Moto Travel Corner: Колко див е Дивия Запад

Ден 6ти

Събудих се от студ. Нямам представа каква беше температурата, но факта, че бях с 2 спални чувала и това не помогна ме караше да мисля, че може и да сме били близо до нулата.

Изпълзях на вън, слънцето се опитваше да пробие, но ме втресе. Пепи усилено сгъваше багажа.

Докато аз и Ванката се помотвахме и събирахме сили да започнеме с пакетирането, Пепи събра всичко и го натовари на мотора. Точно тогава заваля, силно и безкомпромисно.

За секунди всичко стана вир вода, Пепи ни се подхилваше ехидно.

В момента в който набутахме целия багаж, от който течаха реки вода по торбите, дъждът спря, но си остана ветровито и студено.

Сашо също тръгваше, но на юг, към Grand Teton. Все пак изпращахме един представител на групата и до там.

За съжаление, дойде и момента в който трябваше да си кажем довиждане. Разделяхме се с мисълтта, че се разделяме с приятел и тази среща е само началото.

Сашо, благодаря ти за компанията, за истоиите, за това, че си пич.

До скоро!

С пресъхнали гърла, влажни очи и сополиви носове поехме по дългият път към Чикаго.

Тъкмо подкарахме и заваля, вятъра изобщо не беше спирал. Беше сива, студена, отвратителна сутрин.

На няколко места спирахме за снимки и трябваше да придържам мотора с една ръка, за да не го обърне вятъра.

Спряхме в Коди за бензин, скрихме се на завет зад кофите за да съставиме някакъв план.

Докато гледахме картата и се поздравявахме за решението да си тръгнем по-рано със ужас установихме, че всичко това от което си мислехме, че бягаме се движи с пълна сила на изток-точно в нашата посока. Небето над Йелоустон се изчисти, а всички дъждовни облаци поеха на там на където отивахме и ние.

Е, каквото такова. Сега оставаше и да се върнеме и щяхме да разбиеме всички рекорди по простотия.

Запалихме и подгонихме облаците и лошото време.

Преди да напуснем щата имахме още малко работа тук-Big Horn Forest.

Bighorn National Forest се намира в северната част на щата Уайоминг с площ от над 1,1 милиона акра.

Създадена като резерват през 1897 г., тя е една от най-старите държавно-защитени горски земи в САЩ .

Планинския масив се простира от границата с Монтана на разстояние от 80 мили по протежение на гръбнака на Big Horn Mountain.

Надморското ниво варира от 5000 фута (1500 метра) до 13 189 фута (4020 метра) -Cloud Peak, най-високата точка в Big Horn Mountain. Около 99% от парка е над 1500 м (4900 фута).

Докато мечки гризли се броят на пръсти, то черните мечки са широко разпространени. Други големи бозайници обитаващи Bighorn Forest са лосове и елени. В многобройни езера се срещат над 100 вида риба.

Там се намира и зоната “Cloud Peak Wilderness”, в която не се допуска никакъв моторизиран транспорт. Единственият достъп в 189 000 акра е пеша или на кон. В гората има над 1500 мили (2400 km) пътеки и 32 къмпинга и хижи. Придвижването с автомобили и мотори става по три изключително живописни и добре подържани пътя, които кръстосват парка от Север на Юг и Запад на Изток.

На идване пресекохме Big Horn през южния ръкав, но пътя, който беше абсолютно задължителен за нас минаваше през северния ръкав и по точно алтернативен път 14.

По пътя ту ни валеше, ту спираше, ту малко фалшива надежда за слънце и много вятър. Пълна трагедия. Знаехме, че веднъж влезли в Big Horn отиваме на над 10000 фута и там-мътна и кървава.

В момента в който планината се появи в далечината късмета най-накря ни се усмихна. Облаците хванаха на дясно, ние продължихме на ляво и деня като, че ли започна да придобива смисъл.

Спряхме за малко през Big Horn Canyon, червените скали ни върнаха 12 месеца на зад, в Юта и Аризона.

Каньона беше огромен и нямаше нинакъв шанс да видиме повече, времето напредна и трябваше да продължиме към основната цел за деня.

Слънцето се настани перманентнто над нас, вятъра утихна, пътя беше абсолютно пуст и единственото което се искаше от нас беше да се забавляваме и наслаждаваме на страхотната природа.

По едно време се омешахме с голяма група мотористи, продължавахме на горе с едно темпо, така, че не си пречехме. Замириса ми силно на съединител, за секунда ме сви под лъжичката...само за секунда, припомних си какво карам и се успокоих. Колегата пред мен с един фантастичен Indian се размърда нервно на седалката и отби в дясно. Не спрях, те бяха голяма група, така, че имаше кой да помага, ако изобщо може да се направи нещо по въпроса.

В момента в който влезнахме във фибите знаех, че това е едно от местата които ще помня. Страхотен кеф, страхотна природа, маршрут който силно препоръчвам на всеки, кйто има път на там.

След като изкачихме върха се насочихме към Medicine Wheel- мистериозна каменна конфигурация която е кацнала на върха на Medicine Mountain, на почти 10000 фута надморска височина.

На отбивката имаше табела 3 мили. След миля и половина стигнахме до един паркинг, пътя нагоре беше добре преграден с бариера и една рейнджърка за охрана.

Девойката категорично отказа да ни пусне с моторите. Каза, че ходенето е полезно за нас и разбираш ли отиването и връщането е само час и половина.

Докато се чудех колко си заслужава и как точно ще стане тази гимнастика с пълна мото униформа, Пепи каза „айде, дошли сме до тук, ще ходиме“.

Ванката тръгна и аз по нежелание тръгнах след тях.

Криво-ляво се дотътрихме до колелото, на финала зарязохме утъпканата пътека и дадохме направо през тревата за по-пряко. Моментално един турист ни скастри, че газиме растения, на които ще са нужни поне 20 г да се възстановят, каза, че имало и забранителна табела някъде. Той по къси панталонки, тениска с шише вода в ръка, ние по якета, панталони, каски, абе аре да не си разваляме деня, че и без това ми е нервно. Рейнджърката е виновна, че не ни пусна с моторите.

Камъните са подредени във формата на колело с диаметър 80 фута у с 28 спици, тръгващи от централната грамада.

Грамадата е достатъчно голяма, за да може да побере един човек и е заобиколена от 6 други, които са разположени по протежение на обиколката на колелото. Странното е, че тази конфигурация не е единствена за Уайоминг. Стотици подобни каменни колела съществуват в Северна Америка.

Известни като свещенни обръчи, тези специални структори са изграждани от индианците в продължение на векове.

Предполага се, че колелото е построено преди 700 години и служи за определвне на позициите на Слънцето и други ярки звезди в небето около лятното слънцестоене. Днес Bighorn Medicine Wheel е все още точен индикатор за позицията на слънцето и продължава да се използва от различни индиански групи за индиански обреди и медитация.

Районът е регистриран като Национална забележителност и е под наблюдението на археолог през целия летен сезон.

Погледахме, поснимахме и поехма надолу. Гадината в униформа на бариерата ни се изхили и ни черпи по една студена вода от термуса.

Започнахме спукане по източния склон. Пътя и природата продължаваха да бъдат фантастични, бях влюбен в Big Horn. Тук можех да си карам завинаги.

Без да претендирам с голям опит, смея да твърдя, че съм минавал по много от по-по-най пътища на САЩ в дясната половина и малко в центъра на картата. Big Horn определено се нарежда в топ 3, не в топ 2 от най-любимите ми точки до където съм стигал с мотор.

До тук, като изключиме първите 3 часа денят беше просто страхотен...подчертавам до тук.

Излезнахме от Bighorn и след по-малко от час бяхме обратно на магистрала I90, с пълна газ поехме на изток, посока Чикаго...

_________________________________________________________________________

След като прочетох края на последната част, останах с впечатление, че пътуването свърши. За феновете имам една добра новина-има още, за антифеновете имам една лоша новина-има още.

Както отбелязах в началото, времето на пътуването определи посоката.

Докато в Yellowstone може да се отиде 6-7 месеца в годината, то втората ни дестинация за това пътуване ставаше интересна само една седмица годишно, и то само и единствено през Август.

Помните ли всичките безсмислени снимки на мотори в началото на пътуването?

Всички бяха тръгнали натам, където отивахме и ние - Стърджис-Меката на мото-съборите, където в момента се провеждаше 75-тото издание на Sturgis week.

Преди 2 години, отново бяхме в този район, но пропуснахме, съвсем съзнателно Sturgis week с две седмици. В последствие започнахме леко да съжаляваме, все пак независимо от стила, мотора, интересите и предпчитанията, в Стърджис се провеждат може би най-многобройните и популярни мото-събори в света. Всеки, който по един или друг начин е свързан с двуколесните, особено при възможност като нашата не трябва да пропуска, ей така, да си го впише в резюмето, а и за обща култура.

Щяхме да отседнем в къмпинг в Black Hills, където трябваше да се срещем с Боян, който пристигаше от Чикаго за тази част от пътуването. По тази причина не бързахме много, очаквахме Боян да се погрижи да има хубава жар, мръвки за печене и разни течности за преглъщане.

Оставаха ни някакви си 250 мили, деня беше супер, магистралата празна и така...

Така, така, до момента в който започнахме да догонваме облаците от сутринта.

Пред нас определено валеше, започна да застудява и ме налегнаха едни черни мисли...

Започна да ни пръска-леко. Небето пред нас беше катран-черно. Термометъра показваше 50F.

Спряхме за бензин и се отклонихме от магистралата за по на пряко. Оставаха ни точно 100 мили. Часът беше към 6.

Пред нас нещата бяха страшни, очевидно бушуваше страхотна буря и силно се надявахме да се движи по-бързо от нас.

Атакувахме Black Hills.

Блек Хилс са една малка, изолирана планинска верига която преминава през Западна Южна Дакота и Уайоминг. Най-високият връх е Harny Peak, който се издига на 7244 фута (2208 m) надморска височина.

Индианците имат дълга история в Блек Хилс. През 1868 г. правителството на САЩ подписва Договора от Форт Ларами за освобождаване на Блек Хилс от всички претнции на „бледоликите” и предава Черните Хълмове в ръцете на индианците Лакота-завинаги. Това „завинаги” продължава точно 6 години, през 1874 в района са открити големи залежи от злато, в резултат на което в Хълмовете избухва поредната златна треска на континента. Договора от преди 6 години моментално е обявен, едностранно естествено за невалиден, района е наводнен от златотърсачи, а индианците безпардонно са изметени в други резервати...

Черните Хълмове са изключително популярана туристическа дестинация, не само заради чудесната природа, но и заради Mount Rushmore (каменните президенти) и Crayzy Horse Memorial, който се води най-голямата каменна склуптора в света, завършването на която се очаква около 2045г, или около 100г. след започването и.

Заваля си съвсем културно, видимостта съвсем я занема.

Всеки път когато попадна в силно неприятни природни катаклизми си мисля, че разбираш ли, по-лошо няма как да е. Точно това си мислех преди 2 месеца, когато бях принуден да карам близо 2 часа в страхотен дъжд в Апалачите. Бях вир вода мокър и уморен, но поне не беше много студено и отивах в мотел. Сега освен всичко, ни предстоеше опъване на палтки, които си бяха мокри още от сутринтта...

Докато си разсъждавах върху късмета и човешката способност да се набутва в идиотски ситуации, ей така щото си няма друга работа задуха, разбирай ураган, запющя, разбирай порой, който обърна на градушка и стана студено, разбирай много студено.

Пепи, който беше пред мен рязко пое в ляво, докато се усетя, вятъра ме пое и мен, абсолютно изненадващо, настръхнах от шубе. Такова нещо не беше ми се случвало никога. Градушката ни шибаше безмилостно и единствената ми мисъл беше как да спра, без да се самоутрепа. Ванката го нямаше никакъв.

Някак си спряхме по средата на пътя, едвам удържахме моторите, вятъра ни буташе на ляво със страшна сила. Има чуството, че си оставихме отливки от петите в асфалта. Закрещях на Пепи, че се връщаме към последното село да търсиме мотел.

Обръщането на посоката ни отне поне 10 мин, прибутвахме се с крака едвам-едвам, вятъра беше толкова мощен, че на моменти имах чуството, че ме влачи по асфалта. Ледените топчета тракаха по каската и тялото, болеше.

Най-накря обърнахме, но все още не смеехме да подкараме, след 5 минути вятъра леко утихна. Тръгнахме назад, от Ванката все още нямаше следа.

След миля видяхме фаровета на Ванката, и той завалията се беше окопал и се бореше да задържи мотора прав.

Поехме наобратно със скоростта на охлюв. Вятъра намаля, градушката си премина в средностатистически порой.

Стигнахме до някво село, в мотела естествено нямаше места. Оставаха ни 60 мили, решихме, че след това преживяване няма какво повече да ни уплаши и поехме отново. Бяхме абсолютно единствените идиоти на пътя.

На другия ден се поинтересувах в какво точно бяхме влезли-градушка и 60 мили в час вятър, ей така за добре дошли в Южна Дакота.

След 2 часа бяхме в къмпинга, Боян се изненада силно като ни видя, опънахме мокрите палатки, разпалихме огъня и се нахвърлихме върху шишетата.

Продължаваше да вали, беше страшно студено, но оцеляхме.

Този ден ще го помня дълго време, започна със дъжд и студ, премина в едно страхотно преживяване в Big Horn и завърши със градушка и ураган. Самата прелест!

Боян се беше погрижил всичко да е на лице-храна, текила, бира, дърва за огъня. Мерси колега!

Всъщност това беше първото мото пътуване на Боян. Той се сдоби с мотор през Май, малко по-късно взе и книжка. За негов късмет (или не, той да каже) познаваше нас и влезе в света на мототуризма с летящ старт.

Моторист от 2 месеца, а вече беше на първия си мото събор и то не къде да е, а в Стърджис.

Защо ли и аз нямах такъв късмет, да познавам някой, който да ме вкара в правия път още преди 10-15г, вместо да си губя времето като кафе-мото-манекен.

Бояне, добре дошъл в света на мото-мазохистите, получаваш аплодисменти за цялостно поведение. Дано да имаме още такива пътувания заедно.

След 5-6 текили, 5-6 бири и 2 аспирина се намятахме по палатките.

Цяла нощ гърмя, святка и валя порой. Сънувах, че съм на екзотичен плаж, под палма с бира в ръка.

_________________________________________________________________________

Ден 7ми

Станахме към 8 и огледахме щетите.

Каската ми след градушката. В последствие установих, че и механизма за пускане на тъмния визьор не работи.

Всичко наоколо беше вир-вода, за щастие палатката ми продължаваше да се представя повече от добре и не пусна нито капка.

Закусихме, пихме кафе и поехме към Стърджис-малко градче в северната част на Black Hills.

51 седмици в годината населението не надхвърля 7000 души. Интересното е това което става там през 52-рата седмица, обикновенно през Август-Sturgis Week, когато в града се събират между 400 000 и 600 000 мотористи- традиция, мода или религия, най-различни причини всичките тези хора са там и един общ знаменател-моторите!

Първия официален мотосъбор, който всъщност е бил мото състезание се провежда точно 31 години преди аз да се родя на 14 Август 1938г, мисля, че през Втората световна война има няколко пропуснати събора и така тази година се празнуваше 75 години от Surgis Week.

Поради невероятния финансов ефект за региона-около 800 000 000 $ се завъртат за седмица, правила за поведение и ограничения няма. Полицията е навсякъде, но e достатъчно толернтна за да не развали доброто настроение. Гамени естествено има, но доста бързо и ефикасно ги изолират за да не пречат на купона.

Боян, който беше тук от 2 дни ни предупреди, че трафиците са ужасни и е по-добре да завъртиме през магистралата отколкото през Хълмовете.

За този ден няма какво толкова да кажа, нека снимките да говорят сами за това което се случваше наоколо.

Хиляди, хиляди мотори, много народ, от нормални хора, до откровенни грешки на природата.

Едни бяха тук за да се напият, други за да гледат, трети за да се правят на това което не са, четвърти бяха тук по-погрешка, пети, в това число и ние да комбинираме удоволствието от карането в Черните Хълмове с еблематичния събор.

Това, че Sturgis е в центъра на всичко, не означава, че каквото се случва, се случва само там. Черните Хълмове бяха почернели от мотори, във всяко малко село се случваше нещо, поляните наоколо бяха превърнати на огромни къмпинги където имаше изградени сцени, барове, писти за състезания, протриваха се гуми, късаха се ремъци, пиеха се огромни количества бири и всичко това озвучавано от непрекъснатия грохот на мотори.

Смятам, че 80% от производството на Harley Davidson за последните 20 години беше тук.

Не намерих данни колко хора са присъствали тази година, но за съжаление това за сега е годината с най-много фатални катастрофи в историята.

Накратко-Бира, хром и за всекиго по нещо.

Покарахме около 50 мили по магистралата във ужасен вятър. Нашите Встроми ги карахме леко полегнали за да компенсираме ниското тегло и височината, докато всички HD наоколо си летяха без проблем благодарение на ниския център и високото тегло. Абе все нещо не ни е на ред.

Местата където можеше да прекараме деня бяха стотици, но ние решихме да паркираме на Main Street и да се омесиме с тълпата.

Ммм да, пълна лудница.

След 5 часа изтощително ходене и на косъм от слънчев удар решихме, че ни стига.

Напуснахме парадно Main Street, през Main Street. Колкото и да не се връзвахме с обстановката, все пак бяхме дошли на две колела и за разлика от голяма част от присъщващите не си дърпахме моторите с ремаркета, а си ги карахме и за по- напряко дори минахме през Yellowstone.

Аз напусках Стърджис без дори да имам мнение по темата. Дойдохме, видяхме, айде сега да се изкефиме по пътищата на Black Hills.