Moto Travel Corner: Covid 19, Странични ефекти.

Здравейте Приятели.

След година прекъсване съм отново на линия, готов да споделя поредното приключение на две колела.

Прекъсване с карането всъщност аз лично не съм правил, но всичките пътувания през странната 2020 за мен бяха по утъпкани пътеки, места на които съм бил многократно и някои дори описани в текст и картинки... Просто не си заслужаваше писането.

Какво следва от тук нататък...едно страхотно приключение в западната част на картата до места, които винаги са ми били в полезрението, но все не оставаше време заради разстоянията и разни други планове, които имаха превес.

Е, сега вече нямам причини да се оправдавам. След кошмарната изминала година, аз и семейството ми решихме да емигрираме отново, страната е същата, само щата различен.

Решението дойде около Коледа 2020, отне ми има-няма 3 месеца да събера пъзела и на 19 Март, натоварил мотора, всичката мото екипировка и един матрак, запалих колата и поех смело към Аризона, моят нов дом.

Защо Аризона, ще попита някой. Жега, камъни и нищо друго.

Че е топло, топло е. През лятото средните температури са около 110 Ф, но голямата разлика е факта, че това е суха жега и се понася много по-лесно от 90Ф + 90% влага в Чикаго.

Да не говорим, че ако човек стисне зъби и подкара рязко на север, за няма и 2 часа си на 8000 фута надморска височина в планината, а там температурите ниски, ниски, чак студено.

Няма как да не споделя една случка от м. Май, когато с моят нов мото другар Алекс отидохме до Гранд Каньон. Опънахме палатките, запалихме огън и започнахме една терапия с разни отлежали течности в бъчви. Беше студено, но заради горните два фактора, някак си не ни направи голямо впечатление. Около полунощ си легнахме, като преди това ползвахме меха-чешма, който винаги нося с мен. Бързо разбрах, че ако не навлека всички дрехи, които носех щях да имам една много неприятна нощ, нещо подобно на нощите които имах при първото ми ходене до Аляска. Опаковах се здраво и някакси оцелях въпреки, че почти не спах. Станах около 6, отидох до въпросната мех/чешма да се мия. Въртя крана-нищо, не мърда. Хващам с две ръце и установявам, че държа една масивна буца лед. Около 2 литра вода, замръзнала на камък за 6 часа...ей такива жеги в Аризона.

Като цяло формулата за оцеляване я хванах бързо-на сянка, до басейна, с бира в ръка и още няколко в хладилника и всичко е тип-топ. Шегата на страна, но изборът 3 месеца жега или 6 месеца студ, сняг, дъжд и депресиращо сиво небе в Чикаго беше много лесен.

Другият голям плюс на Аризона е локацията, близо до всичко, което мен ме влече, като място за развлечение, почивка и прекарване на свободното време. Мятам се на мотора или колата и само за няколко часа съм в Колорадо, Юта, Вегас или Калифорния, а там както е известно човек не скучае. Другите причини да се преместя са лични и не им е тук мястото, но на кратко плюсовете, поне за мен да се локализирам в Аризона са много повече от минусите.

И за да бъда напълно честен и откровен, ще споделя и един голям минус на новия ми щат.

Няма откриване на мото сезона...защото никога не се закрива.

Така, дойдохме си на думата.

Това пътуване го планирахме с моя приятел Румен много преди аз да реша да се местя. Горе-долу знаехме къде искаме да отидем, но решихме да импровизираме, а именно тръгваме на някъде и после както се получи. Поради тази причина моето местене не повлия по никакъв начин на плановете ни, просто трбваше да си чукнем една среща някъде по пътя.

Датата и мястото на срещата бяха уточнени още през Април-Salt Lake City, 23 Юли.

Румен се прибрал от България на 16 Юли в 10 вечерта, легнал да спи, броил овце до към 3. Не се получило, затова сложил каската, метнал се на мотора и въпреки, че пътя от Чикаго до Салт Лейк е около 3 дни, тръгнал една седмица по-рано да не закъснее.

По пътя се заиграл из Колорадо и докато аз ремонтирах къща и ходех на работа, той милият започнал пътуването без мен.

================================================

Ден 1, 23 Юли.

700 мили.

Алармата ми беше навита за 3, в един момент се събуждам от силна гръмотевица и веднага след това пороен дъжд. Супер, мисля си. Сега е около 1, имам още 2 часа за сън, дали ще мога да заспя отново не знам. После, в просъница се замислих, че за 4те месеца в Аризона валя дъжд само веднъж и днес, стават два пъти. Какъв е този късмет си мисля и стискам очи. Пороят навън беше в разгара си, викам си, абе я да погледна колко е часът, нищо, че си мисля, че е един.

Отворих едното око само да установя, че е 3 без 5. А така, аз трябва да съм на път до 30 минути, навън вали страхотно и естествено е тъмна нощ. За секунда ми мина през ума да изчакам да спре, хич не ми се караше в дъжд през нощта. Не мина, тук разумът остана на заден план, вълнението от предстоящото пътуване надделя.

Станах, пих кафе, облякох екипа за дъжд, прекръстих се и 30 мин по- късно бях на път.

Днес ме чакаха 700 мили и загуба на един час заради другото часово време в което минавах. До Флагстаф реших да карам по магистралата поради бързото и в случая с пороя по-сигурно придвижване.

Казват в Аризона шофьорите не могат да карат в дъжд, защото не вали. Поне в 4 сутрунтта нямаше движение и нямах възможност да преценя кой колко може да кара в тези условия.

Порой и светкавици, карах точно по осевата линия защото в тъмното само това виждах.

След около час и нещо започнах да изкачвам планината, продължаваше да вали и застудя. На височина 5000 фута пуснах подгрева на ръкохватките, на 7000 спрях и си сложих зимната подплата. Спря да вали, но за сметка на това големи участъци от пътя бяха обвити в мъгла-прелест. Да си бях поръчал лошо време, нямаше как да е по-отвратително, в Аризона, където не се живеело през лятото от жега и валяло 3 пъти в годината. Поредната градска легенда...

При първото зареждане GPS-а ми не запали, май се наводни. Чудно, добре, че вчера бях гледал картата къде ме чака Румен, та знаех поне посоката.

Във Флагстаф спря да вали и небето се изчисти, имах вариант да продължа по магистралите, но го отхвърлих. Логиката ми беше, че Румен е вече в къмпинга, осигурил е вечеря и аз просто не трябваше да бързам. Бях тръгнал достатъчно рано, пътувах сам с моето си темпо и имах достатъчно време да спра на места които си заслужаваха. Хванах път 89, право на север посока Page.

Не след дълго слънцето се появи, започнах да свалям подплатите, движението се усили, а пътната настилка беше просто отвратителена. Дупки, коловози, пропаднали участъци. Да беше Бойко тук, да ги оправи, но и той милият е човек обикновен, не може да огрее навсякъде, а и в момента май не кара влака.

Заобикалях Гранд Каньон от дясно, наоколо типична аризонска панорама-червени скали, пустинен пейзаж, небе чакащо да бъде нарисувано.

След 2 часа бях в Page. 300 мили за 4 часа не е зле. Преди години, когато заедно с Коцето за първи път посетих Grand Canyon ни отне 3 дни убийствено магистрално каране за да стигнем до тук, а днес някакви си 4 часа. Със задоволство си помислих, че скучните, но задължителни излишни мили да стигна до точката от където пътуванията ми ставаха интересни са вече в миналото. КПД-то на мото пътешествията се повиши рязко. Екселент.

Заредих бензин и се отправих към язовирната стена на Lake Powell.

Кратка почивка, малко снимки и отново на път.

Не след дълго бях в Юта.

Гледките познати, само като,че ли червеното стана малко по-червено.

Имаше доста движение и всички караха, като че ли бягаха от някого.

След Kanab пустинните пейзажи отстъпиха място на горската панорама. Цветовете се промениха в зелено, замириса на гора. Рязко се качих на 5000 фута, заваля.

Отбих за справка с телефона. Съвсем наблизо се намираха два национални парка, които винаги са ми били в радара. Zion and Bryce Canyon.

Време и за двата нямах, затова реших да отида то този, който беше по-близо - Брайс Каньон.

След 45 минути бях на входа на парка.

По време на подготовката с Румен бяхме единодушни, че е задължително да си купим годишни пасове за всички национални паркове. Този пас ни спести доста пари от входни такси, силно го препоръчвам на всеки, който планира да посети повече от 3 парка на година.

Атакувах Брайс Каньон.

(малко инфо от Гуфъл за любознателните)

Национален парк Bryce Canyon се намира на източния край на платото Paunsaugunt в южната част на Юта. Паркът на каньона Брайс е създаден на 8 юни 1923 г., за да се запази „необичайната живописна красота, научен интерес и значение“.

Брайс е известен със своята уникална геология, състояща се от серия амфитеатри с форма на подкова, издълбани от източния край на платото Паунсаугунт в южна Юта. Ерозионната сила на измръзване на замръзване и разтварящата се сила на дъждовната вода оформят цветния богат на калций калник от формацията Claron в причудливи форми, включително каньйони, прозорци, перки и кули, наречени "худу". Оцветени с цветове, твърде многобройни и фини, за да назоват, тези причудливо подредени скали създават чудесен пейзаж от лабиринти, предлагайки някои от най -вълнуващите и запомнящи се разходки и походи, които можете да си представите.

Боровете Ponderosa, ливадите с висока надморска височина и еловите смърчови гори граничат с ръба на платото и изобилстват от диви животни. Този район може да се похвали с едни от най -добрите качества на въздуха в света, предлагащ панорамна гледка към три щата и приближавайки се до 200 мили видимост. Това, съчетано с липсата на близки големи източници на светлина, създава несравними възможности за наблюдение на звезди.

Подкарах към така наречените View Points. Някои от тях бяха на 2-3 мили разстояние, други на 15-17. Това и факта, че ограничението на скоростта беше 25 мили в час малко ме изнервиха. Аз си бях отделил точно 2 часа и в един момент установих, че времето тече, а аз съм до никъде.

Към 5:30 бях в Прово, Юта. Там някъде трабваше да се отделя към планината и да търся Румен (навигацията все още отказваше да запали). Подкарах по път 189 и той ме хвърли право в устата на вълка, а именно поведе ме към Deer Creek Reservoir-езерото, където месните хаймани прекарваха уйкенда. Петък е, народа се изнасяше към планината и водата, кой с каквото намери-лодки, кемпери, коли, мотори, колела...картинка е ясна. Затапих се в зверски трафик.

По принцип избягвам да се правя на тарикат на пътя, особено когато съм на две колела, но това беше момент който го писах в графа изключения. Лека молба към този горе да няма полиция наоколо и газ в аварийната лента.

Половин час по-късно бях при Румен. Не се бяхме виждали от 5 месеца, беше хубава среща.

Наприказвахме се, хапнахме по-един сандвич, няколко бири и по леглата.

=================================================

Ден 2ри, 24 Юли.

420 мили.

Станахме в 6. Кафе с вафла и в 7 на път.

Една от причините пътуванията ми с Румен да са удоволствие е колко организиран е той. Става, прибира палатката, събира багажа и е готов. Няма, ама дай още по едно кафе, пък да го изчакаме да се смели, пък още нещо и после друго. Спътник мечта.

Педишната вечер установих, че не съм си взел дълъг панталон. Помолих Румен да кара към първият Уолмарт да си купя едни дънки. Той погледна картата и каза:

-Има един на 30 мин път или 45 мин ако хванем пътя през гората.

Естествено избрахме дългата версия, на тези пътуванията по-дългия път е винаги по-добрият избор.

Атакувахме гората над нас. Кеф голям, разминахме се с един лос. Когато се появиха ски съораженията ми светна, че сме до Парк Сити, там където мнооого отдавна се проведе зимна олимпиада.

Лифтовете празни, никакви опашки, рай за скиорите. Наоколо здраво застроено и продължаваше да се строи. Явно зелените тук бяха безгласна буква и нямаше кой да да спре прогреса.

Въпреки, че беше рано, по пътя се разминахме с много велосипедисти и туристи, гората не спеше.

След 45 мин бяхме в Парк Сити. Много ми хареса, почуствах се в къщи.

Мисленно си отбелязах, когато спечеля от тотото да си закупя една Casa с 6-7 спални тук. После се сетих да си отбележа, че всъщност за да спечеля трябва да си отбележа да играя тото, после загубих интерес. Имотите са прекалено задължаващи, било то и в Парк Сити.

Взех едни дънки-последен писък на Уолмартската мода и се метнахме на магистрала номер 15.

20 минути по-късно бяхме отново в Уолмарт, този път си купих хавлиена кърпа защото моята излетя от простора зад мен.

След 80 мили по 15 хайуей се върнахме отново на любимият път 89, посока Логан, Юта.

Хита на сезона, път 89 се превърна в един фантастичен горски път. Движихме се в дефиле, успоредно на реката. Постепенно се качихме на 7000 фута. Удоволствието от карането беше неописуемо-природа, чудесно време, страхотен път.

Бяхме в Unita Wasatch Cache National Forest.

Постепенно трафика се засили, започнахме да настигаме все повече пикапи влачейки лодки и джетове. Явно наблизо имаше вода...

От другата страна на планината го видяхме и него-Bear Lake.

Огромно и много гъсто населено. Пълна лудница, народ, народ, лодки, ремаркета, абе ваканция на вода. Опашката на рампата за пускане на лодки беше тройна и не и се виждаше края. Горките лодкари, докато дойде техния ред денят ще свърши.

След 2 мили бяхме в Айдахо. Единственото, което знам за този щат е, че произвеждат не лоши картофи, но в никакъв случай не са по-добри от самоковския компир.

Беше време за обяд. Заредихме бензин и купихме по един сандвич, поредният сандвич. Отварям една скоба и пояснявам, че западните щати горяха и с едно изключение огън беше забранено да се пали на всички къмпинги където нощувахме. Поради тази причина през това пътуване се отядохме на сандвичи. Някои много добри, други не толкова, а трети направо ужасни, но както съм казвал и друг път на тези пътувания претенциите се оставят в къщи.

Сега е момента да споделя и на къде всъщност отивахме. Посоката беше Yellowstone National Park.

Крайната цел Beartooth Pass. Аз лично не бях много ентусиазиран да минавам през Йелоустон заради не много приятните спомени от преди 5-6 години, но това беше най-прекия път. Въпреки, че щяхме да се смесим с цялата навалица в парка, това беше по-краткия маршрут в сравнение с 200 мили заобиколка.

Защо отивахме към Беартуут ли? Преди 2 години, когато се прибирахме от Аляска, прохода беше затворен заради лавина. Ние с Румен някак си се заинатихме и решихме, че ще го минем, дори и друг път. Е, този друг път беше сега.

Всъщност аз съм стигал до върха от към южната страна с Пепи, Ванката и Сашо през 2015, но тогава нямахме време за целия проход и се върнахме без да го преминем целия.

Газирахме се на север.

След 1 час бяхме в Bridger Teton National Forest, Wyoming.

Пред нас се разкриха панорами на тучни пасища и страховити планински вериги.

Празен, перфектно подържан път, все едно е строен само за нас.

Обзе ме безтегловно спокойствие. Спрях музиката (GPS-а най-после изсъхна и проработи).

Състоянието в което бях изпаднал не се описва, то се преживява.

Насочихме се към Grand Teton National Park. Поредният парк, който през годините все не успявах да посетя.

Пътя се виеше покрай Snake River, а там пълно с народ на лодки, надуваеми играчки и какво ли не.

Хората се забавляваха здраво в Събота.

Събота, сега ми светна, че планът ни беше да търсим къмпинг в Йелоустон. В Събота. Леко се напрегнах, че това може да е проблем, но го оставих за после. Проблемите щяхме да ги решаваме в движение, един по един.

Към два и нещо бяхме в Grand Teton National Park.

Национален парк Гранд Тетън е американски национален парк в северозападната част на Уайоминг. На приблизително 310 000 акра (1300 km2), паркът включва основните върхове на 40 мили дълга (64 km) верига Teton, както и повечето от северните части на долината, известни като Джаксън Хол. Националният парк Гранд Тетън е само на 10 мили (16 км) южно от националния парк Йелоустоун, с който е свързан от Memorial Parkway на Джон Д. Рокфелер-младши, управляван от Службата за национални паркове. Заедно с околните национални гори, тези три защитени зони съставляват почти 18 милиона акра (73 000 квадратни километра) Голяма екосистема Йелоустоун, една от най-големите непокътнати умерени екосистеми в средните ширини в света.

Човешката история на региона Гранд Тетон датира от поне 11 000 години, когато първите номадски ловци-събирачи палеоиндианци започват да мигрират в региона през топлите месеци, търсейки храна и доставки. В началото на 19 век първите бели изследователи се натъкват на местните жители на източната част на шошони. Между 1810 и 1840 г. регионът привлича компании за търговия с кожи, които се борят за контрол върху доходоносната търговия с бобъри кожи. Експедициите на правителството на САЩ в региона започват в средата на 19-ти век като издънка на проучването в Йелоустоун, като първите постоянни бели заселници в Джаксън Хоул пристигат през 1880-те.

Усилията за запазване на региона като национален парк започват в края на 19-ти век, а през 1929 г. е създаден Национален парк Гранд Тетон, защитавайки основните върхове на Тетон. Долината на Джаксън Хоул остава частна собственост до 30-те години на миналия век, когато природозащитниците, водени от Джон Д. Рокфелер-младши, започват да купуват земя в Джаксън Хол, за да бъдат добавени към съществуващия национален парк. Против общественото мнение и с многократните усилия на Конгреса да отмени мерките, голяма част от Джаксън Хоул е оставена за защита като национален паметник на Джаксън Хоул през 1943 г. Паметникът е премахнат през 1950 г. и по-голямата част от земята на паметника е добавена към Национален парк Гранд Тетон.

Както споменах малко по-рано, в западната част на страната бошуваха безброй горски пожари. Въпреки, че ние не видяхме нито един активен, през цялото пътуване величествените гледки на които трябваше да се насладим бяха обвити в смог. И тук нищо по-различно.

Свалям едно фото от Гугъл за илюстарция на това какво трябваше да видим, а останалите снимки са от това, което видяхме...

Неприятно, но кагото няма какво да направиш, просто няма какво да направиш.

Малко разочаровани поехме към Йелоустон.

По пътя спряхме за бензин и поредните сандвичи. Бира също, маркова от парка.

Към 5 и нещо бяхме в парка. Търсенето на къмпинг започна. Насочихме се към първият възможен и решихме да ги караме поред, с надеждата да ни излезе някъде късмета.

След 10 тина мили видяхме табела „къмпинг“, а до нея друга с големи букви „FULL”.

Завихме към регистрацията. Там две гишета, едното празно, на другото една отегчена лелка чакаше човека пред мен да си намери нещо по джобовете.

Наредих се чинно на опашката, табелата която ни информираше, че къмпинга е пълен я игнорирах.

Отегчената лелка се надигна на пръсти, погледна ме през човека , който продължаваше да си бърка по джобовете и попита защо съм там.

-Място за палатка.

-Имаш ли резервация?

-Не.

-Къмпинга е пълен...

И загуби интерес към мен. Аз обаче си останах на опашката, ей така за фън. Тези разговори през „оградата“ хич не ми бяха в стила и реших, че докато не получа пълното и внимание никъде няма да ходя.

В следващата секунда на другото гише се появи ослепителната Амелия, Амелия от Тексас. Поне така пишеше на баджа.

Дари ме с една ослепителна усмивка и ме попита какво може да направи за мен.

Помислих си точно това, което повечето от вас си мислят в момента и тъй като обикновенно казвам каквото мисля, изтрелях директно:

-Място за палатка, пардон две.

-Имаш ли резервация?

-Не.

-Аха...

След което неустоимият ми чар, чаровната усмивка и чуствителните ми черни очи свършиха останалото.

5 минути по-късно опъвахме палатките в така наречения пълен къмпинг.

До нас имаше двойка германци. Купили един форд от Масачузетс, сковали една койка за спане вътре и тръгнали да обикалят страната. Двете гълъбчета играеха някаква игра с надпиване и рано-рано вързаха кънките. Започнаха да си крещят, без да се карат. Явно така си гугукаха, силно се надявах това да не продължи след като си легна.

Това беше единственото място където нямаше забрана за палене на огън. Запалихме, ей така за настроение и захапахме сандвичите.

В 9 бяхме по леглата. Германчетата и те.

=================================================

Ден 3, 25 Юли.

420 мили.

Станахме в 5:30.

Намирахме се на 2400 м надморска височина и естествено беше студено, някъде около 4 градуса.

Не зная дали заради студа или по някаква друга причина, но бяхме готови за 30 мин. В 6 бяхме на път. Решихме да се възползваме от ранното ставане и докато парка не се е напълнил с туристи да се измъкнем от него на бегом.

Национален парк Йелоустоун е разположен в щатите Уайоминг, Монтана и Айдахо. Той е създадена със закон от Конгреса на САЩ и подписан от президента Юлисис Грант на 1 март 1872 г. Факт, е че Йелоустоун е първият национален парк в света и е известен със своята дива природа и многобройните гейзери.

Простира се на площ от 3,468.4 квадратни мили (8983кв. км), включващи езера, каньони, реки и планински вериги.

Езерото Йелоустоун е едно от езерата на най-висока надморска височина в Северна Америка и е центрирано върху Йелоустоун Caldera, най-големият супервулкан на континента. Калдера се счита активен вулкан и е избухвал със страхотна сила няколко пъти през последните два милиона години. Половината от световните геотермални гейзери са в Йелоустоун, подхранвани от непрекъснатия вулканизъм. Потоци лава и скали от вулканични изригвания обхващат по-голямата площ на Йелоустоун.

Йелоустоун е дом на стотици видове бозайници, птици, риби и влечуги, включително няколко, които са или застрашени или изчезващи. Мечки гризли, вълци, бенгалски тигри, зебри, жирафи и волни стада от бизони и лосове живеят в парка... това за тигрите, зебрите и жирафите е плод на моята полу-фантазия, казвам полу, защото съм готов да се обзаложа, че една вечер, между ставането от масата и отиването в палатката ги мернах в компактна група до водата.

Горските пожари са нормално явление, като през 1988 г., близо една трета от парка е опожарен.

Не се получи. Първо започнахме да спираме при разни гейзери и каньони. После ни хареса и намалихме темпото. Няма да си кривя душата, но Йелоустон определено заслужава вниманието на всеки. Паркът е ОГРОМЕН, природата се мени след всеки завой, а гледките и природните феномени са уникални.

След първото ми идване тук, което се оказа и последно през 2015, аз бях убеден, че няма да повторя. Основният ми аргумент беше многото хора, ужасни трафици от коли спиращи да снимат бизони направо на пътя и ремонтите които,като че ли бяха навсякъде.

Днес погледнах парка с други очи. Хората, ремонтите и трафиците бяха тук, но като че ли заобикалящата ни природа компенсираше всички неудобства.

Някъде около 11 преценихме, че е време да се отправим към североизточния изход и да се концентрираме на главната цел за деня-прохода Мечия зъб.

И там голямата греда. Пътя е затворен заради ремонт. Заобикалянето ни отне 60 мили и два часа, нищо Йелоустон продължаваше да ми харесва.

Спряхме в Cooke City за бензин и обяд.

Поръчахме по един бъргър. До нас седеше семейство с двама тинейджъри. Помолих единия келеш да ни снима. Той завалията май никога не беше държал фотоапарат в ръцете си, нали сега е модерно всичко да се прави с телефона, не знам как ще се оправят с правенето на деца, но това е друга тема.

Въртя го насам, натам, натисна къде какво копче за натискане имаше и след 7-8 опита успя някак си да ни фотографира. Браво на днешната младеж, почуствах се много сигурен за моето бъдеще и това на децата ни.

Време беше за Мечия Зъб, но не съвсем. С малко отклонение, пред нас се намираше един от моите топ 10 пътища в страната- Chief Joseph Pass. Никакво пропускане, зъбчето на мечката нямаше къде да избяга.

Какво да кажа, дай Боже всеки му. Пълен разкош и чудесна репетиция за Beartooth.

А Beartooth си беше на мястото и ни чакаше. Този път нямаше никаква причина да не го отметнем в мото резюметата си.

Разкошен, с невероятните пътни фиби, нереални гледки в безкрая този път напълно заслужава челната тройка на проходи в САЩ или поне в долните 48 щата. Това което се случва в щат номер 49 или накратко Аляска е друга лига.

Заредихме в Red Lodge и скочихме на магистралата.

След 2 часа бяхме в Bozeman. Купихме няколко бири, поредната партида сандвичи и хванахме гората да търсим къмпинг.

Покарахме доста в гората докато намерим един. Той естествено беше пълен, но това хич и не ни притесни. Издирихме домакинята и аз се приготвих за сцената от вчера с Амелия.

Бабата обаче не беше Амелия, а някаква пенсионерка от Тенеси и изобщо не се впечатли от опитите ми да я омагьосъм с чар и излъчване. Отсече, че места няма, но малко по-нагоре имало някаква отбивка, където било ОК да опънем за една вечер.

Намерихме поляната, там имаше 3 кемпера. Опънахме и ние. Условия, като тоалетни и душове естествено нямаше. Изкъпахме се в ледено-студената река. Втресе ме. Дори и бирата не вървеше.

Отворихме картите. След като отхвърлихме Мечия Зъб програмата стана свободна. Нямахме никакви планове, само посока-на запад. След 10 минути се отказахме, някак си беше по-лесно без план, давай смело на запад и стой далече от магистралите. Това беше достатъчно.

Пих един аспирин и рано-рано легнахме. Замислих се, че е крайно време да нощуваме някъде където има нормални душове. До тук хигиената се крепеше на един преносим душ и бизката река.

=================================================

Ден 4, 26 Юли.

520 мили.

По традицият станахме в 6, по традиция беше студено, по традиция не знаехме къде отиваме.

Вкарахме един произволен град в навигацията, настоихме го да ни води само по къдрави пътища и никакви магистрали и газ на запад.

След 20 минути бяхме в Gallatin Nation Forest. Щастието щеше да е пълно ако не стана много студено. Оптимист както винаги си казах, че ще затопли. Застудя. Пуснах топлото на ръкохватките, но от инат отказах да спра за топли дрехи. Румен караше зад мен и не даваше никакви сигнали, че му е студено, така че продължихме смело напред.

В момента заобикаляхме Yellowstone NP от западната страна. След 100 мили бяхме на входа за парка. Заредихме гориво и продължихме да следваме къдравите пътища от навигацията. Това ни удължи пътя с около 250 мили, но ние не бързахме, а и чесно казано не знаехме къде отиваме.

След малко отново бяхме в Айдахо. Планините останаха зад нас, карахме заобиколени от житни поля. Стана леко скучно, но със сигурност беше за предпочитане пред магистралата.

След житата дойде прерията. Огромна и необятна, жегата ни натисна здраво. Време беше за почивка и обяд.

Спряхме в някакво село за обяд. Изядохме по един Атомичен бъргър и обратно на път.

GPS-а ни държеше далече от магистралите но някак си в ниското. Игнорирахме го и запрашихме директно към планината. Покарахме малко по път 75 и атакувахме Boise National Forest.

Последваха едни невероятни 150 мили горски пътища. Движихме се успоредно на Snake River, заобиколени от вековни гори и чудесни панорами. Силно туристическа зона с много къмпинги, места за наем на велосипеди и безброй рафтинг лодки в реката.

Време беше да се огледаме за къмпинг, но преди това отново спряхме за сандвичи и бира.

Опънахме палатките към 6 и тук нямаше душове, но поне имаше чешма където се изпрахме.

Днес минахме 520 мили, но заради безумния зиг-заг в който се движихме изобщо не напреднахме много на запад. По права линия около 300 мили.

Отворихме картите, твърдо решени този път да намерим някаква крайна точка за утре. Румен заби пръст в едно езеро в Орегон и обяви, че това е поредния национален парк пред нас, дали да не го посетим.

Питах дали ни е на път, отговори, че не е.

Ок, значи отиваме.

Спокойни за утрешния ден си легнахме.

=================================================

Ден 5, 27 Юли.

420 мили.

Отново станахме в 6, този път не ме събуди Румен, а някакъв петел. Не си спомням кога за последен път съм се будил по този начин.

Нощта беше много топла, прането беше идеално сухо. Време за гладене нямаше.

Изгревът ни хвана на път, на път към Орегон. Още един щат в който не бях идвал на две колела.

Местата на картата до които се бях зарекъл, че трбва да стигна с мотор се запълваха бързо.

След час бяхме в Орегон. А там ни посрещна будка за марихуана с драйв тру.

Нещо като Макдоналдс, Събуей, Старбъкс...абе всичко за улеснение на негово височество клиента.

Хванахме път 20 на запад. Следващите 2 часа карахме по перфектен нов асфалт, заобиколени от безкрайни пасища и планини обвити в смог в далечината. Чудесен начин за отхвърляне на мили.

Замислих се отново колко необятна е тази страна и каква перфектна пътна мрежа е изградена. Дори и в слабо населени райони пътища има всякакви без дори да са необходими. В това отношение мога само да им кажа евала на американците и да се възползвам максимално от възможността да пътувам в нищото в стил и комфорт.

Един момент стъпихме на отсечка права като конец, има-няма 100 мили. Наоколо само планинска пустиня, леко скучно. Заваля порой. Добре за горските пожари, лошо за нас, естествено стана и студено.

Спряхме в някакво село за сандвичи, този път взехме едно шише уиски вместо бира.

Към 4 бяхме в Crater Lake National Park.

Crater Lake е кратерно езеро в южен централен Орегон в западните Съединени щати. Това е основната характеристика на националния парк Crater Lake и е известен със своя наситен син цвят и бистрота на водата. Езерото е частично запълнено с лава с дълбочина 2148 фута, която се е образувала преди около 7700 години от срутването на вулкана Маунт Мазама. Няма реки, които се вливат или излизат от езерото; изпарението се компенсира от дъжд и снеговалеж с такава скорост, че общото количество вода се подменя на всеки 250 години. С дълбочина от 1949 фута (594 м) езерото е най-дълбокото в Съединените щати. В света той се нарежда на девето място по максимална дълбочина и на трето по средна (средна) дълбочина.

Кратерното езеро включва два малки острова. Островът на магьосниците, разположен близо до западния бряг на езерото, представлява шлаков конус с размери приблизително 316 акра (128 ха). Кораб-фантом, естествен скален стълб, се намира близо до южния бряг.

От 2002 г. един от дизайните на регистрационните табели на Орегон, които се издават редовно, включва езерото Кратер и еднократна допълнителна такса се използва за подпомагане на дейността на националния парк Кратер Лейк.

Дъждът спря, но всичко наоколо беше мокро и мъгливо.

Отправихме се към единият от двата къмпинга в парка. При това отвратително време бях сигурен, че места ще има. Имаше. Имаше и душове, но бяха затворени заради Ковид истерията.

Точно започнахме да опъваме палатките и заваля отново. Нещата ни станаха вир вода за секунди.

Геният на Румен се прояви отново. Вместо да пълним походния душ с ледено студена вода от чешмата той отскочи до магазина, където имаше топла вода в тоалетните.

Къпането отново беше в походни условия, но поне с топла вода.

Опънахме едно платнище за навес, за пореден път мотора падна. Вече дори и не ги броя, нито пък снимам, обикновенно пада когат аз не съм дори наоколо, просто не го подпирам на правилният ъгъл. Няма нищо, в живота могат да ти се случат много по-неприятни неща от това да ти падне мотора в калта.

Хапнахме сандвичите и неусетно изпихме уискито.