Ден 6, 28 Юли.
360 мили.
Станахме много рано, някъде преди 5. Не, че бързахме за някъде, просто искахме да видим прехваленият изгрев над Crater Lake.
Много тихо се измъкнахме от къмпинга да не будим съседите и се отправихме към една от препоръчителните точки за наблюдение на слънцеизгряването.
Паркирахме се на отбивката, там имаше още 3-4 коли с ранобудници дошли да празнуват началото на новият ден. Румен извади котлона и спретна по едно кафенце за събуждане.
Слънцето се появи, потопихме се в поредният вълшебен момент на тези пътувания. Момент, който се изживява със сърце и душа. Момент, който не се описва със снимки или думи...
Обиколката на езерото е около 33 мили. Решихме, че имаме време и направихме една парадна обиколка около поредното чудо на природата. От вчерашния дъжд нямаше и следа. Чудесно време и никакво движвние, все пак беше рано и повечето посетители на парка все още бяха в страната на сънищата.
Към 8 бяхме обратно в къмпинга. Един съсед дойде да ни благодари, че сме се изнесли тихо и не сме създали смут в бивака.
Събрахме мокрите палатки, притоплихме пицата от вчера в тигана, натоврихме всичко по моторите и се отправихме с мръсна газ към поредния щат на това пътуване, а и първи за мен на две колела-Калифорния.
Хванахме път 62 на юг. Страхотна борова гора, перфектен асфалт и никакво движение. Невероятно.
До тук Орегон получава пълно 6.
Към 1 бяхме в Калифорния.
Минахме през едно КПП където калифорниици проверяват всички коли дали не внасят забранени селскостопански продукти в щата. Нас не ни спряха.
Подозирам, че тези пунктове са построени с цел да бъдат трансформирани в гранични пунктове веднага след като този щат стане самостоятелна република. Мисия абсолютно невъзможна, но нека се надяват, милите.
Продължихме по път 199, заобиколени от огромни дървета. Минахме покрай Redwoods forest, но не спряхме.
Румен някак си беше информиран, че на една отсечка от пътя е имало свлачище и пътя се затваря между 3 и 7 за да може да се работи по него. Надявахме се да минем преди 3, иначе ни чакаше 4 часа чакане докато го отворят.
Поради ремонтите се беше образувал титаничен трафик и някак си кефа от карането в Redwoods се изпари.
Минахме през свлачището в 2:45.
Появи се Тихия Океан. Още едно място до което стигнах на две колела, още едно място което отхвърлих на картата. Отново ми мина през ум, че списъкът с места до които си заслужаваше да отида на две колела в САЩ застрашитено намалява. Все още не бях сигурен дали това е добре или не.
Продължихме по 101, движихме се ту в гората, ту покрай океана. Въпреки слънцето беше доста хладно, това не пречеше на хората да се излежават по плажовете, имаше и разни индивиди във водата. Луд народ.
Време беше да завием на изток. Поехме по път 299.
Температурата се вдигна рязко.
Към 6 спряхме в някакво село за храна. Пътя беше изключително живописен но пуст.
Първите два къмпинга в които спряхме бяха затворени. Всъщност на входа на първият къмпинг елегантно беше паркирано ето това.
Очевидно въпреки хубавата природа това не беше туристическа дестинация.
В третия къмпинг, който ни се изпречи на пътя имаше само една палатка. Отбихме.
Не се разбра дали имаше забрана за палене на огън, затова запалихме. Днес беше ден за скара и жарта беше изключително необходима.
От някъде се появиха няколко десетки хиляди оси. Развалиха ни вечерта, гадини.
В 9 бяхме по палатките, беше ужасно топло, за пръв път от началото на пътуването имах проблеми със заспиването.
========================================================
Ден 7, 29 Юли.
520 мили.
Станахме в 5:30, днес ни чакаха над 500 мили и единодушно решихме да ги отхвърлим по магистралата.
И за двама времето напредваше, Румен трябваше да е в Чикаго във вторник, а аз трябваше да съм на работа в понеделник.
Насочихме се към 5-та магистрала, но преди това имахме още малко от път 299, който беше меко казано рай за моториста. За мен продължава да бъде загатка как така в тази фантастична част на щата туризмът е на нулево ниво.
След час и нещо бяхме на петицата, скуката започна.
Решихме да караме нон стоп до Сакраменто, което се явяваше средата на днешното пътуване.
Наоколо сухи полета, чакащи един запален фас, маслинени и портокалови градини. Стана много топло.
След 7 часа магистрала и температура от 105Ф бяхме във Фресно. Заредихме бензин и се отправихме към поредния Национален парк за това пътуване-Kings Canyon National Park.
Национален парк Кингс Каньон е американски национален парк в южната част на Сиера Невада, в окръзите Фресно и Туларе, Калифорния. Първоначално създаден през 1890 г. като Национален парк от Генерал Грант, паркът е значително разширен и преименуван на Национален парк Кингс Каньон на 4 март 1940 г. Името на парка, Кингс Каньон идва от долина, издълбана от ледник на повече от миля (1600 м) дълбочина. Други природни дадености включват множество върхове от 14 000 фута (4300 м), високопланински ливади, бързо течащи реки и някои от най-големите насаждения в света с гигантски дървета секвоя. Кингс Каньон е на север и граничи с Национален парк Секвоя и двата парка се администрират съвместно от Националната паркова служба като национални паркове Секвойя и Кингс Каньон.
По-голямата част от парка с площ от 461 901 акра (186 925 ха), дрениран от Средния и Южния разклон на река Кингс и много по-малки потоци, е обозначен като пустиня. Туристическите съоръжения са концентрирани в две зони: Грант Гроув, дом на Генерал Грант (второто по големина дърво в света, измерено по обем на ствола) и Сидър Гроув, разположен в сърцето на Кингс Каньон. Нощен туризъм е необходим за достъп до по-голямата част от задната част на парка или високата местност, която през по-голямата част от годината е покрита с дълбок сняг. Комбинираната пътека Pacific Crest/John Muir Trail, маршрут за туризъм, преминава през цялата дължина на парка от север на юг.
Националният парк General Grant първоначално е създаден, за да защити малка площ от гигантски секвои от дърводобив. Въпреки че посещенията на Джон Мюър привлякоха общественото внимание към огромната пустиня на изток, отне повече от петдесет години, докато останалата част от Кингс Каньон бъде определена за национален парк. Екологични групи, посетители на парка и много местни политици искаха да видят района запазен; обаче, интересите на развитието искаха да изградят водноелектрически язовири в каньона. Дори след като президентът Франклин Д. Рузвелт разширява парка през 1940 г., борбата продължава до 1965 г., когато язовирите Cedar Grove и Tehipite Valley най-накрая са присъединени към парка.
Тъй като посещаемостта нарасна след Втората световна война, се проведе по-нататъшен дебат дали паркът трябва да се развива като туристически курорт, или да се запази като по-естествена среда, ограничена до по-прости отдих като туризъм и къмпинг. В крайна сметка лобито за опазване надделя и днес паркът има само ограничени услуги и квартири, въпреки размера си. Поради това и липсата на пътен достъп до по-голямата част от парка, Кингс Каньон остава най-слабо посещаваният от големите паркове на Сиера, с малко под 700 000 посетители през 2017 г. в сравнение с 1,3 милиона посетители в Sequoia и над 4 милиона в Йосемити.
Всъщност тук удaрихме с един куршум два парка-Kings Canyon и Sequoia NP.
Национален парк Sequoia е американски национален парк в южната част на Сиера Невада, източно от Визалия, Калифорния. Паркът е създаден на 25 септември 1890 г., за да защити 404 064 акра (631 кв. мили; 163 519 ха; 1 635 км2) горист планински терен. Обхващайки вертикален релеф от близо 13 000 фута (4 000 м), в паркът се намира най-високата точка в съседните Съединени щати, връх Уитни, на 14 505 фута (4421 м) над морското равнище. Паркът е южно от и в съседство с националния парк Kings Canyon; и двата парка се администрират от Националната паркова служба заедно като национални паркове Sequoia и Kings Canyon. ЮНЕСКО определи зоните като биосферен резерват Sequoia-Kings Canyon през 1976 г.
Паркът е забележителен със своите гигантски дървета секвоя, включително дървото на Генерал Шърман, най-голямото дърво на Земята по обем. Дървото на Генерал Шърман расте в Гигантската гора, която съдържа пет от десетте най-големи дървета в света. Гигантската гора е свързана чрез магистрала Generals с Националния парк Kings Canyon General Grant Grove, дом на дървото General Grant сред други гигантски секвои. Гигантските секвоеви гори в парка са част от 202 430 акра (316 кв. мили; 81 921 хектара; 819 km2) стари гори, споделени от националните паркове Sequoia и Kings Canyon.
Тъй като те са в непосредствена близост един до друг, решихме да караме към Kings Canyon, а Секвоите да ги оставим за утре.
Отново бяхме в някаква приказка, природата изтри на секундата спомена от магистралната мъка.
Честно казано не си спомням точно колко беше обиколката на каньона. Спуснахме се до дъното и след като пътя свърши се върнахме обратно.
Както обикновенно снимките не са достатъчни да се усети красотата и мащабите на каньона. Пускам няколко и силно го препоръчвам.
Към 6 решихме, че е време да се огледаме за къмпинг. По пътя се разминахме поне с 6 и не смятахме, че ще има проблем със спането. Също така видяхме някакъв магазин от където се надявахме да заредим храна и напитки.
Спряхме първо за храна, Румен посегна да плаща и установи, че кредитната му карта липсва.
Съвсем логично реши, че я е изпуснал на входа на парка когато си е вадил картата за парка.
Разбрахме се той да се върне, а аз да търся място в близкият къмпинг.
Оказа се, че всички къмпинги в парка са само с онлайн резервация. Няма домакини , които да те настанят и да ти вземат парите. До тук добре, проблемът беше, че там в гората нямаше никакво покритие на телефоните. Ние с Румен бяхме с два различни оператора, но това не помогна. Няма сигнал, няма чудо.
Докато гледах таблото с указания как да се резервира къмпинг място по интернет, който не съществуваше в тази гора се замислих на кой олигофрен му е дошла тази гениална идея.
За капак на всичко мотора падна отново. Пред 10 деца, станах за срам.
Отбелязах си, че е крайно време да започна да внимавам как го подпирам. Теглих една и на парка и на къмпинга и отпраших към първото свободно място.
Опънах палатката и зачаках Румен. Реших, че ако някой дойде с претенции за мястото ще се правя, че не говоря английски.
Румен се появи след малко, не намерил картата, но някъде на майната си, почти до входа на парка телефона хванал някакъв сигнал и успял да се обади на банката да я спрат.
Опънахме и неговата палатка, поляхме се за пореден ден с преносимия душ и захапахме сандвичите. Посегнах към бирата само да установя, че в бързането съм взел сайдър, а не бира. Мразя сайдър. Преотстъпих всичко на Румен и извадих 3 бири останали от кой знае кога с температура близка до кипенето.
Да, звучи старнно, но по добре топла бира, отколкото студен сайдър.
Няколо нощни фотографии от Румен и по леглата.
=========================================================================
Ден 8, 30 Юли.
280 мили.
Станахме в 5:30.
Сутринтта започна чудесно-никаква влага, слънцето се подаваше над огромните борове и обещаваше един фантастичен ден, а птичките не спираха да огласяват гората като, че ли не бяха лягали..
Събрахме бързо багажа, закусихме вафла с кафе и в 6:30 атакувахме Sequoia National Park.
Гората беше само наша, голям кеф.
Първата спирка беше Tunnel Log, а непосредствено до него мама Меца разхождаше две мечета, не ни обърнаха внимание.
После бавно, без да бързаме се отправихме към General Sherman Tree. За него се твърди, че е дървото с най-голям обем в света.
По принцип американца много обича да слага в едно изречение най и нещо американско. Аз на няколко пъти съм ги хващал в измама и не винаги се връзвам на такива твърдения, но в случая съм силно неинформиран за обема на дърветата по света, така че ще приема твърдението за вярно.
Минавахме покрай огромни секвои, много от тях със следи от от пожари в дънерите, но продължаваха гордо да цепят небето. Уникални дървета, на уникално място.
Е, всяко хубаво нещо си има своя край. Беше време да се насочим към южният изход и да поемем към последната ни точка за това пътуване.
Тук е момента да споделя, че мотор съм карал много и на най-различни места в САЩ, Канада и Мексико, но това което последва в следващите 20 мили направо ми скри шапката. Толкова много завои и серпентини не бях виждал през живота си. Замислих се за Tail of the Dragon в Северна Каролина, както казват местните not even close. Дракона /да ме извиняват феновете му/ е направо за аматьори.
Спряхме за бензин и закуска в Lindsay. Пътя леко скучен с портокалови и палмови дръвчета наоколо. В момента в който започнах да се подготвям за още един скучен ден Румен рязко зави по някакъв страничен път.
Оказа се страхотен селски път заобиколен от пасища и изоставени ферми.
Не разбрах как се вляхме в път Cali 155, ако сутринтта пускането от Sequoia направи Дракона да изглежда за аматьори, то Cali 155 направо го изтри от картата. Нямам думи, завои без спир в продължение на 35 мили. Изкачвахме се, спускахме се, минавахме през долини и планини, пълен ролеркостер.
Не си спомням кога за последен път съм бил толкова въодушевен, радвах се като малко дете. Велико!
В 3 бяхме в Lake Isabella, купихме нещо за вечеря. С изборът на бирата този път бях много внимателен за да не се повтаря грешката от вчера.
Заваля, но беше много топло.
Проължихме на юг по път 178.
А там, в цялата си прелест ни чакаше Калифорнийската пустиня.
Сурова и брутална, красива по един особен начин тя ни приветства на нейна територия с 110Ф температура.
Първоначалната идея беше да търсим някакъв къмпинг който се намираше съвсем близо. Е намерихме го, в средата на пустинята. Там естествено нямаше никой, кой ще е толкова луд да къмпингува на 110Ф на място където нямаше нито сянка, нито вода.
Преценихме, че и ние нямаме работа там, а и беше доста рано и можехме да покараме още малко за да ни е по-лесно утре.
Продължихме към Olancha.
Продължаваше да бъде много топло, но небето се покри с облаци, замолих се за дъжд.
Стигнахме до къмпинга в Olancha. Това беше парк за каравани, където мексиканеца собствекик съвсем нагло ни поиска много пари и ни прати да опънем бивака в края, на ръба на пустинята при змиите.
По принцип в такива ситуации аз някак си винаги успявам да направя скандал в борба за по-добри условия особено когато плащам за тях, но този път си замълчах.
Първо, това беше единственото място за къмпингуване в диаметър от много мили и второ, което всъщност си е направо първо имаше ДУШОВЕ.
Взехме по един дълъг душ. Метнахме пържолите на тигана и отворихме по една бира. Кеф!
Шумът от магистралата и дъждът не ми дадоха да заспя доста дълго. Но всъщност имаше и още нещо върху което се опитвах да си изясня личната позиция. Ставаше дума за последната точка от нашето пътуване, която ни предстоеше да атакуваме утре сутринта-Dead Valley. Една от най-топлите точки на планетата. А ние през Юли планирахме да покараме през нея, ей така за кеф.
През всичките ми пътувани съм поемал рискове, естествено, но премерени. Това което предстоеше утре не бях убеден, че е премерен риск. От друга страна, по всяко време можеше да се върнем, а и не на последно място в момента валеше и имаше много голям шанс изобщо да не е топло.
С тази мисъл заспах.
=========================================================
Ден 9, 31 Юли.
690 мили.
Цяла нощ валя.
Станахме 5, всичко беше мокро и много студено. За пръв път се зарадвах на толкова отвратителна сутрин. При малко късмет времето щеше да се задържи такова за 3-4 часа, а ние безпроблемнно да минем през Долината на Смърта. Прогнозата беше, че там в момента вали, това добре. Но също така и, че е 90Ф, това не е много добре защото влагата е висока и температурите ще се повишават с всеки изминал час. Едно е висока температура, съвсем друго е висока температура в комбинация с висока влага.
Абе да става каквото има да става.
Събрахме си мълниеносно парцалите, заредихме бензин и се отправихме с глупаво висока скорост по път 190, един от най-самотните и депресиращи пътища по които съм карал посока Dead Valley.
След час бяме на входа. Dead Valley baby!
Долината на смъртта е пустинна долина в Източна Калифорния, в северната пустиня Мохаве, граничеща с пустинята Големия басейн. През лятото това е едно от най-горещите места на Земята, заедно с пустините в Близкия изток и Сахара.
Басейнът на Долината на смъртта е най-ниската надморска точка в Северна Америка, на 282 фута (86 м) под морското равнище. Намира се на 84,6 мили (136,2 км) източно-югоизточно от планината Уитни, най-високата точка в съседните Съединени щати, с надморска височина от 14 505 фута (4 421 m). В следобеда на 10 юли 1913 г. Бюрото за времето на Съединените щати регистрира висока температура от 134 °F (56,7 °C) във Фърнейс Крийк в Долината на смъртта , което е най-високата температура на околния въздух, регистрирана някога на повърхността на Земята. Този прочит обаче и няколко други, взети през този период, преди един век, са оспорвани от някои съвременни експерти.
Разположена предимно в окръг Иньо, Калифорния, близо до границата на Калифорния и Невада, в Големия басейн, източно от планините Сиера Невада, Долината на смъртта представлява голяма част от националния парк Долината на смъртта и е основна характеристика на биосферния резерват пустините Мохаве и Колорадо. . Протича от север на юг между веригата Амаргоса на изток и веригата Панаминт на запад; планините Grapevine и Owlshead формират нейните северни и южни граници, съответно. Има площ от около 3000 квадратни мили (7800 km2). Най-високата точка в Националния парк Долината на смъртта е Телескоп Пик, в веригата Панаминт, който има надморска височина от 11 043 фута (3366 м).
Аз все още бях на вълна прогноза за времето. Първото усещане беше, че е влажно, но в никакъв случай топло. Идеално, явно уцелихме на време. Сега оставаше само да се насладиме на това което беше пред нас.
Огромна, безкрайна пустош. Гледките по скоро бяха депресиращи, малко не реални.
Първата ни спирка беше Star Wars Canyon, това е мястото където ако имаш късмет или достатъчно време да чакаш можа да се видят изстребители в тренировъчни полети. Ние нито имахме късмет, нито време.
Продължихме напред. Колкото повече навлизахме в Dead Valley, толкова повече ми харесваше. Без значение колко сурова и негостоприемнна да беше, между нас имаше някаква химия.
Пусто, диво и по трудният начин.
В 11 напуснахме Долината на Смърта, хареса ми. Ще се върна.
Заредихме най-скъпият бензин за цялото пътуване и седнахме да обядваме, където също така ядохме и най-скъпите бургери.
Румен за малко да си перфорира гумата.
Хапнахме и поехме към Невада. Заваля, добре е дошло.
След час бяхме във Вегас. Спряхме за бензин и за най-неприятната част на пътуването-раздялата. Румен поемаше към Чикаго, аз към Аризона.
Пожелахме си пак да го направим, когато може. Прегърнахме се и всеки пое по своя път.
Приятелю, знаеш, че с теб отивам и на Луната. Ти само измисли как.
Заобиколих Вегас по околовръстното. Мина ми през ум да направя едно парадно минаване през Стрипа, но после се отказах. Там има достатъчно атракции, аз не им трябвам.
Реших, че мога да се отбия до Hoover Dam, беше ми на път.
Речено сторено. Там 100000 човека и 107Ф температура. Бързо се изнесох.
След 10 минути бях в Аризона.
Едно от нещата които разбрах много бързо за новият ми щат е, че всички тук са пътни хулигани, и че ограничението за скоростта е само препоръчително.
В момента в който пресякох щатската граница около мен се оформи някакво бясно рали. Всеки, без значение каква кола караше наду газта и започна да се състезава с околните.
Аз за да се слея с пейзажа лепнах 90 на круиз контрола, не стана. Изпреварваха ме на поразия, при speed limit 65.
Оставаха ми 300 мили до вкъщи, реших да се прибирам.
Качих се на 40 магистрала и се газирах към Флагстаф.
Във Флагстаф реших да не карам по магистралата, а да хвана един много хвален от приятели път-Mary Lake Rd. Този маршрут ми удължаваше прибирането с около час и половина, също щях да карам в гората по тъмно, но тръгнах.
Какъв фантастичен завършек на пътуването-80 мили страхотен горски път. За момент си помислих ако мога да избирам какво животно да ударя ако нещо изкочи на пътя. Припомних си, че тук има катерици, зайци и диви прасета. Избрах заек естествено, но силно се надявах да не се стига до там.
В Payson идилията свърши. Всички аризонски джигити бяха тук и се движеха в моята посока.
Започна едно лудо изпреварване в което аз реших да не участвам. Някак си в тъмницата ми се стори малко безразсъдно.
Имаше разни говеда, които ме изпреварваха само за да застанат пред мен. Това беше момента в който допълнителните 2Х6000 лумена фарове влизаха в действие, едно щракване на копчето и веднага ме засърбяваше задника, но работеше.
В 10 си бях в къщи.
Има, няма 17 часа на мотора, но си заслужаваше, не само днес. Цялото пътуване си заслужаваше.
До скоро.
За видеото клик ТУК
No comments:
Post a Comment