Monday, August 28, 2017

240 часа, 1ва част.


                                                                    240 часа




Честно казано, желанието ми за писане като, че ли ме напусна веднага след като приключих онзи дългия пътепис миналата година.
Тазгодишното пътуване започна, свърши, останаха многото снимки, страхотните спомени и до тук.  Мерак за писане-нула.

Почти месец след като всичко приключи, лежейки в леглото и гледайки тъпо в тавана, спомените ме връхлетяха като лавина...отново бях някъде в Скалистите Планини, в необятната прерия, в червените високо планински пустини, отново ми беше судено, отново жегата беше убийствена, отново бях жаден, отново бях гладен, отново бях далече от комфорта на цивилизацията, отново бях с верни другари около лагерния огън, отново чуствах онова уникално усещане да се слея с мотора, гонейки вятъра...

Рязко взех решение да пиша, заради приятели, познати и непознати, заради критиците и разбира се заради себе си.
Тези спомени, съхранени някъде в облаците един ден за мен щяха да са безценни.
И както обикновенно, не очаквайте произведения, които ще останат в историята или снимков материал достоен за изложба.
За мен тези пътеписи не са част нито от литературен, нито от фото конкурс.
Читателите които обръщат по-голямо внимание на правописа или фокуса на обектива може би ще трябва да се ориентират към литературни или професионални фото форуми и блогове.
Мото пътеписите са за свободата ни да пътуваме, да достигаме до мечтани територии, да се докосваме до историята, до уникалната природа на майката Земя.
Те са искрата, която ни кара да мечтаем.

Подготовката за тазгодишното пътуване се оказа изключително проста. Единственото което трябваше да направя е да си отговоря на два въпроса: къде и с кого.
Относно посоката имах сериозни колебания дали да не тръгна към източното крайбрежие, но честно казано без да имам никакви аргументи за и против тази дестинация отпадна.
Спомените от Аляска бяха все още много пресни и започнах да пресмятам дали не мога да повторя пътуването, но тази година отпуската ми беше разпределена не по дни, а по часове и със съжаление оствих тази идея за друг път.
Отново погледнах на запад.
Някак си маршрута се начерта сам: едни бързи 1600 мили по “Mother road” или роуд 66, малко Гранд каньон, малко Юта, малко Колорадо и обратно в къщи.

Що се отнася до това с кого, там вече ударих на камък. За съжаление от групата с която пътувах преди останаха само хубавите спомени. Е няма нищо, щях да пътувам така или иначе, реших да тръгна сам.
Няколко месеца преди пътуването се заговорихме с Румен, колега който познавах от скоро, но знаех, че не се шегува и беше правил не едно пътешествие из Щатите.
От приказка на приказка Румен изрази желание да се включи в пътуването. В последствие към групата се присъединиха няколко негови приятели, които бяха пътували доста заедно и в крайна сметка аз се оказах новият в тази мото дружинка...

Месец преди датата за тръгване се появи първият и последен проблем по мотора след Аляска-предните колове изпуснаха. 
Тук се намеси Румен, докато си пиех биричка на един Карибски плаж той оправи всичко набързо и бяхме готови.
Благодаря ти приятелю, радвам се, че те познавам и успяхме да направим това лудо пътуване заедно.

Междувременно започнах да правя малко по-детайли сметки за маршрута и ме обзе силно колебание дали е реалистично това да се случи за 9 дни.
Около 4000 мили, температури от по 100Ф и нагоре и много, много места през които не можехме да си позволим да минем транзит.


 

Първата отсечка от хиляда и няколко мили беше Роуд 66.
Известен с няколко имена през годините, включително "Пътя майка", "Главната улица на Америка" и "Улица Уил Роджърс", Route 66 е бил в активна експлоатация повече от 50 години, преди да бъде изместен изцяло от новата и подобрен магистрална мрежа.

Построен през 1926 г. с дължина 2,448 мили, Роуд 66 е бил основната връзка между  Чикаго и Лос Анджелис.

Преминавайки през щатите Илинойс, Мисури, Канзас, Оклахома, Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния, магистралата се превръща в един от най-известните пътища в Америка.
Път за който са създавани филми, писани песни, път легенда до която щяхме да се докоснем и ние.

Както споменах с годините този път е изместен до голяма степен от магистрали и от тази легенда са останали отделни сегменти, които реших да елиминирам до момента в който доближим Тексас. Поне това препоръчваха форумите и колегите, които бяха пътували по него.
Това ни даваше летящ старт в началото и щяхме да отхвърлим доста мили по магистралите, за който вече съм изразил не веднъж мнение, че са едно необходимо зло.

Мото сезона беше в разгара си и на няколко пъти се организираха леки пътувания насам на там, но нищо което си заслужаваше да се описва надълго и на широко.
При една от тези  разходки се оказахме доста близо до малка част от легендарният път в Илинойс, чудесна възможност за генерална репетиция по Route 66.
Решението беше взето бързо, поведох групата към Pontiac IL. Малко градче, където се намираше музей, посветен на Роуд 66 и някакви останали символи от времето когато това е била основната връзка между Чикаго и западното крайбрежие.
Разочарованието беше пълно, като изключим 3-4 бензиностанции останали от онова време, нищо особено.
При пристигането ни в Понтиак групата единодушно отхвърли предложението ми за разходка до музея и се насочиха към първия бар, който ще запомня единствено с безумно евтината бира.
Обещах си един ден да се върна сам и да разледам музея, но все още това не се е случило, въпреки, че се намира на един час път от нас.
Поне се убедих, че решението да се концентрираме на роуд 66 някъде около Тексас е повече от разумно, а до там едни 1000 мили магистрална скука.






+++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++



Ден 1ви, 21 Юли.
380 мили.





Групата се състоеше от 4 човека, но двама щяха да тръгнат 2 дни по-късно и да се търсим по пътя.

Петък, около обяд.
Коцето, колегата с който тръгвахме се появи с гръм и трясък.
Работния ми ден приключи на мига. Изгасих компютъра и телефона, махнах батериите,  just in case, метнах си якето, снимка за късмет и поредното незабравимо пътуване започна.






Днес беше ден за отхвърляне на мили, колкото повече, толкова повече, както е казал народа.
Скочихме на магистрала I55 и се понесохме на югозапад.
Денят беше леко топъл, около 85Ф, слънце и никакъв трафик, имайки в предвид, че беше Петък след обяд това си беше шестица от тотото.


За нула време стана 97Ф с 60% влага, гадост... Поне магистралата беше празна, подържаме 85мили в час.




След 140 мили спряхме за бензин, без да се мотаем много продължихме с маршова стъпка. Чакаха ни много скучни мили.
Всъщност общото между всички мои пътувания са първите и последните 2-3 дни. Едно отхвърляне на едни, не много малко излишни мили. За щастие, днес беше първия ден от пътуването, каквото имаше да става, тепърва предстоеше.

С приповдигнато настроение прелетяхме покрай Springfield, столицата на любимия щат и родното място на Ейбрахам Линкълн. Термометъра закова 100Ф.
За нула време бяхме в Мисури, наближавахме St Louis и Getaway Arch.

Gateway Arch е конструкция висока 630 фута. Облицована в неръждаема стомана тя е най-високата арка в света, най-високият монумент в Западното полукълбо  и най-високата достъпна сграда в Мисури.
Построена като паметник на западното разширяване на Съединените щати Gateway Arch е своеобразен портал към запада.

Арката е проектирана от финландско-американския архитект Ееро Сааринен през 1947 г. Строителството започва на 12 февруари 1963 г. и завършва на 28 октомври 1965 г. Струвала е 13 млн. долара, които се равняват на $195 000 000 днешни пари.





Хванахме следобедния трафик, нещо не беше наред. Гледам пред мен магистрала с 10 ленти, Коцето изведнъж се утрои. Не можех да фокусирам нормално.
Погледнах термометъра и ми прималя.




111 градуса по Фаренхайт, влагата предполагам беше над 60%. Ние навлечени както си му е редът. Каски, якета, панталони, ботуши.
Определено получавах топлинен удар.
Пиех вода в движение, разкопчах си якето, отворих каската, не помогна.
Налегнаха ме едни черни мисли. Това се случваше на 200 мили от нас, какво ни чакаше в Ню Мексико и Тексас?

Измъкнахме се от трафика и продължихме напред, аз все още виждах тройно.
Спряхме за храна и бира. Ходех леко залитайки, приседнахме на сянка, не ми се ставаше.

Към 6 бяхме в Maramec Spring Campground в Ozark National Forest.
Опънахме палатките, на мен ми отне 5 пъти по-дълго от обикновенното, продължавах да се чувствам като парцал.
Копнеех за един леден душ, да ама не. В баните имаше само топла вода.
Преминах към план Б, помогна. На втората бира се почусвах като новороден.


 

В 10 се метнахме по палатките, беше невероятно топло и влажно, имах чуството, че се изтичам върху дюшека, спах ужасно лошо.

+++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Ден 2ри, 22 Юли.
690 мили.


Станахме в 5:30. 
В 6 вече не се дишаше от влага.
Реших да махна гортексовите подлати на якето, вчерашното преживяване все още ми беше в главата и исках да съм минимално облечен.
Събрахме си парцалите, пихме по едно кафе и с мръсна газ се разкарахме от тази дупка.

Днес се очертаваше най-дългия ден на моторите за цялото пътуване. Не очаквахме нищо интересно по пътя, скучни мили и жега.
Започвам да си мисля, че описването на този ден, както и четенето от ваша страна ще бъде загуба на време.



Подкарахме по магистрала 44 на запад.
Към 9 спряхме за бензин, био пауза и навлязохме в Оклахома.
Започнаха да ни цакат някакви магистрални такси през 40-50 мили за път който беше 2 пъти по-лош от безплатния в Мизури, но поне бензина беше под  $2 за галон.
Термометъра показваше 90Ф, но влагата като, че ли намаля.



На една от поредните спирки за бензин Коцето бръкна в куфара и извади два охлаждащи елека, пратени от Румен.
Обляхме ги обилно с вода и ги облякохме под якетата, ефекта беше поразителен. Не мога да си обясня защо не ги сложихме вчера.





До този момент се движихме изключително само по магистрали, които реално дублираха Rt 66.
Движението не беше натоварено, но карахме с повишено внимание нон стоп. Някак си онзи момент на отпускане, безгрижие и наслада от карането липсваше. Непрекъснато се оглеждахме за идиоти шофьори, борехме се с вятъра, гледахме един за друг. Време беше да се огледаме за някакви отсечки от оригиналния Rt 66 и да се разкараме от магистралата.

След 2 часа бяхме в Elk City Оклахома. Заредихме бензин, намокрихме елеците отново и хванахме по Rt 66, истинския.
Пълна загуба на време, след 2 мили бяхме в града. В дясно видяхме огромна табела Rt 66.
Табелата беше модерна и рекламираше музей. Спряхме за няколко снимки, в музея не сме влизали заради липса на време.






 

Подкарахме отново, след час бяхме в Тексас.
А там, казват всичко е голямо. Не знам за всичко, но вятъра беше наистина голям. Подхвана ни от дясно и ни забута в канавката в ляво. Не успя.
Появиха се табели, че лявата лента е само за изпреварване, изпреварвахме около 200 мили, никой не ни би.
Започнах да се замислям, че въпреки уговорката ни да караме с не повече от 5 мили над разрешената скорост, ние се движихме с 15, а на моменти 20 мили отгоре. Тази скука направо ни побъркваше, искахме по скоро да свърши.
Заваля, нямахме подплати за дъжд, но не спряхме да ги слагаме, малко прохлада нямаше да ни е излишна.




Спряхме за бензин, Коцето се засуети около задния си куфар. Клатеше се ужасно. Махнахме го за да установим, че две от планките които го държаха бяха счупени. Притегнахме го с един ремък и изпратихме няколко снимки с размери на Румен с молба да измисли нещо.



 

В 7 бяхме в Амарило. Нали темата на първите няколко дни беше Rt 66, отседнахме в мотел Rt 66.
Влизам вътре и питам индиеца:
-Колко?
-$75
-Аз за $75 ще си го резервирам през Booking и ти ще им платиш комисионна.  $65?
-$67.
-Ок.
Ей така спестихме $8, които бяха обърнати моментално в бира в магазина до мотела.
Разтоварихме моторите, поръчахме пица, взехме по един душ.
Коцето разглоби куфара и огледа щетите от близо.






Заприказвахме се за мото пътувания, за места които сме посетили, за бъдещи планове. Стана дума и за това, че от време на време правя някакви аматьорски опити за пътеписи.
Взех думата:
-Коце, да ти кажа честно до тук не виждам никакав смисъл да пиша пътепис. Нищо не се случва, пълна скука.
-А не, ще пишеш. Обещавам, че интересното тепърва предстои.
А дано.
Мисля си, че една от причините да се побъркваме от скука беше, че нямахме никакъв план.
Имахме някакъв груб маршрут, но нищо повече. Разчитахме нещата да се случват по пътя, никаква подготовка, никакви POI
За сега разочарованието беше пълно.
Въпросния път 66 нямаше нищо общо с онзи път за който се пееха песни и с нищо не напомняше за идилията на 50 те години на миналия век.
Ако някой планира разходка по Rt 66, силно му препоръчвам да си напише домашното и да планира щат по щат, къде, какво, защо.

+++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Ден 3 ти, 23 Юли.
530 мили.


 

Станахме в 6, на вън все още беше тъмно.
Пихме кафе и подкарахме по „оригиналния“ път 66. В Амарило това беше 4 лентова магистрала, магазини, жилищни комплекси, никаква романтика, никакви символи от миналото.
След 10 тина мили видяхма табела Cadillac Ranch. Е това го бях чувал. Водеше се някаква атракция на пътя.
Оказа се едно поле в което бяха забити с главата на долу 10 стари Кадилака, целите нашарени със спрейове. Някой каза, че това били графити, но аз смятам, че това си беше чиста проба мазало. Празните кенове бяха нахвърляни наоколо, цигания.
Полето беше оградено с бодлива тел, имаше някакво подобие на портал, но там беше ужасно кално и всички се промушваха през оградата.








Поснимахме, помотахме се 10 минути и хоп, обратно ТУК:


Драги читатели, сега е момента някой да вземе думата и да зададе най-логичния въпрос:
-Защо ни губиш времето с тази скука, няма екшън, няма природа, няма интриги, няма пиршества, к‘во става?
И ще бъдете напълно прави, до тук пътеписа прилича на ниско бюджетен филм в който незнайно как е вкаран супер актьор, който се появява за 60 секунди, казва 2 думи, взима си хонорара и изчезва, но пълни салоните.
Всъщност в този пътепис няма никой, който да бъде определен като супер , камо ли пък да пълни салоните.
Както и да е, стигнах до ден 3 и ще го карам до края, може би само ще сменя заглавието на Гъз път да види, а може и да стане интересно...

Продължихме на запад. Пътя опустя, неусетно стигнахме Ню Мексико.





Спряхме за бензин в Russell gas. Там имаше една не лоша колекция, разположена като в музей.













Следващата ми кола също беше тук.


Потеглихме отново, изведнъж в дясно се показа табел-Historic Rt 66.
Завихме и след 50 метра бяхме на един от малкото останали сегменти от оригиналния път.


Бързо фото и газ. Пътя се движеше успоредно на магистралата на има, няма 50 метра. Абсолютно празен. Размечтах се, ей така се живее, дано ни закара поне до границата с Аризона.




След 10 мили видяхме ето това:


Както започна, така и свърши, а аз наивникът си мислех, че ще си караме така до Аризона, будала.
Обратно на магистралата.

Към 11 завихме на север по път 285, поне не беше магистрала, в далечината се появиха някакви планински масиви, нещата определено започнаха да се променят, време беше.
 



След 45 минути бяхме в Santa Fe.
За Санта Фе и двамата бяхме чували все хубави неща. Популярна туристическа дестинация,  интересна архитектура, приятна природа. Решихме да спрем за обяд и евентуално да приключим с карането за деня и да се направим на туристи.
Подкарахме към центъра.




А там пълна лудница, след 30 мин търсене на паркинг видяхме някакви саксии с бележка, че между тях може да се паркират мотори. 
Спряхме и започнахме да се събличаме точно на стъргалото на града, хората ни гледаха съчуствено, няколко човека дори ни заговориха, но аз лично не бях социално настроен. Нещо не захапвах атмосферата.
Зарязахме якета и панталони (заключени) на моторите и се направихме на туристи. Имаше някакъв площад 50х50 метра, който беше като мравуняк. Хора навсякъде, коли паркирани една върху друга, непрестанен бавно движещ се трафик, клаксони, какафония,  абе пълна лудница.
Трябваха ми точно 3 минути за да реша, че нямам работа тук.
Коцето беше напълно съгласен с мен. Хапнахме някакъв мексикански дюнер, малко снимки и отново на път.












За 2ра част клик ТУК


















1 comment: