Уникално красиво, величествено и най-вече пусто. Никакво движение по серпентините, може би защото беше рано, но за мен беше добре дошло.

Пълен кеф по завоите, мотора се държеше фантастично и единсвеното което развали кефа беше, че в един момент всичко свърши.

Поех по нещо като маристрала към Делта. Стана много топло, но знаех, че съм близо и не ми пукаше.

В Делта заредих и поех към Ouray. По пътя имаше някакви ремонти, но чакането беше поносимо.

Не знам дали защото тръгнах много рано или карах много бързо, но в 11 бях в Ouray, там където трябваше да нощувам. Отново забих поглед в картите и отново направих промяна в плана. Въпреки, че градчето беше много приятно, сгушено високо в планината и минерални извори на близо, все още беше много рано. Да остана тук означаваше да полудея от скука или да изпия бирата на селото и да оставя другите туристи на сухо. Като отборен играч реших, че няма как да съм такъв егоист и най-доброто решение беше да продължа, пък до където стигна.

Поех към уникалния и неповторим Million Dollar Highway.

За последен път бях тук през 2018 и тогава целия северен участък беше в ремонт, имаше задръствания и кефа от карането го нямаше хич.

Сега нещата бяха перфектни. Никакви ремонти и затворени участъци, много малко движение и чудесно време.

Веднага след  Милионният хайуей ме заваля и първият и последен дъжд. Преминах през Molas Pass is Coal Bank Pass в ужасен порой. След  два часа уникалният Million Dollar Highway остана зад мен. Велико.

Спрях в Durango да заредя. Бях гладен, но си наложих да си мисля, че не съм. Треската от карането ме беше обзела и не исках да спирам за дълго.

Подкарах бясно на запад.

Когато нахвърлях плана за пътуването реших, че искам да мина през Four Corners. Монумент изграден там където се събираха щатите Колорадо, Юта, Ню Мексико и Аризона.

Нямах никаква идея какво да очаквам и дали изобщо има смисъл, но при тези пътувания, последното нещо за което човек се притеснява е дали нещо има смисъл.

Поех към Cortez и си казах, че веднага след като видя монумента трябва да се огледам за къмпинг, въпреки, че беше около 3.

 

Планината отстъпи маясто на пустинята, стана около 40 градуса. След около час бях във Four Corners. Наоколо каманяк и пущиняк.

Помислих се, че трябва да съм луд да спя някъде наоколо, да не говорим, че и къмпинги нямаше никакви.

Отправих се към входа. Там събираха по $8 и имаше допълнителна табела, че дори и местните, разбирай индианците трябва да платят.

 

Платих си и аз и се отправих към монумента. Честно казано нищо особено, но поне и това го отхвърлих като дестинация.

Намерих една чешма и  напълних всичките шишета с вода.

Високата температуа в комбинация с каменната пустиня ноколо правеше ситуацията ужасна. Въпреки всичко не свалих никакви дрехи от мен, принцип който спазвам винаги независимо колко е топло.

Метнах се на мотора и поех на юг. Наоколо каменна пустиня, индиански гета...пълна мизерия и депресия.  Задуха ужасен вятър и като, че ли стана по-топло. Ако това беше пътвият ми сблъсък с Аризона щях да бягам като дявол от тамян, камо ли да се местя да живея тук.

 

Намирах се на 400 мили (640км.) от нас. Реших да карам докато премина маристрала 40 от където и започваше гората и около Show Low да търся къмпинг. Проблемът беше,че времето напредна много. Ако не се лъжа вече беше около 4.

Северо източния ъгъл на щата нямаше много пътища и в общи линии карах на зиг заг или по каквото можеше само и само да се движа на юг.

След 3 часа преминах магистралата и влезнах в гората. Мислейки си как ще започна да се оглеждам за къмпинг се присетих, че днес е петък и цялото население на Финикс е хукнало в гората на хлад, което поставяше намирането на свободен къмпинг под сериозно съмнение.

Беше към 7. Аз бях тотално претръпнал от дългия ден на мотора и без колебание реших, че още едни 3 часа ще ги отвея като нищо.

Поех към къщи.

 

Стъмни се точно когато зареждах в Пейсън, от къщи ме деляха точно 90 мили (144км).

Както обикновенно джигитите аризонски не спяха. Караха така както не се караше дори в България през 90те. Този път не се дадох, по тъмно трябваше да карам със всички светлини на макс за да виждам, а това означаваше да няма коли пред мен за да не ги заслепявам.

Взех разстоянието до нас точно за 60 мин. В 10 си бях у дома.

Пътуването от 5 дни стана 3, едни бързи 1800 мили (2900км) и цялата програма беше изпълнена, днес прекарах 16 часа на мотора.

Замислих се докога тялото ще ме слуша за тези пътувания. После отворих хладилника, взех една бира и насочих мисловния процес към следващото пътуване.

 

                        За видео от пътуването клик  ТУК 

 

                       *************************************************

Един месец по-късно.

Тази ваканция беше планирана отдавна и с много детайли, това не трябваше да бъде мото пътуване, както и трябваше да се случи в съвършенно друга посока, по съвършенно друг начин...

Но както явно беше писано да се случва тази година, човекът отгоре реши, че моите планове са забавни, но няма никаква причина той да не се намеси и да обърне всичко с главата на долу.

След като стана ясно, че пътуването пропада, аз бях изправен пред следния избор: 1) Мързелувам в къщи цяла седмица, 2) Правя някакъв нов план и се мятам на мотора или 3) Просто си отменям отпуската и забравям.

Честно казано последния вариант като, че ли започна да взима превес. От друга страна нещата в работата бяха стигнали до точката на кипене и аз изпитвах сериозна нужда да си почина малко от цялата тази лудница.

Варианта да прекарам цяла седмица, скучаейки в къщи го отхвърлих бързо и в крайна сметка пак опрях до мотора.

Докато се правeх, че работя в офиса, започнах да гледам картите и да чертая някакви чернови на маршрута.

Не ме разбирайте погрешно, аз съм много лоялен към работодателя си и винаги си върша работата бързо, експедитивно и ефикасно. За съжаление последните години, моят работодател започна да се прави, че ми плаща. А аз като човек, който силно вярва в баланса в природата и реалния живот съвсем логично реших да внеса баланс в нашите отношения и започнах да се правя, че работя.

Та, плановете за това пътуване се въртяха непрекъснато около Zion Nation Park.  Причината беше, че Zion беше част от пътуването което пропадна. Там има само два къмпинга, които бяха заети още от Февруари и ми отне 2 месеца да влизам в сайта им по 3 пъти на ден с надеждата някой да се откаже докато на края изкочиха датите които ми трябваха.

След като се разбра, че пътуване няма да има,  реших да не отменям резервацията, ей така за всеки случай.

Поздравих се за това решение и започнах така да планирам пътуването, че да бъда в Zion на време и да си използвам къмпинга, който ми отне толкова месеци да резервирам. Започнах да въртя всякакви варианти  във всички посоки около Zion и накрая маршрута сам се начерта.

Не исках да правя големи преходи, както и да прекарвам дълги часове на мотора. Това щеше да е една силно необходима почивка на две колела.

Оформи се едно кръгче около 2500 мили (4000км) през места, които винаги са ми били в полезрението, но поради големите разстояния докато живеех в Чикаго никога не са били включвани в моите пътувания.

                    *********************************************

 

Ден 1ви, 20ти Август.

540 мили (870км)

Станах в 5. Днес честно казано нямах точна крайна дестинация, просто трябваше да карам на запад и евентуално да видя вода.

В Аризона валеше вече втори месец. Беше ужасно влажно, а комарите просто те изяждаха жив.

Закусих, навлякох екипа и каската още у нас. После пълно екипиран и защитен от комарските атаки отворих гаража и избутах мотора.

Първата точка беше Pinon Hills, California. Около 400 мили (640км) по магистрала I10. Надявах се това да бъде единственото магистрално каране, правех го просто защото трябваше да ги отхвърля тези килиметри максимално бързо преди да стане интересно.

Магистралата не беше натоварена, времето леко хладно за сезона. Скучно.

Около Palm Springs ме заваля. Изобщо не ми мина през умът да слагам екип за дъжд. Имах още много каране и щях да изсъхна рано или късно.

Не се бавех, по скоро бързах без да има причина. Може би защото магистралата ми скучаеше, нямах крайна дестинация, а и планът беше толкова гъвкъв, че по всяко време можех да го променя ако времето ме притиснеше.

 

Заобиколих Los Angeles и попаднах в едно от прочутите калифорнийските задръствания. В Калифорния официално е разрешено да се кара мотор между колите. Покрах малко и аз, но куфарите бяха много широки и за малко да задера няколко коли. Междувременно миризмата на марихуана идваща от колите в трафика беше лепкаво неприятна.

 

Измъкнах се на първата отбивка и се отправих към Del Taco за обяд.

Една жена ме попита дали не ми е топло. ??? 20 градуса, казах и, че живея в Аризона и по скоро ми е студено.

Хапнах и погледнах в картите. Преди да стигна до водата исках да покарам малко по завои в една от планините около LA. Най-близко беше Angeles National Forest.

Подкарах по път 2, който ме изведе директно в планината.

Пълна лудница- 50 мили (80км) завои, серпентини, гледки и много народ отишъл там да дърпа дявола за опашката. Беше пълно с мототри и спортни коли, които караха като бесни и си гонеха късмета дали ще оцелеят.

След като излязох от планината, хванах някава магистрала и подкарах смело. Мислех си, че зная къде отивам, а всъщност нямах никаква идея. Спрях да погледна картите. 

По принцип не исках да разчитам, че ще намеря къмпинг близо до водата и за това си бях набелязал няколко в планината. От друга страна беше Неделя, хората напускаха къмпингите и имах шанс, а и беше само 1 часа. Реших да карам към океана и да си пробвам късмета, ако до 5 не можех да намеря къмпинг щях да се върна в планината.

Подкарах директно на запад към Тихия океан.

След  по-малко от 30 минути го видях. Директно се лепнах на път 1 или така нареченив Pacific Coast Highway.

Този път е един от най-популярните пътища не само в Калифорния, но и в цялата страна. Притегателно място  за мото-пътешествениците, туристи, местни и всичко живо, което иска да се докосне до света на Калифорния.  Преминава стотици мили по ръба на Калифорния и Тихия океан. Безброй курортни градчета и плажове следваха едно след  друго чак до границата с Орегон.

И аз както всички останали  бях тук за да се насладя на карането, гледките и усещането да бъда част от тази икона. Планът ми беше следващия ден, ден и половина да карам по път 1 и да проверя  дали всичките суперлативи за този път са истина.

 

 

Дадох газ на север. Океана от ляво, хълмове застроени със малки, средни, големи и огромни къщи в дясно.

Намирах се в Malibu, меката на Los Angeles. В дясно видях табела Malibu RV Park. Отбих. Въпреки, че името говореше, че това е място за кемпери, реших да се пробвам.

Влязох в офиса да питам дали пускат хора с палатки или само кемпери. Момчето на рецепцията, много любезно ми каза, че няма проблем да опъна палатка и имат свободно място с изглед към океана.  Супер, егати кефа.  Добре, че не останах в планината.  Казвам му, че го взимам за една вечер.  Той провери нещо в компютъра и с безизразен глас ми каза „$154 плюс такса“.

Леко с насмешка му казвам, че ми трябва за една вечер, а не за цяла седмица. А той кима с глава и вика, да де. Викам му, пич ти чуваш ли се какво говориш, бе?

Той само вдигна рамене, теглих му една майна и напуснах с каменно лице, нещо като Клинт Истууд в Мръсния Хари, но бях много по COOL.

Помислих, си че онези $60 който ми поискаха в Durango миналия месец си бяха направо промоция от Черния Петък. За парите изобщо не ми пукаше. Тези пътувания не ги правех с бюджет и харчех толково, колкото трбваше, но тук въпроса беше принципен.  Все някой щеше да ги плати, просто не исках да бъда аз.

Метнах се на мотора и продължих на север. След като се докоснах до океана реших, че изобщо не искам да ходя в гората да търся къмпинги. Тук до водата ми хареса много и по един или друг начин ще нощувам тук, дори ако трябва да изчакам да се стъмни и да опъна директно на някой плаж.

След  десетина мили се бях зазяпал в ляво, в поредния плаж и тълпите народ наоколо, когато с периферното си зрение видях кафява табела с палатка на нея в дясно.

Това е универсалния знак за къмпинг в национален или щатски парк, а това само по себе си означава първо, че цените са народни, второ, че локацията винаги е добра.

Рязко завих в дясно, почти изпуснах отбивката и леко минах през тревата. Зад мен изсвириха спирачки, някой наду здраво клаксон и по всяка вероятност отнесох няколко псувни. Вдигнах лявата си ръка в знак на извинение. След секунда се усетих, че съм вдигнал само средния си пръст. Няма значение, важното е, че се разбрахме без думи.

След 20 метра бях на входа. Това беше щатски парк, името дори не го запомних.

Пред мен имаше две коли, изчаках си реда мислейки си, че тук жив или мъртъв трябва да се уредя с къмпинг.

Казах си, че ако на гишето  е жена, къде с чар, къде с празни обещания ще пробия.

Дойде моят ред. В бараката седи един отегчен, пъпчив тинейджър с обеца на веждата. Греда.

Докато бързо пренастройвах подхода,  младежа ме гледаше като извънземен. Вика ей, страшен мотор, какъв е. Ми то си пише точно срщу тебе, бе келеш.  Казах му, че е лимитирана серия от един единствен произведен екземпляр.  Бях готов дори да му дам си си направи селфи с мотора и мен и после да се хвали само и само да пробия.

Той отвори някакъв бакалски тефтер, наплюнчи пръст и започна да го прелиства, гледа, гледа и пак гледа  докато на края каза ако си само за една вечер мога да те уредя. Браво бе пич!

За $45 всички екстри включително топли душове.

За тези от вас, които смятат, че вкарвам някакви художествени измислици в  процеса на търсене на къмпинг искам да поясня, че нещата са представени едно към едно. Къмпингите покрай водата през лятото са резервирани с месеци напред и хората прекарват ваканциите си там със семейства и приятели.

Направих обратен завой и се изтрелях до близкото село за храна и бира. Попаднах в някаква мексиканска махала, която никак не ми вдъхна доверие. Заключих всичко по мотора за да не се изкушават околните. Свалих дори навигацията и си я сложих в джоба. Имаше някакви странни, брадясали индивиди, насядали на бордюра, пиеха бира, пушеха някакви лайна, плющяха испански и гледаха със светнали очи към всичко ценно по мотора.

За тези, които все още вярват в американската мечта имам една новина-Дядо Коледа съществува.

Взех едно бурито и няколко бири. На касата жената толкова не знаеше една дума английски, че ми написа колко и дължа да една мазна хартия.

Върнах се в къмпинга. Опънах палатката  за 10 минути, взех си хавлията и тръгнах на плаж.  

Легнах и затворих очи. Точно от това имах нужда, голям кеф и пълен релакс.

Водата традиционно е студена и само си намокрих краката, но шумът от вълните и спокойствието, което ме обзе ми подейстава страшно зареждащо. 

Задрямал съм. Идилията беше прекъсната от четири кифли, които се настаниха точно до мен, нещо, което изобщо не ме учуди и започнаха да се селфират и кикотят на висок глас.

Време беше да пия една бира.  

Изкъпах се , вечерях и започнах да се приготвям за сън. Тъкмо си миех зъбите и съседа се появи да ме покани при тях. Отидох за малко. Млада двойка с един изтърбушен кемпер. Идваха от Колорадо. Споделиха, че всъщност  живеят в кемпера. Паркирали го в имота на техен приятел в Колорадо и това им е къщата. Миналата зима толкова  бил затрупан със сняг, че не са могли да го преместят до края на Април. Питах ги как се отопляват, казха, че имали много одеала и когато е много, ама много студено пускали някаква газова печка. Браво.

В 10 си легнах.

Пътуването определено започваше обещаващо.  Нямах търпение да дойде утрешния ден.

                ***********************************************

 

Ден 2ри, 22 ри Август.

300 мили (480 км)

Събудих се около 6. Реших да полежа малко и да нахвърлям някакъв план за деня.

Днес  продължавах на север, по път 1 и евнтуално щях да  търся място за спане на юг от San Francisco.

Снощи направих внимателно проучване на маршрута и установих, че път 1 има доста прекъсвания и ще трябва да се качвам на магистрала за малко или много докато не дойде следващия сегмент. Реших да разпределя карането 50/50 между панорамния път и магистралата за да имам време за търсене на къмпинг.

Все още смятам, че САЩ имат крещяща нужда от една мобилна апликация която да обединява всички къмпинги в страната. Сега има национална, щатска и безброй други само за частни къмпинги и честно казано не са никак удобни за употреба особено когато си на телефона в движение и съвършенно непознати територии.

Снощи отворих картата на Bunk a biker. Това е платформа в която се записват всякакви хора, които предлагат на пътуващи мотористи или гараж за дребни ремонти или  стая за преспиване или място за опъване на палатка в двора. В повечето случаи пари не се искат, прави се за услуга и сплотяване на мото обществото. В района който ме интересуваше имаше 6 регистрирани домакини. Писах на всичките, получих два отговора, че сега не е удобно и не става.

По тази причина реших да си дам повече време за търсене на къмпинг, още повече, че бях решил да не се отдалечавам от океана, а да спя максимално близо до водата.

Рязко станах и изпълзях от палатката.

Поредната гадост ме удари като парен чук. МЪГЛА, гъста, лепкава, влажна отвратителна мъгла.

Е супер. Аз си мислех да си карам покрай океана и да се наслаждавам на гледките.

Теглих една, две, три и си събрах багажа.

В 7 бях на път, нищо не се виждаше, температура  10 градуса и 100% влага.

Карах основно по навигацията и се надявах тя да знае къде ме води. Не знаеше, забута ме в някакви полета, където ме спря спусната бариера на един жп прелез без дори да има влак. След 20 мин чакане, побеснях обърнах и се запътих към първата бензиностанция за бензин и справка с картата.

Заредих и реших да се кача на магистрала 101 и да карам едни 100 мили (160км) по нея с надеждата мъглата да се вдигне по някое време.

На магистралата ме посрещна трафик, миризма на марихуана и газови изпарения. Тук е момента да споделя, че Калифорния не се справяше никак добре в борбата със замърсяването на въздуха. Легендите, че всяка втора кола в щата е електрическа са пълен шит. Може би една на 50. Не помня друг щат в който миризмата на изгорели газове е била толкова силна и непрекъснато преследваща ме в продължение на десетки километри.

Що се отнася до аромата на марихуана, тук  давам кредит на Калифорния, по-добри са от Аризона колкото и неприятно да ми бъде  да го призная. Пафкаха здраво и навсякъде. В  Аризона сме доста изостанали, което по-принцип е странно имайки впредвид шампионския манталитет на аризонци.

В един момент 101 се отклони под 90 градуса на изток. Започнах да се отдалечавам от океана и само след 2-3 км мъглата изчезна и денят стана прекрасен.

 

След 30 минути бвх отново на път 1, влагата и мъглата се върнаха. Стана толкова студено, че се наложи да сложа една допълнителна блуза.

 

Продължавах с умерено темпо, мъглата ту се вдигаше, то отново спускаше своята лепкава, влажна завеса. Наложих си да бъда положително настроен, не се оплаквах, каквото, такова.

Около обяд отбих и си направих една супа. Погледах океана, хапнах на две на три докато не бях атакуван от 4-5 катерици и още толкова чайки. Надушили храната се навъртяха наоколо, стана досадно. Отдалечих се на 30  метра от мотора и излях остатъка от супата с цел да привлече животинките и да ме оставят на мира. Почти проработи.

 

Истината започна след  San Simeon. Ако планирате да се разходите до тази част на света и да изпитате насладата от Pacific Coast Highway, не си губете времето насам натам, а се фокусирайте на отсечката от San Simeon до Monterеy.

Пътя тръгна рязко нагоре в планината от където въпреки мъглата се откриваха спиращи дъха гледки, после се спусна непосредствено до водата и отново нагоре. Това беше един невероятен ролер костер, който преминаваше през гори, долини и после пак на горе и пак на долу. Мъглата, ту я имаше, ту я нямаше. Движението беше много натоварено, но поне хората бяха разбрани и ме пускаха да ги изпреваря. Тове е едно място където ще се върна. Страхотен кеф, силно го препоръчвам.

 

Този ден ще го запомня и с нещо друго. Днес заредих най-скъпия бензин в живота си.

В Monterey път 1 стана натоварена магистрала, бензинови изпарения и смрад на марихуана, нищо ново.

Беше около 3. Реших да спра за бира и сандвич и да започна да се оглеждам за къмпинг.

Видях табела за щатски парк,  отбих и след 5 мин бях там. На входа голяма табела, че пускат само кемпери, палатки не разрешават. Аз за все случай се наредих на опашката да питам. След толкова години в Щатите съм се научил, че нещата не винаги са такива каквито изглеждат.

В случая бяха точно такива каквито бяха. Това беше къмпинг за кемпери и не пускаха палаткуващи.

Жената на портала ме опъти към друг къмпинг съвесм наблизо, където палатките били добре дошли. Името този път го запомних-New Brighton State beach.

След 10 мин бях там, места имаше и карането за деня приключи.

Къмпинга беше на един баир, точно над океана, имаше душове и достъп до плажа. Получи се перфектно.

Опънах палатката и отидох на плаж.

                     *********************************************

 

Ден 3ти, 23ти Август.

300 мили (480км)

В 5 сутринта ме събуди тряскане на някаква врата. Един, два, три и т.н. пъти, както и рзговор на висок глас. Разсъних се и установих, че двете застаряващи мъжки гургулици, които бяха на мястото зад мен си събираха парцалите и товариха кемпера.

Освен, че говореха супер високо, отваряха и затваряха някаква врата нон стоп. Затворих очи, но комшиите в типичен арогантен местен стил се държаха, така, че все едно бяха сами.

Вратата продължаваше да се отваря и затваря, а техния разговор и отвратително хихикане ми запалиха фитила рано-рано. Провикнах се да спрат с тази врата. След няколко секунди мълчание един глас ми каза, че съжалява. Уверих го, че все още не съжалява. Разбра ме. Настана тишина.

Полежах още малко и реших да ставам, тамън да им тегля една очи в очи.

В момента в който дръпнах ципа двете гълъбчета потеглиха.

Излязох на вън само за да установя, че онази отвратителна мъгла от вчера е налична отново.

Гадост.

Събрах си парцалите и в 6:30 бях на път към Сан Франциско.

Заваля, мъглата се вдигаше за малко и пак се спускаше за да ми развали деня.

 

Към 9 бях в Сан Франциско, забих се директно в китайския квартал. Трафици, отвратителни пътища, миризма от всякакви диви и домашни животни хвърлени на скарите и естествено онази гадна мъгла. Светофари и стопове на всяко кръстовище. Как живееха тези хора тук нямам идея.

В 10 бях на посетителския паркинг на Golden  Gate Bridge.

Golden Gate Bridge ми беше в полезрението от години,  дори имах идея да спретна едно пътуване специално за да си врътна едно селфи до моста. Без причина, просто тове е символ до който исках да се докосна.

Уви след 3 дни каране пред мен се разкри нещо много по-различно от това което очаквах.

Мъглата ме преследваше втори ден и не ми даде шанс. Алкатраз се виждаше бегло, абе пълен карък.

Някой ми каза, че след обяд било обикновенно чисто и моста се виждал в цялата си прелест. Много важно, някакъв си мост. Запалих мотора и с мръсна газ се насочих на изток, далече от тази лудница и лепкава мъгла.

Минах през Big Bay Bridge и след 30 минути бях далече и от мъглата и от трафика и от прехваленият Сан Франциско.

 

Времето веднага се оправи, слънцето се показа и стана топло. Хванах 120-ти път директо на изток, към поредната икона на Калифорния и според много хора перлата на националните паркове-Yosemite NP.

Някъде около 30 мили (48км) преди парка пътя полудя, буквално. Рязко тръгна нагоре и се заредиха едни безумни фиби и страхотни гледки. Пак се убедих, че къдравите пътища на запад са къде по-добри от онези на изток, но да му мислят източните колеги.

В 2 бях пред табелата. Айде, стигнах и до тук.

Бързо фото и поех към входа на парка. Имаше опашка от около 30 коли, която прередих директно през насрещната лента защото беше ужасно топло и хич не ми се чакаше в тази жега. Наредих се директно отпред.

Вечерта преди пътуването някакъв вътрешен глас ми каза да погледна дали няма някакви специални изисквания за парка. Имаше. Управата контролираше броя на посетителите и трябваше да си взема входен пас онлайн. Това не беше таксата, която се плаща за влизане, а нещо като номер, които ти гарантира, че ще те пуснат. Добре, че го имах, иначе трабваше да чакам до 5 часа, когато горските си тръгваха и да влеза като партизанин.

В същото време погледнах и за къмпинги за да ми е по-спокойно. Намерих един с безброй свободни мест и резервирах едно веднага. За секунда ми мина през ум как е възможно посред лято, в най-популярния парк в Америка да има толкова свободни места в къмпнга, но после съм забравил.

Ако проверите в нета, ще намерите безброй уникални снимки на долини, планини, водопади и какви ли не фантастични места, както и едно силно преобладаващо мнение, че това е най-красивия национален парк в страната. В действителност, за да се докоснете до всички тези прелести трабва да се удари една пета на туристическите пътки и да се правят едни здрави преходи.

Аз разчитах на това което можеше да се види карайки по един от трите основни пътища, които пресичаха парка от изток на запад, или от запад на изток, според предпочитанията.

Първо се отправих към Yosemite Valley, където имаше магазин за храна и освежаващи напитки.

След това се изстерлях към Tioga Rd, който трбваше да ме заведе до Yosemite Creek Campground.

Честно казано беше приятно, но очакванията ми бяха много по-големи. Предимно горски пътища и тук там се откриваха приятни гледки, но нищо общо с Yellowstone или Glacier NP, които са ми топ  национални паркове в Америка.

 

Видях отбивката за къмпинга, на видно място стоеше табела, че къмпинга е пълен. Започвам да си мисля, че тези табели ги слагат да гонят къмпингуващите. В действителност къмпинга беше доста голям с над 40 места, от които бяха заети само 4. Но първо трябваше да стигна до там.

Поех по един тесен асфалтиран път, който постепенно стана черен път, след малко се превърна в една разбита камениста пътека и така 4 мили (6.5км). Това и обясняваше защо имаше толкова свободни места, не беше невъзможно да се стигне с кола, но аз лично не бих се опитал с моята.

Гората беше горяла зверски, тъжна гледка.

Най-накрая стигнах до къмпинга. Както казах бяхме 4 палатки. Аз, един с Toyota 4Runner и двама пешеходци с огромни раници.

Супер примитивен къмпинг, имаше някакви тоалетни, но не и вода. А някой умник беше сложил горе табела, че къмпинга е пълен. Казах си, че утре ще я хвърля в храстите да не обърква хорат, ама на следващия ден забравих.

 

Опънах си палатката, събрах съчки за огън и си отворих една бира. Легнах си в 7:30

                             ********************************************************************************

 

Ден 4ти, 24 ти Август.

430 мили, (690км)

Събудих се в 5:30, спах като къпан.

Събрах си нещата, закусих, пих кафе и на мотора.

Днес трябваше да започна преминаването на Невада. Нямах конкретен маршрут и реших щом напусна парка да погледна за нещо интересно по пътя към Юта.

Нещо наоколо гореше. Усещаше се във въздуха , но пожар така и не видях.

Паркът честно казано изобщо не ме впечатли. Сигурен съм, че ако човек се впусне по горските пътеки и планински маршрути ще се сблъска с всички онези фантастични пейзажи от интернет, но днес бях тук с мотор и нямах нито желание, нито време да се правя на турист.

Надявах се поне Tioga Pass да бъде нещо различно, но уви. В сравнение със Скалистите Планини тук беше направо скучно.

 

Веднага след парка спрях да заредя. Батерията на GoPro-то беше за смяна. Докато я сменях някак си успях да го изпусна и спуках предпазното стъкло на обектива. Малко се ядосах, но станалото станало. Имах доста добър материал до тук, а това което предстоеше щях да го снимам със спукано стъкло, пък дано нещо да излезе.

Загледах се в картата. Тази част на Невада беше много слабо населена и това беше добре дошло за мен. Нямаше магистрали, щях да карам по малки пътища и се надявах да има минимално движение. Но все пак реших да се огледам за нещо което заслужаваше внимание, вместо да пресека щата на бързи обороти.

Логичната посока на движение беше на изток, но по цялото трасе не видях нищо за което да съм чувал, че представлява някакъв интерес. Загледах се на север и го видях.

Път 50 в Невада или The loneliest Road in America. Името казваше достатъчно-Най-самотния път в Америка. Бях виждал десетки снимки по мото-форумите на правият като конец път в пустинята.

Без да ми бъде цел си бях обещал, че ако някога съм наоколо ще мина да го погледна. Грубо се намираше на около 120 мили(190км) и то не в моята посока. За мен тези разстояния абсолютно попадаха в графа „наоколо“ така, че без да се замислям поех на там.

 

Преминах границата с Невада и подкарах по едни изклчително приятни и абсолютно празни пътища. Имаше хълмове, които правеха пейзажа доста разнообразен. Времето беше приятно топло, но в никакъв случай горещо. Все пак някак си ми залипсва студа, влагата и водата на Калифорния. Пардон, липсваше ми океана. Студ и влага в изобилие имах в Чикаго от където се разкарах с огромен кеф.

В 12:30 бях в Fallon NV. Заредих бензин, напълних всички шишета с вода, изядох един хот-дог и поех по Път 50.

Пътя беше страхотен, минаваше през пустинята, но наоколо имаше малки и по-големи хълмове, на които тук в Щатите им казват планини. Хахаха. По едно време се качин на 6000 фута височина(1800м) но за малко.  В никакъв случай не беше топло, което ме озадачи малко, но всъщност беше добре дошло. Естествено непрекъснато си задавах въпроса от къде точно е дошло името му на най-самотния път в Америка. Имаше движение, като по всеки нормален път по тези географски ширини.

 

Карах и се кефех много. Слушах новия Скорпионс и честно казано не исках този кеф да свършва.

Днес би трявало да бъде един скучен ден за отхвърляне на километри, а се превърна в един от онези дни, които ме зареждаха и ми напомняха отново и отново защо правя това което правя.

Докато бях изпаднал в транс от кефа на момента върху мен изведнъж се изсипа градушка от малки камъчета и всичко наоколо се изпълни с прахоляк. Стреснах се. Колата пред мен ме засипваше с каманяк и вдигаше ужасен прах. Все едно карах по черен прашен път, а само до преди секунда се движих по прекрасен асфалт. Намалих и веднага разбрах какво става. Това го имаше и в Аризона по време на Монсуните. Беше минало или торнадо или силните ветрове бяха засипали пътя с пясък и камъчета от пустинята.

Към 4 бях в Eurеka NV. Спрях за бензин, купих и поредното бурито, както и две бири. Реших, че от тук нататък спирам в първия къмпинг.

Питах на бензиностанцията дали наоколо има къмпинги и за мой късмет попаднах на една жена, която ми обясни с хирургическа точност къде се намира и как точно да стигна до него защото бил скрит добре и нямало никакви табели.

След 40 мили(65км) видях скритата отбивка и поех по нея следвайки точните указания на жената от бензиностанцията.

След около километър го видях. Имаше две не много голями езера където местните ловяха риба, а отстрани имаше може би 15 навеса със завет под 90 градуса и огнище за къмпингуване. Вода нямаше, но имаше тоалетни. Беше перфектно. Напълних си походния душ с вода от езерото и опънах палатката под навеса без да имам обяснение защо. Времето беше фантастично и нямаше никакви изгледи за дъжд.

 

                                ***************************************

 

Ден 5ти, 25ти Август.

350 мили(560км)

Станах в 6. Последните дни изобщо не се оплаквах от липса на сън. Лягах към 8 и веднага заспивах, чак до 6 сутринтта.

Посрещнах изгрева с чаша топло кафе, събрах си багажа и бавно поех към Zion NP. Нямаше никакво значение кога ще пристигна там, имах резервиран къмпинг и не бързах.

Настроих навигацията да не стъпва на магистрали, освен ако те не са единствената възможност. Това увеличи дистанцията с около 100 мили (160км), но нямаше значение.

 

 

Заредих бензин е Eli и поех по Highway 319. Тук ме налегнаха два въпроса.

Първо, защо някой ще сложи гръмкото име Highway на двулентов, селски път. И второ, което не беше  въпрос, а по-скоро констатация, е че този който е нарекъл Път 50 най-самотния път в Америка очевидно не е пътувал по въпросния хайуей 319.

За 80 мили(128км) се разминах само с един камион. Това беше. Велико. Планини наоколо, път прав като конец, перфектно време, сам на пътя със себе си и мотора. И така чак до Юта. Няма такъв кеф. Тук определено ще се върна.

 

В един момент на небето се изписа с голями букви „ДЪЖД“. Спрях да си сложа дъждобрана и продължих. Навлязох в Dixie Nation Forest. Карах  през къдрави горски пътища до полуда. Червените скали бяха навсякъде. Няма грешка, бях в ЮТА.

Минах през Kayenta Tribe Community. На индианците им строяха хипер, ултра модерни къщи. Явно концепцията за индианските резервати се променяше.

Бях в Zion към 3.

Къмпинга беше на уникално място. Близо до западния вход, непосредстено до посетителския център, където имаше ресторант и магазин за храна. А за природата наоколо, просто нямам думи. Този парк го харесах веднага, знаех, че най-доброто тепърва предстои.

В къмпинга по някаква причина нямаше изградени душове, но имаше големи, чисти тоалетни и течаща вода. Напълних полевия душ и го оставих на слънце да се топли.

Опънах палатката и отворих една бира. Беше топло, но не горещо. Живота е хубав!

                                 *************************************

 

Ден 6ти, 26ти Август.

Станах към 7. Днес беше почивен ден или почти.

Време беше да се направя на турист, а и да дам почивка на мототра, че му взех душицата последните няколко дни.

В основния каньон коли, а в моя случай  мототри не се допускаха.

От посетителския център на всеки 5 минути тръгваха автобуси, които извозваха посетителите в каьона. Имаше общо 9 спирки. Слизаш, правиш каквото правиш и после отново на автобуса.

Прекарах около 5 часа в каьона. Навъртях 14000 крачки. Нагледах се на фантастични пейзажи и невероятни каменни формирования ваяни в продължение на милиони години от вятър и вода.

Мястото толкова ми хареса, че само след седмица се върнах отново...

Думите са излишни, мога да ви засипя със стотици снимки, но няма да досаждам. Това място трябва да се види.

 

Към два се прибрах в къмпинга. Бях ужасно гладен и се отправих директно в ресторанта.

Изпих една не лоша бира и изядох един средно статистически бъргър. Няма да ви кажа, че ми отрязаха главата за да не ви откажа да отидете до там, но ми отрязаха главата.

 

Прибрах се в къмпинга и пих още една бира. Доспа ми се. Полегнах в палатката и съм заспал.

След час пак пих бира и гледах картите за утре, после само пих бира.

Към 7 заваля. Реших да си занеса стола под навеса на тоалетните и пак да пия бира. В следващия момент задуха силно и палатката подскочи.

Отказах се от навеса и легнах вътре за по-добро укрепване.

Изви се ужасна буря с порой и ураганен вятър. Палатка не пропусна и капка, а е на 12 години.

В следващия момент се чу трясък отвън. Първата ми мисъл беше, че вятъра бутна мотора, защото естествено духаше точно в правилната посока. Хич не ми се излизаше навън, но за мотора се прежалих.

Дъпнах ципа и погледнах навън. Страхотен дъжд и вятър. Мотора си стоеше на мястото като бял лебед. Успокоих се.

Все пак ми беше любопитно какво толкова изтряска.

Издължих шия като жирав и погледнах към съседното място в дясно. Имаше една каравана, собствениците на която ги нямаше. Или бяха в каьона и чакаха бурята да премине или хапваха на сухо в ресторанта. Без значение къде бяха, очевидно не си бяха прибрали сенника на караваната и сега той висеше на съседното дърво. Стана ми малко жал за тях, от друга страна каквото сам си направиш....знаете по-нататък.

Затворих очи и въпреки бурята навън съм заспал.

                    *******************************************

 

Ден 7ми. 27ми Август.

400 мили(640км)

Събудих се в 5:30, навън беше все още тъмно. Реших да полежа малко.

Към 6 започна да се расзветлява, станах и събрах багажа.

Днес посоката беше една, към дома.

В седм бях на път. Движих се към източния вход на парка, в моя случай се явяваше изход. Едни последни 25 мили(40км) с които да се сбогувам със това чудо на природата.

В един момент забелязах нещо неприсъщо на екрана на GoPro-то с което продължавах да снимам въпреки спуканото стъкло. Спрях да погледна. С големи оранжеви букви пишеше CARD ERROR.

Е супер, дали не загубих всичкото видео от цялото пътуване. Май така се получи, въпреки, че в момента един приятел, който работи за една държавна агенция с три букви все още се мъчи да я възстанови. Дано успее.

След час бях в Kanab. От тук имах два варианта.  Да хвана на изток по път 89, или да хвана на изток по път 89А.

За сведение, ако имате избор винаги хващайте път с буквата А накрая. Означава Алтернативен и обикновенно е много по-добър от основния.

Първите 20-30км бяха меко казано скучни докато не влязох в Kaibab National Forest. Рязко се заизкачвах нагоре и започна поредната порция страхотни завои в една чудесна гора лишена от каквото и да е движение.

След 50 и нещо километра се спуснах в долината, долината която няма ка да бъде сбъркана, че се намира в Юта. Червените плата ме обгърнаха отвсякъде и извънземните пейзажи се заредиха един след друг. Един уникален друг свят. 

 

Спрях за малко до Navajo Bridge, под  който минава Colorado River.

След около половин час бях на път 89, без А и смело се газирах на юг, към Flagstaff.

Намирах се в Аризона, наоколо само индиански територии. Сергии с индиански герданчета на всеки километър, бензина най-накрая падна под $4 за галон.

След час и половина бях във Flagstaff. Тук се отклоних от основния път I17 за който ще стане дума по-късно и реших да мина през Black Canyon, който щеше да ме изведе директно в Sedona, където имах 10 минути работа.

Black Canyon е една отсечка от около 20 км тесен път, невероятно красив и мой любим до скоро.

До скоро, защото това е едно от най-пренаселените места в щата през уйкендите. Има хиляди автомобили, който правят зверски задръствания в допълнение на непрекъснатите ремонти.

Преди 2 месеца се опитах да мина от юг на север, но попаднах в таково адско задръстване, че не издържах и се върнах. Днес щях да го атакувам от севр на юг.

Няколко километра преди каньона един пикап движещ се срещу мен ми присветна няколо пъти, а шофьорът с насочена на горе ръка направи няколко въртеливи движения във въздуха. В началото не разбрах, докато след минута получих същия сигнал от друг колега. Отбих. Тези двамата определено ми даваха сигнал да обърна. Погледнах картата на телефона. Целия път, чак до Седона беше оцветен в кърваво червено. Ясно, втори неуспешен опит за сезона.

Обърнах и подкарах към I17. Тази магистрала е единствената магистрала която свързва магистрала 40 (изток-запад) с Финикс. Има страшно много спускания, където негово величество господин никой с шофьорска книжка издадена от щата Аризона се вживява в ролята на Фитипалди. Катастрофите са ежедневие и тъй като алтернатива за стигане до Финикс няма, трафиците са неописуеми. Миналата година с баща ми бяхме в трафик 5 часа заради катастрофа.

Надявах се сега да ми се размине, но първо трябваше да стигна до Седона.

Седона, за тези от вас които не знаят какъв е този град пояснявам. Това е черешката на тортата на Аризона. Приятен малък град заобиколен от невероятни червени скали, изключитено притегателно място за туристи.

Всеки, който се има за VIP или някой му е казал, че е VIP или просто иска да е VIP се чувстава длъжен да притежава къща, апартамент, бунгало или някаква барака в зависимост от банковата му сметка в Седона.

Няма да си кривя душата, града е много приятен, но тълпите туристи и ужасните задръствания го правят все по-неприятен за мен.

И един интересен факт, който може и да не е истина, но тук се намира единствения McDonalds в света на който градската управа не е разрешила логото  да е жълто защото не се връзва с цветовата концепция. Синьо е.

 

 

Свърших работа за 10 минути, пих едно кафе, отвратих се за пореден път от трафика, обещах си никога да не си купувам къща тук независимо какъв VIP съм или ще стана или никога няма да стана и поех обратно към I17.

Бях на 150 мили(240км) от къщи. Надявах се с малко късмет да съм се прибрал до 2 часа.

Поех с пълна газ по магистралата, движението беше рехаво защото днес беше Събота и трафика беше в обратната посока към планината.

Погледнах си навигацията, даваше час и половина до нас. Супер. Погледнах отново, онзи час и половина вече беше станал три и половина. Ъ?  Продължавах да се движа нормално и пред мен всичко изглеждаше ОК. След километър видях паркинга на пътя. Еее, не отново.

Нещата не изглеждаха добре, не мърдахме. В Аризона преди 2 месеца се прие закон за движение на мотори между лентите. Тъгнах между колите. Някои ми правеха път, дуги аризонски говеда нарочно ме блокираха. Боклуци. Стана много топло. Минах около 3 километра, трафика не мърдаше и края не му се виждаше. В следващия момент двама колеги с Харлита прелетяха по аварийната лента. Това по принцип е абсолютно забранено и глобите са 4 цифрени суми, но аз бях на ръба на търпението и си казах, къде двама, там и трима. Залепих се след тях и така 14 мили(22км) чак до катастрофата която образува това безумие.

След като трафика се отпуши, полетях към нас.

 

В 4:30 спрях пред гаража.

Зарязах мотора, отворих една бира и скочих в басейна.

Последната седмица ми мина като на филм.

Минута по минута, час по час, ден по ден.

Усмихнах се.

Сагата продължава.

Бъдете здрави.