500 мили.
По настояване на Росен станахме в 3:30.
Знам, нещата излизаха от контрол, но от друга страна днес ни чакаше дълъг ден, който в последствие се превърна в един мокър, студен кошмар и така се получи по-добре.
Закуската беше сервирана в 4:30.
Това беше и последната по-нормална закуска, която ни сервираха като част от нощувките в мотелите. Бъркани яйца, наденички, бекон, препечени филии, овесени ядки, гевреци, абе пълна маса с лакомства.
От тук нататък цените на хотелите се повишиха сериозно, а закуските ако ги имаше изобщо станаха обидно минимални. Както и да е, до тук бяхме доволни, всяка вечер имахме осигурен душ и топло легло, а на сутринтта обилна закуска.
В 5 бяхме при моторите, 10С, синьо небе и никакъв помен от ужастният ураганен вятър от вчера.
Запалихме и атакувахме Alaska Highway.
Първите 200-300 мили не са кой знае какъв WOW фактор, но недвусмислено даваха да се разбере какво предстои.
Обещах една бира на този, който пръв види мечка. Росен нещо май не ми повярва, че изобщо има мечки.
След като подминахме Taylor, започна да става диво и пусто.
Диво и пусто, това бяха кодовите думи на пътуването. Аз бях тук точно заради дивото и пустото.
Уникална недокосната природа. Неповторимото усещане, че си абсолютно подвластен на времето и природата, че си едно малко, незначително звено от нещо много по-голямо, което ще бъде тук много след като нас ни няма.
Тук-там някакъв едвам свървазщ двата края туристически бизнес, бензинова колонка и мухлясали бунгала. Полуразрушени къщурки, където някога е кипял живот, живяли са хора с техните мечти, радости и болки.
Към 8 спряхме за бензин в един от онези автентични туристически капани по пътя.
Кафето днес беше безплатно, защото вчера сипали сол в кафе машината. Не им разбрах логиката, но и двамата с Венци се възползвахме от офетрата. Кафето не беше нищо особено, но не усетих вкус на сол.
Бензин даваха да се налива само срещу залог-кредитна карта, ключове, документ за самоличност или в най-лошият случай детето или жената. Дотук с доверието между хората.
Продължихме с ударно темпо. Росен продължаваше да ни подканя да ударим поне два резервоара преди да спираме да зареждаме и да минимизираме спирките до критичния минимум.
Времето беше идеално за каране-хладно, но не студено с прекрасно сиьо небе. Мечта.
Карах си и някак си ми беше леко на душата. Оставил грижите и проблемите се наслаждавах на всеки миг, на всяка миля от този култов път.
Преди 3 години си казах довиждане, а не сбогом с Alaska Highway, днес бях обратно тук.
Сънят се повтаряше.
Следващото ни зареждане беше на една от онези бензиностанции, които са на 100% самообслужване. Вкарваш си кредитната карта в машинката и зареждаш.
Както е тръгнало, тези бензиностанции ще останат единствената алтернатива за гориво скоро. Много от местата където зареждахме или спирахме за храна преди 3 години бяха затворени. Очевидно бизнеса по тези места куцаше здраво.
Единственото ми притеснение беше, че след 5 часа каране не бяхме видяли нито едно диво животно. Росен започна да ми пили по тънката струна, че изобщо не повярвал на моите мечешки истории и по-добре.
Температурата рязко падна на около 5С, облякохме всички подплати. Аз пуснах подгрева на ръкохватките и якето на 100%. Заваля.
В следващият момент Румен се рязко спря и посочи на дясно. Ей ги, с един куршум 3 заека, по-точно мечка с две мечета. Намало мечки, моля ви се.
Така, отчетохме се с мечките, сега беше време за обяд.
Спряхме във Ft Nelson, хапнахме по една супа и продължихме.
Пътя съвсем опустя.
Вече валеше съвсем сериозно, температурите варираха между 5 и 7 градуса и нямаше никакви изгледи нито дъждът да спре, нито да се затопли. Стисках зъби и си повтарях, че в тази дисциплина, преди да настане големият кеф, първо трябва да ти стане много, ама много гадно.
За сметка на това започнаха да се редуват мусове, елкове, бизони, мечки...всичко беше нереално и същевременно много, много истинско.
Зад поредния завой се появи и първият участък в ремонт. Движението беше спряно, в изчакване на насрещният трафик и пилотната кола. Спряхме и ние.
На Венци очевидно му беше писнало от каране и предложи на дамата, която държеше табелата да се разменят. Тя отказа, очевидно наистина им плащат много да го държат този знак щом отказа такава оферта.
Още вчера предупредих спътниците си, че в следващите 24 часа моторите им ще бъдат толкова прашни и кални, че няма да могат да ги познаят. Сгреших.
За цялото пътуване моторите се понапрашиха естествено, но нямаха нищо общо с картината на която приличахме аз и мотора преди 3 години.
Причината беше, че ремонтите тази година бяха много по-малко, а калните отсечки ги нямаше изобщо.
Така изглеждаше моторът ми в един определен момент на пътуването преди 3 години.
Към 5 спряхме за бензин в Toad River Camp.
Аз лично се чуствах като парцал. Мокър, изморен, мръсен. Ако някой беше предложил дори с половин уста да вземем едно бунгало и да приключиме карането тук, щях да се съглася на секундата. Никой обаче не развя бялото знаме. Оставаха ни още 70 мили.
Крайната цел за деня беше Liard Hot Springs. Може би най-известните термални извори в Британска Колумбия. Поради големият интерес, бяхме направили резервация в къмпинга още преди 2 месеца и чакахме с нетърпение момента да се отдадеме на релакс в топилото.
Преди това обаче ни очкваше Muncho Lake-судено и красиво.
В 6 и нещо бяхме в къмпинга, беше пълен, места нямаше. Поздравих се за направената резервация и се заехме да опъваме.
Първа нощ на палатка. Студено и влажно. Комарите бяха свръх активни и много, разбира се.
Опънахме палатките за норматив и се понесохме към така жадуваната и необходима топла водица.
Голям кеф, спор няма.
Точно решихме да си ходим и заваля. В лек галоп стигнахме до палатките и се заехме да опънем едно платнище за навес.
Забъркахме вечерята и заслужено изпихме едно шише уиски. Както бях написал преди, не за друго, а просто трбваше да намаляваме теглото на багажа, който носехме.
Преди лягане отново смазахме веригите.
Румен и Росен, в спора си кой да свърши работата успяха да бутнат Сузукито на Росен, а то с хирургическа точност падна върху спрея за веригата. Естествено го проби и цялата смазка под налягане се изля върху Румен и мотора. Не се смях...много.
Румен изми себе си и мотора с бензин и си легнахме.
Тегав ден, добре, че свърши.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ден 6ти, 5ти Юни.
420 мили.
Човекът будилник ни събуди в 4.
Роската категорично отказваше да си свери часовника по локалното време. Работеше по Чикагско време и не винаги знаеше колко часа е разликата между където бяхме и Чикаго. С две думи налучкваше и не винаги уцелваше.
Беше много студено, но не валеше. Палатките бяха вир вода от среднощният дъжд.
Май ме болеше гърло, хич и не ми се ставаше.
Събрахме си багажите, пихме кафе, хапнахме по едно енергийно барче и в 5:30 бяхме на път.
Портала беше затворен. Румен се справи за секунди, не съм го питал къде ги е развил тези способности, всеки си има свойте тайни.
Втори ден на Alaska Highway, втори ден дъжд и студ.
От тук нататък идваха участъци, който силно се надявах, че ще минем при хубаво и безоблачно време. За сега шансовете ни клоняха към 0. Хвана ме яд. Не е честно да бием толкова път и да бъдем посрещнати по този начин.
Студ, дъжд, мечки и бизони. Това беше скучната действителност. Силно се надявах небето да се изчисти до час-два. По спомени от преди ни предстояха панорами, които не бяха за изпускане.
После се замислих за хората, които в този момент лежаха на някой слънчев плаж с бира в ръка. Аз като нищо можех да съм един от тях, но не. Отивай в Аляска да ти е студено, мокро, гладно и мизерно...
Тази ситуация ми заприлича страшно много на онзи виц в който един въртял едно куче за опашката, а друг го попитал защо го прави.
-Знаеш ли колко му е кеф като го пусна, бил отговорът.
Оставаше и нас да ни пуснат за да ни стане кеф. А, това рано или късно щеше да стане. Стиснах зъби, увеличих нагревателите с които бях опасан и продължих да гоня Михаля.
В един момент пред нас изникна табела Yukon. Това не беше официалната табела на територията, а реклама на мотел или нещо подобно, но спряхме.
Пуснахме по едно кафе са събуждане/затопляне и записахме името и прякора на Росен на табелата. Няма да му влизам в личното пространство, ако той иска да сподели защо „казана“ ще го направи.
Тази записка на таблото даде началото на едно съревнование на писане на имена и разни позивни по табели, камъни, стени и естествено тоалетни.
Венци, който нямаше никаквква конкуренция в този спорт беше безапелационният победител.
Кръсти групата с гръмкото и дръзко Д'артанян и тримата мускетари, но за всеки случай дописваше и имената ни по паспорт за да не стане грешка.
Това негово творчество беше надлежно фотографирано и документирано, но снимки до мен не достигнаха, така че няма как да споделя този арт. Сори.
След някоя и друга миля бяхме официално в Юкон. "По-голяма от живота" беше логото на провинцията и аз съм напълно съгласен с това твърдение.
Това е място, което трбва да се види, силно го препоръчвам.
Спомням си много добре, че преди 3 години точно на тази табела си свалих електрическото яке след 4 часа употреба за цялото пътуване.
Сега и дума не можеше да става са сваляне на каквото и да е. Дори бях с ръкавици с пръсти, нещо което по принцип избягвам защото ми пречи на снимането, но сега просто се налагаше. Продължаваше да бъде студено, продължаваше да ръми.
И така драги читатели дойде време за поредното място, където преди 3 години си обещах да се върна-Signpost Forest.
Началото на една от най-известните забележителности по протежение на Alaska Highway е било дадено през 1942 г., а сега е една от атракциите, които правят Watson Lake, задължителна спирка за всички пътуващи по AК Highway. През 1942 г., една проста пътепоказателна табела е била бутната от булдозер. На редник Карл К. Линдли е наредено да ремонтира знака, а той от своя страна добавя още една табела сочеща към родния му град. От тогава насам броя на табелите е достигнал над 72000 и продължава да расте, а собствениците добавят непрекъснато нови греди за да поемат потока от табели пристигащи от целия свят.
Отново едно копи/пейст от другия пътепис, да не се хабя. Историята е същата и едва ли ще се промени много.
Разбира се първата ми задача беше да си намеря табелата която заковахме с баща ми преди 3 години. Румен я видя първи. Стоеше си точно там където я бях оставил през 2016. Лъскава и непокътната, няма да ви лъжа, стана ми кеф от умиление. Погалих я нежно. После се упрекнах, че не се сетих да донеса още една. Хвана ме яд.
Определено табелите се бяха увеличили. Поразходихме се, поснимахме и отново на път.
Веднага след Watson Lake имаше участък в ремонт. Докато чакахме да ни пуснат се заиграх с MP3-ката и съм я оставил върху чантата на резервоара така, че е излетяла още с потеглянето ни. Венци за щастие видял, че нещо пада, спрял и го взел. Добре, че караше зад мен, в последствие ми събираше и дрехите по пътя, за което му благодаря.
Освен многото затворени бензиностанции и ресторанти по пътя, ми направи впечатление, че металните мостове са намаляли драстично.
По късно този ден се заговорих с един местен и той каза, че от 2 години насам ги реновират и ги заливат с бетон. Може и да бъркам, но за цялото пътуване минахме по не повече от 5 моста с метална настилка, докато през 2016 бяха сигурно 20.
Слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Като, че ли стана малко по-топло и дори за около 30 минути спря да вали. За съжаление облаците скриваха фантастичните пейзажи, които бяха наоколо. Успокоявах се, че на връщане щяхме да сме за малко пак тук и се надявах времето да е с нас.
Не след дълго бяхме при Nisutlin Bay Bridge, най-дългият метален мост на Alaska Highway-580 метра. Моста си беше 100% метален, реновацията не беше стигнала до него все още.
Предупредих спътниците си да внимават и да не пипат спирачката и/или газта. С каквато скорост влезнат, с такава трябва да излезнат от моста, който естествено беше и мокър. Поради по-едрата „шарка“, това съоражение беше изключително опасно за мототристи, за съжаление на него са се случили 5 фатални инцидента с колеги.
Преминахме благополучно.
От другата страна заредихме и мушнахме по една супа за обяд.
В един момент, О чудо. Небето се изчисти и изгря слънце. Метнахме се на моторите, окрилени от този дар небесен. Дали, пък най-накрая нещата не се завъртяха в наша полза?
Е не е истина, за секунди небето потъмня и ни заваля нежна градушка. Очевидно някой продължаваше да ни върти за опашката.
Към 3:30 бяхме в Whitehorse, столицата на Yukon. Близо 70% от населението на тази уникална територия живее тук.
Бях обещал на мускетарите, че днес ще ги водя на хостел, стига са се глезили по хотели като примадони. Венци като чу, че има кухня изрази желание да ни направи спагети.
Отправихме се към първият хранителен магазин за провизии.
Докато тримката бяха на пазар, а аз пазех моторите към мен се приближи един местен. Каза, че след 2 дни има мото шествие с някаква кауза и ме прати в някакъв Макдоналдс да съм се запишел. Казах му, че след два дена няма да сме в Канада, още по-малко в Whitehorsе, но все пак мерси. Заговорихме се за пътя, за липсата на ремонти и липсата на метални мостове. Казах му, че тези ако не перфектни, то доста добри условия на Alaska Highway убиват една легенда и правят пътуването доста по-скучно.
Той се засмя и каза:
-Чакай да видиш как е пътя към границата.
-Защо, ремонти ли има?
-Не, ремонтите бяха преди 3 години, но заради глобалното затопляне Permafrost-та се топи и пътя е целият на вълни.
Спомних си за подобна картинка по Цариградско шосе веднага след един от поредните ремонти. Значи това е било, глобалното затопляне е виновно.
Permafrost (не знам как да го преведа) е един постоянно замъзнал слой под земната повърхност, който на места достига до 700 метра дълбочина. Това което ми казваше човека, е че поради високите температури тази своеобразна основа се размества и пътищата се къдрят като баклава.
От друга страна, какво глобално затопляне, бе чичо? Ние умряхме от студ в тая Канада.
-Ясно, мерси за информацията, ще внимаваме. Преди 3 години аз бях пак тук и си спомням една отсечка от 100км преди Beaver Creek-брутален ремонт с прах от който видимоста беше нула или кал, която ми стигаше до ушите.
-А, знаеш значи. Сега такива неща няма. Пътя е оправен заради многото туристи.
-Какви туристи, бе май френд? Затова ли половината бизнеси от Даусън Крийк до тук са затворили?
Той вдигна рамене и каза, че не знае. После без причина отвори багажника на колата, извади една кожа от лисица, размаха я като байряк, каза "това е лисица", метна се зад волана и изчезна.
По пътя минахме покрай Klondike, параходът превозил десетки хиляди човешки живота и съдби на север, към златните залежи, където за малка част щастливци мечтите са ставали реалност, а много други са загубили всичко, включително и живота си.
След половин час бяхме в Takhini Hot Springs Hostel.
За трета поредна вечер щяхме да нощуваме на място където бях отсядал с баща ми и Кен преди 3 години. Спомените ми бяха толкова пресни, все едно е било вчера.
Хостела беше почти празен. Едно от предимствата да пътуваме в началото на Юни беше, че туристическия сезон все още набираше скорост и проблеми с настаняване или тълпи туристи наоколо нямахме.
Взехме една стая с 4 легла, извадихме палатките да съхнат на слънце, което най-накрая се показа, смазахме веригите и наляхме.
Венци се зае с приготвянето на вечерята. Резултата беше фантастичен. Определено едни от най-вкусните спагети, които съм опитвал.
С ужас установихме, че са останали само две шишета уиски или ракия. Не бяхме сигурни какво е защото ги бяхме преляли в пластмасови бутилки, но това не беше важно. Важното беше, че имахме крещяща нужда от попълване на запасите. За да не се обърка нещо си обещах да се погрижа лично.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ден 7ми, 6 Юни.
400 мили.
Спах чудесно.
Будилникът (Росен) ни вдигна в 5:30.
Събрахме си нещата, пихме кафе, хапнахме нещо за закуска и в 6:30 бяме на път.
Ако денят се познаваше по сутринтта в тези географски ширини, то щеше да е прекрасен.
От тук вече нагазвахме в дълбокото, което щеше да дойде шоково само след час-два каране под формата на Icefield Ranges, където се намира най-високият връх в Канада- Mt Logan-5960м.
Силно се надявах да сме приключили със студ, дъжд, облаци и мъгли.
В далечината се появи Icefield Ranges. Спряхме да заредим малко деск топ картинки в умът и душата и погледнахме картата.
Наближавахме отбивката за Haines Alaska.
Това е град в южна Аляска, ситуиран в един от ръкавите на Gulf of Alaska. Много популярно туристическо градче, от където може да се хване ферибот или на север посока Kenai или на юг към Ванкувър.
В плановете ни не влизаше да се отклоняваме, но времето беше чудесно и като, че ли не изоставахме много с графика.
Забихме пръст в Kathleen Lake, отклонение от 30 км и поехме натам.
Езероте се оказа малко кътче от Рая, ударихме една аматьрска фотосесия, пихме по едно кафе и продължихме.
Както казах преди днес вече нагазвахме в дълбокото. Предстоеше ни да се сблъскаме с магията на Lake Kluane. Пейзажите наоколо започнаха да стават брутални.
Не съм сигурен колко е пътувал Венци в Северна Америка, но определено беше впечатлен. Започна да търси някой да го ощипе за да е сигурен, че не сънува.
За Росен това бeше трето идване в САЩ с цел мото туризъм, Румен се беше погрижил да види много, така че имаше база за сравнение. Колкото и да беше нетипично за него мълчеше и се държеше за главата.
Румен само ми стискаше мълчаливо ръката от време на време.
Какво повече да кажа, дай боже всеки му.
Всичко започна с Icedield Ranges и после се появи Lake Kluane.
Мълчиш, гледаш, цъкаш с език и се чустваш невероятен късметлия, че това се случва точно на теб.
На една от спирките се заех да огледам мотора. От известно време нещо ми тракаше в предницата и ме дразнеше леко. Едно от пластмасовите уши през които минава един от болтовете на предния калник беше изядено и хлопаше около болта. Нямам никаква идея как се е случило, но една допълнителна шайба реши проблема.
Румен междувременно извади дрона и се заигра с него, Росен също☺
Сънят продължаваше, миля след миля, завой след завой...
В момента в който се замислих, че днес не сме виждали мечки в ляво се появиха две гризли.
Пасяха си и изобщо не обръщаха внимание на публиката наоколо.
Някои от нас събраха кураж и се приближихме на бос крак за по-добро фото.
Излишно е да споменавам, че моторът ми стоеше от другата страна на пътя със запален двигател и на полусъединител.
Приказката продължи.
В един момент Роската започна да си кара така, че все едно си търсеше нарочно среща с някой катаджия.
Питахме го що така, носел си милият 10 лева и търсел полицай да му ги даде да се почерпи. Уви, нямаше жив полицай наоколо. Обеща да се старае и за напред, за да не връща пари в България. Ей, голям образ.
Постепенно навлзохме в участъка, от който 100км бяха в ремонт преди 3 години.
Моторите буквално заплуваха. Пътя беше толкова вълнист, че стана направо неприятно.
Ефекта на Permafrost, както ми обясни онзи човек в Whitehorse.
Към 3 бяхме в Beaver Creek. Невероятните 250 километра, които останаха зад нас някак си бяха приспали чуството ни за глад...до сега.
Заредихме гориво и се отправихме към близкият ресторант. Не можеше да влезнем в Аляска гладни и да се излагаме пред чужденците.
След около 30 километра, точно преди Американското КПП се появи онази табела.
Табелата за която жадувах всеки ден през последните 3 години.
Аляска, мечтите се сбъдваха отново.
Преди 3 години, когато тази табела изкочи зад завоя си зададох въпроса, а сега на къде?
Постигнах една дългогодишна мечта и трябваше бързо да намеря нова, която да ме крепи и мотивира да продължавам.
Е, новата мечта тогава се роди още докато се селфирах, да се върна. Върнах се!
А сега на къде, ще попитате.
Не съм сигурен, мисля, че е време да се поразходя из Алпите и Доломитите. Две дестинации, които винаги са ме привличали. Проблемът е, че привличат още десетки, ако не и стотици хиляди такива като мене, а аз винаги съм се стремял да бъда далече от тълпите. От друга страна тези две дестинации са толкова достъпни, че е нереално да очаквам да няма хора. От трета страна винаги има план B, C, D и т.н.
Няма да го мисля сега, бях в Аляска, отново.
За разлика от преди 3 години, когато влязохме в Аляска през най-северното КПП на САЩ-Покер Крийк, идвайки от Dawson City, то сега входа се получи през Alaska Highway.
Тук вече леко се отклонявахме от предишният маршрут.
Границата я минахме за секунди. С митничаря си говорихме повече за мотори, отколкото по служба. След като видя печата от Покер Крийк в паспорта, каза с усмивка:
-Май ти е харесало.
После заразправя какъв мотор карал, с какви гуми, как бил паднал преди месец...
Усети се бързо, върна ми паспорта и ми пожела да дойда отново...
Посрещна ни чудесно време, което за кратко ни разочарова и небето се покри с облаци. За кратко, защото веднага след това слънцето отново се показа и продължи така до края.
В интерес на истината времето в Аляска за целият ни престой беше фантастично. Никакъв дъжд и много приятни температури.
Пътят продължаваше да бъде вълнообразен, май започваше да ме хваща морска болест.
След час бяхме в Ток.
Решихме да приключим с карането и се заоглеждахме за място за нощувка.
Отворих си телефона и затърсих номера на Thompson’s Eagle’s Claw campground. Много популярен къмпинг сред мото обществото, където Кен отказа да нощува преди 3 години защото нямало душове.
Още от предишното си пътуване знаех, че там има няколко варианта за нощувка включително и индиански типи-та където си внасяш само спалния чувал.
Решихме да вземем нещо такова и да си спестиме разпъването на палатките.
Собственичката Ванеса вдигна веднага. Попитах за типи за 4 човека, оказа се, че те са пригодени само за двама, но имало някакви бунгала които са на същите цени и ще свършат работа.
Каза ни, че не е там, но ние да отидеме, да огледаме, да си избереме кавото искаме и да се настаняваме. Всичко било отключено, да не се притесняваме.
След 5 минути бяхме в къмпинга.
Освен традиционните места за палатки имаше дървени бараки, индиански палатки, арктичеси палатки, училищен автобус и дори линейка пригодена за нощуване.
Нещо като импровизирана кухня на открито с тенджери и тигани, туби с вода и инструменти за леки ремонти завършваха картинката. Уникално.
Започнахме да отваряме вратите наред, докато не попаднахме на една дървена барака с две двуетажни легла. Вършеше идеална работа.
Разтоварихме багажа, малко по-късно се появи и Ванеса, взе ни по $10 на човек и каза, че в цената влизат дърва за огнището и сауна, айде бе.
Бяхме силно впечатлени, направо резервирахме бараката за след 4 дни, когато се очакваше да сме в Ток отново.
Венци така се развълнува от всичко което се случваше, че даде на Ванеса $20, ей така защото заслужава.
След като се настанихме и огледахме наоколо, дойде време да помислим за прехраната.
Използвам момента да изкажа едно голямо благодаря на Румен, който непрекъснато, без никакво мрънкане се качваше на мотора и отиваше я за храна, я за бира, я за дърва.
И този път се метна за мотора и отиде да търси магазин, ние с Росен и Венци се скатавахме.
Малко по-късно пържолите бяха на скарата.
Ванеса се появи и ни уведоми, че сауната е готова. Взехме си кърпите и в индианска нишка се отправихме на там.
По пътя намерих едни рога, реших да си ги сложа, но ми бяха малки.
За 3та част клик ТУК
No comments:
Post a Comment