Wednesday, August 14, 2019

ОБЕЩАНИЕТО, 1ва част.

Привет на всички и добре дошли в поредната мото-фото приказка за сутрешното кафе, следобедната „загуби време“ пауза или просто за лека нощ.
Точно така, време е да ви разкажа за поредното ми мото пътешествие.
Пътешествие което ще бъде дълго, на места скучно, на други не чак толкова, обилно  декорирано със снимки, някои доста посредствени, други не чак толкова, а трети определено спиращи дъхът пейзажи.

Без много увъртания започвам.
Защо „Обещанието“?
През последните 10 години имах възможност доста да попътувам и много от тези пътувания успях да документирам по един или друг начин. Разни аматьорски драсканици ще каже някой и аз няма как да не се съглася с едно такова твърдение. Във всички случаи, тези драсканици са факт и изненадващо за мен са били прочетени от хиляди хора или поне така твърди статистиката на Blogger.
Тези от вас, които са добре запознати с моето творчество няма как да не си спомнят краят на един пътепис от 2016 година, а всички останали, които нямат представа за какво говоря по всяка вероятност тръпнат в нервно очакване да повдигна завесата, а може би хич и не им пука. Правилно.
Всъщност едва ли някой помни каквото и да е било. Затова ще направя едно copy/paste от въпросният пътепис за да се изясни мистерията със замах.
 

Ами това беше...
Май, че дойде момента да измисля някаква високопарна фраза за гранд финале.
Всъщност не, нека да е просто, някак си изтъркано и елементарно дори.
ЩЕ ГО НАПРАВЯ ОТНОВО!

 

Заглавието на това мое творение беше „Аляска, една мечта по-малко“.
И на децата им стана ясно къде отиваме, нали?
Без много излишни обяснения скачаме по моторите и се пренасяме в поредната мото приказка към страната на чудесата, на кратко потегляме към Аляска.
 

Като, че ли избързах малко с потеглянето. Ще си позволя няколко реда за подготовката и групата с която ни предстоеше това така чакано, жадувано, сънувано и желано приключение.
Тръгвахме група от 4 мотора. 
Румен, мой спътник и приятел, познат на широката публика от предишни пътувания. Росен, приятел на Румен, който долетя от България специално за пътуването. Венци с който се запознах миналата година при закриването на сезона и вашият домакин, аматьор-драскач и неуспешен кандидат на мото-туристическите науки, моя милост. 


От дясно на ляво-Румен, Венци, аз и Росен.
Сега малко за подготовката. Тя се оказа много лесна, кратка и безболезнена.
Причините бяха няколко:
Първо и основно-тръгвах с хора, които знаеха какво правят, какво да очакват и как да намерят балансирано поведение за да има мир и задружие през всичките 20 и няколко дни.
Второ, аз имах толкова много записки и планове от предишното ми ходене, че дори и не планирахме много, просто ги променихме малко и ги напаснахме на тазгодишното пътуване.
И трето, за мен това беше второ ходене и бях изключително наясно за какво иде реч, вода от извора както се казва.
 
Караваната на Румен беше превърната в команден център, където през студените зимни месеци редяхме маршрути, преходи и трупахме багаж.  



Росен щеше да кара един от резервните мотори на Румен и се спря на Встром-а, Румен тръгваше с БМВ-то, Венци с Кавазаки-то, а аз завършвах кервана също с Встром.
Моята подготовка по мотора се състоеше единствено от смяна на масло и нови гуми, естествено Heidenau K60 Scout. Бях изключително доволен от предишното им представяне и реших да не експериментирам, а да заложа на провереното.
Благодаря на Румен, че ми смени гумите...отново.  



Багажът които носехме беше в разумните граници и разпределен между четирите мотора не изглеждаше, че сме се претоварили.
Както и преди 3 години искахме да имаме достатъчно запаси от вода и храна в случаите когато наоколо няма магазин или ресторант.
Имахме готовност за допълнителен бензин, но базирано на предишният ми опит едва ли щеше да е необходим.
Оставаше само един груб маршрут и бяхме готови.
 
Ако някой от вас се е заглеждал в картата на Аляска и западните части на Канада, то е забелязъл, че изборът на маршрути не са много, по-точно те са два. Един през Alaska highway и един през Dawson City. 
Преди 3 години направихме една обиколка, грубо казано обратно на часовниковата стрелка, то сега щяхме да се движим в обратната посока с уговорката да направим всичко възможно да не повтаряме едни и същи пътища.
Трасето така или иначе минаваше през доста заслужаващи вниманието места, така че решихме да не пропускаме отбивките и да се възползваме на 100% от възможността да се насладим отново ( поне някои от нас ) на описани в други пътеписи мечтани дестинации.
Голяма част от маршрута се покриваше с този от преди 3 години и за мен щеше да бъде огромно удоволствие да го повторя, а за вас надявам се да се пренесете отново там, където времето спира, там където живота придобива друг смисъл и нищо друго няма значение. Очкванията бяха за около 9000 мили от точка А до точка А.
Що се отнася до Румен, Росен и Венци, малко им завиждах за емоциите, които ги чакаха в следващите 2-3 седмици. Уникално преживяване, което ще си спомнят цял живот.
 
До тук добре, остана ни само да дочакаме краят на Май. 
Да ама не. Както обикновенно при такива пътувания рано или късно се появява едно голямо НО. В нашият случай НО-то дойде на 27 Април под формата на бял пухкав сняг.  


Гледах през прозореца и се питах защо продължавам да живея в едно от най-отвратителните места от към време и природа...
На следващия ден, когато заваля пороен зимно-пролетен тропически дъжд и температурите ни върнаха в зимен режим, пуснах парното, облякох зимните си дрехи, които съвсем наивно бях прибрал се замислих доста по-глобално. Оставих идиотското Чикагско време настрана, пуснах радара и започнах да следя времето по маршрута, които ни очакваше само след месец.
От Уайоминг на север средните температури не надвишаваха 30 Фаренхайт. В Монтана, където трябваше да минем през два култови прохода валеше сняг. Лошо.
Двата прохода бяха Beartooth и Going to the sun road. Аз съм ги минавал преди 3-4 години, но въпреки това нямах търпение да ги повторя, фантастични места, които човек помни докато е жив. Що се отнася до моите спътници, като изключим Румен другите дори не бяха чували за тях. За това и тези икони на северна Америка бяха абсолютно задължителни за това пътуване.
Бърза справка в Гугъл и разочарованието беше пълно.
Beartooth го почистваха ударно, но със непрекъснатия снеговалеж прогнозите бяха 50/50, че ще е отворен в края на Май. За Going to the sun road нямаше никакъв шанс да се отвори преди средата на Юни.
Чухме се с Румен и в рамките на 30 секунди променихме посоката на движение. Тръгвахме по моят маршрут от преди 3 години с надеждата, че проходите ще бъдат проходими на връщане, което беше 10-12 дни по-късно от оригиналният план. За мен от ляво на дясно или от дясно на ляво нямаше никакво значение. Това, че щях до голяма степен да карам по
утъпканата от мен самият пътека не променяше по никакъв начин усещането, че ще бъда част от това невероятно приключение наречено Аляска.


 ----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 1ви, 31ви Май.
380 мили 


Наближаваше 11 часа, време за потегляне. Проблемът беше, че до края на работният ми ден оставаха 5 часа. Погледнах си служебният календар. Два Skype митинга, в Петък следобяд, моля ви се.
Светкавично прецених, че не съм незаменим и моето отсъствие на тези мероприятия едва ли ще разклати сериозно корпорацията.
Изпратих един СМС на колежката, че телефонът ми върти някакви номера и за трети път се самоизключва днес. После бързо го самоизключих. 
Метнах се на мотора и с Бога напред към Аляска.


Треската на пътуването ме обзе още със запалването на мотора.
Сънят от преди 3 години се повтаряше. Тръгвах към Аляска, отново. 
Три години това пътуване не ми излезе от главата. Три години мечтаех да се върна, три години една сбъдната мечта чакаше да се сбъдне отново...
 
Срещата ни беше на оазиса на магистрала I90 между 12 и 12:30.
Аз пристигнах пръв, Румен и Росен се появиха след 10 минути. 
В 12:30 Венци все още го нямаше. Нямахме никаква идея къде е. Уговорката ни беше, че в 12:30 тръгваме и ако някой закъснява, ще гони групата. Обадих му се с надеждата, че си е включил комуникатора, но не вдигна. Оставих му съобщение, че тръгваме и ще се намерим някъде по пътя. Той зареждал бензин на 50 м от нас и затова не вдигнал телефона.
Без да губиме много време в пълен състав минус един се изнесохме на Запад.
Планът за деня беше взаимстван от крилатата фраза на Мечо Пух  „Колкото повече, толкова повече“, но не по-малко от 400 мили.
По принцип 400 мили при такива пътувания са само за загрявка, но ние тъгвахме по обяд. Решихме да караме до тъмно и да спим на мотел, някъде в царевицата.
Времето беше перфектно за пътуване. Топло, но не горещо и леко облачно. Трафика беше нормален, без тапи и участъци в ремонт.
 



 Венци ни настигна още на първата спирка за бензин. 


Продължихме в стегната формация. Стана топло, но отхвърляхме милите планово и не се оплаквахме.
С риск да се повторя, но магистралното каране е просто едно необходимо зло. Вятър, жега, дъжд и студ, натоварен трафик и ремонти... Има си всичко, но това е най-бързият начин за изнасяне от скучните, плоски полета на Средния Запад.
Единственото нещо за отбелязване бяха десетките блъснати сърни на пътя, буквално на всеки километър, както култовия сериал от далечното минало. Отбелязах си мисленно да внимавам.


Към 6 местно време (някъде по пътя загубихме 1 час) бяхме в Hudson. Ударихме 380 мили за около 4.5 часа с две спирания за бензин, това за Петък след обед по I90 не беше никак зле. Ако продължавахме по този начин, щяхме да сме в Аляска за нула време.
Отседнахме в някакъв мотел до магистралата. 
Първите, дълги и скучни дни в които само отхвърляхме мили, решихме да спим по мотели. Първо това ни даваше повече време за каране, второ ни спестяваше опъване и събиране на палатки, трето ни даваше възможност да ползваме всички екстри на цивилизованият свят-легло, душ, пералня, басейн, топла закуска. Забравих ютия, ха ха.
Така или иначе щяхме да си станем интимно близки по време на пътуването, затова вместо да се правим на капризни, разнежени примадони, си взехме една стая с две двойни легла и дадохме началото на споделеното нощуване. 
Това бяха спирки за едното преспиване и не ни трябваше нищо повече, а и разделена на 4 цената беше просто символична.
Взехме сандвичи и бири от бензиностанцията и го ударихме на курорт.





---------------------------------------------------------------------------------------------------------- 
Ден 2ри, 1ви Юни.
650 мили.


Спах много лошо. В стаята беше топло, а на вън валеше и гърмеше цяла нощ.
Станахме в 5, по-точно Роската ни събуди и занарежда, че иска стегнато каране, в група, без размотавания и никакви спирки преди да ударим поне два резервоара. После пак си легна.  


Закусиме обилно и изпихме огромни количества кафе. 


Навън беше студено, около 50Ф и със сигурност щеше да ни вали. 
Облякохме топлите дрехи и се приготвихме за един дълъг, скучен и уморителен ден. 


Днес имахме програма минимум от 550 мили, трябваше да стигнем до Minot Северна Дакота. От друга страна, успяхме да сме по моторите в 7 и това ни даваше доста ранен старт, без излишни обещания решихме да караме ударно и евентуално в края на деня да сме в Канада.
Въпреки слънцето беше студено, заваля, спря, пак заваля и после задуха. Заради насрещния вятър разхода падна драстично. Започнахме да спираме все по-често за бензин. 


 
По обяд напуснахме скучната магистрала и поехме по скучните селски пътища на Северна Дакота.
Росен се оплака, че единият му ботуш е скъсан и тече. Проблем, който беше отстранен по стара изпитана рецепта. Нищо не се случваше, скучно каране и нищо друго.




 
Към 2 стана топло. Махнахме по един-два слоя дрехи и натиснахме моторите. До тук се бяхме движили изключително ефикасно и нямаше причина да не минем границата днес.
Погледнахме картата и си дадохме крайна точка за деня град Estevan в Канада.







Малко преди границата спряхме да заредим гориво. На голям паркинг до бензиностанцията имаше импровизирана писта оградена с конуси, където месните си пробваха шофьорските умения. Време за забавления нямахме, заредихме и атакувахме границата.






Към 6 бяхме в Portal North Dakota, заредихме бензин за последно на американски цени и се наредихме на КПП-то. Имаше огромна опашка от камиони и никой на гишето за коли/мотори. 



По спомен от преди 3 години основните въпроси при преминаване на границата бяха дали нося оръжие, нож с острие по-голямо от 4 инча, спрей за самозащита и марихуана. Спрей за мечки не е проблем за внасяне. 
Бях предупредил спътниците си да се въздържат от носенето на гореизброените неща за да не се вкарват в разни филми. Дали ме бяха послушали не знам, но всички минахме границата за има-няма 10 минути.
От другата страна на оградата, нищо интересно. Полета, сонди, разни кариери за инертни материали и доста по-лош асфалт.





Към 6:30 бяхме в Tim Horton, бърз сандвич на крак и  приключихме за днес в близкия Motel Super 8. 




----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ден 3ти, 2ри Юни.
500 мили.



Предишната вечер всички с изключение на Венци си легнахме рано. Аз се чуствах като пребит, болеше ме всичко, особено задника. 
 

Последните 6 месеца преди пътуването посещавах фитнеса 4-5 пъти седмично с идеята да съм в достатъчно добра кондиция за това което ме очакваше. Надявах се това да е само едно първоначално наместване на тялото и до ден два неудобството да отшуми.
 

Та легнахме си рано. Росен заспа пръв и захърка. Аз бях на ръба на дрямката когато Венци започна да пише на телефона някакво съчинение от рода на Война и Мир без да е изключил звука на бутоните. Не знам дали ни тестваше или просто не му пукаше.  В началото ми пречеше, после съм заспал, после Румен му каза да спре и аз пак се събудих. Абе с две думи втора нощ с доста некачествен сън.
 

Росен стана в 4 и тактично започна да шуми тврдо решен да ни събуди все едно е без да иска. В 4:30 всички бяхме станали и с огромно нежелание се приготвихме за път.
Закусихме на бързо и в 5:30 бяхме готови за път. Температурата навън беше 4С.
 

Това беше поредният скучен ден за отхвърляне на мили или километри или там каквото и да е било.
Нищо което си заслужава да се отбележи не се случи. С Румен си сменихме моторите за малко, пътя беше прав като конец, доста пуст и в ужасно състояние. Бързо стана топло и започнахме да сваляме подплатите.  











Заредихме в Moose Jaw и продължихме. Стана много топло, движението продължаваше да е рехаво, а ние препускахме като луди с една единствена цел-да се махнем колкото се може по-скоро от прословутите Канадски ливади.

Това беше момента да се поздравим, че сменихме посоката на движение. Причината беше не само времето, но и скучните участъци за отхвърлане на мили. При оригиналният план имахме 2 скучни дни в началото и 4 в края, при промяната на плана скуката се завъртя. Много по-лесно щеше да бъде да скучаем в началото, отколкото в края когато умората щеше да бъде допълнителен фактор добавен към факта, че всичко е свършило, но все още имаме хиляди мили до дома.  







След 500 незапомнящи се мили бяхме в Vermilion, Alberta.
Спряхме пред първият хотел, условието беше да има басейн. Имаше.







Вечеряхме в един мексикански фаст фууд и седнахме да изпием едно шише уиски, не за друго, но беше време да намаляваме килограмите багаж, които носехме.



----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 4ти, 3ти Юни
470 мили.  



Станахме в 5, по-точно Росен стана в 5. Отиде до прозореца, дръпна завесите и ни уведоми, че вали.
После започна един монолог със себе си, какво питам се правя тук? В България си имам всичко и вместо да си гледам кефа съм тръгнал да се водя по акъла на Румен.
 

Все още не бях 100% събуден, но някак си в просъница започнах да си задавам същите въпроси, да не говорим, че това ми беше второ идване тук. Проблемът беше, че аз нямаше кой да обвинявам че съм тук, сам си организирах пътуването, дойдох си по собствено желание и запалих още няколко будали покрай мен. После се сетих, че днес беше последният ден от серията скука и някак си живнах, дори станах.
 

Първоначалният стерс на тялото беше отшумял, болките ги нямаше, а аз вече бях  психически и физически готов за това което предстоеше, за това което бяхме тук, за това което променяше рязко играта, за това как неусетно светът ще стане друг, слънцето по-жарко, цветовете по-ярки, ароматите по-силни. Там където недокоснатата природа те кара да замълчиш, да забравиш проблеми и грижи, да затаиш дъх, да отвориш сетивата си и да изпиваш с поглед нереалните пейзажи. 
Още само един ден, това ми даде крила. Майната му на дъжд и студ, ще го преживеем.
 

В 6:30 бяхме на път.
Натиснахме здраво. Днес ни чакаха около 500 мили, голяма част от които в хълмистогористите райони на Алберта. 
Към 8 бяхме в Едмънтън. Народът беше тръгнал на работа и делничния трафик беше доста изнервящ. Задържахме се там колкото да напълним резервоарите и с мръсна газ се понесохме към Dawson Creek.  







Терена стана начупен, както обикновенно движението беше рехаво, точно както е и населението на тази огромна държава.  






След час-два каране леко заваля и стана студено. Спряхме да облечем дъждовните екипи и по някоя и друга топла блуза. Аз навлякох отново електрическото яке.
За разлика от предишното ми пътуване до Аляска, когато използвах електрическо яке само веднъж за по-малко от 4 часа то сега това яке беше животоспасяващо. Грубо казано го използвах около 12 дни или почти през целия ни престой в Канада и част от дните ни в Аляска.
 

Заваля порой, температурите паднаха до 7С. След час спря да вали, изгря слънце и задуха ужасен вятър. После пак заваля и стана студено. Времето непрекъснато ни напомняше къде отиваме.
 

Честно казано нямам спомен този ден да сме обядвали. При това пътуване имахме изключително дълги дни благодарение на гостенина от България, който ни будеше скандално рано и ни юркаше непрекъснато да се движим като, че ли се притесняваше да не изпусне обратния си полет до БГ, който беше на 4ти Юли. Та въпреки тези ранни ставания и дълги часове по моторите, имахме дни в които някак си не оставаше време за обяд. Това като, че ли беше основната причина да се прибера с 4 кг по-лек, за сравнение преди 3 години отслабнах само с 2.  






Около 4 бяхме пред табелата на British Columbia. Табела до която заставах за втори път. Табела, която даваше началото на началото на пътуването. 
 

За 3 дни и половина бяхме минали 2200 мили, време беше да намалим темпото и да се насладим на магията на British Columbia, Yukon и Alaska.


След 30 минути бяхме в Dawson Creek- началото на Alaska Highway.
 

Верен на мотото „Work smart, not hard“ ще си позволя да направя едно копи/пейст на кратката история на този култов път от пътеписа ми от преди 3 години. Първо за да не се хабя и да го пиша на ново и второ историята със сигурност не се е променила.
Запазвам си правото да прибгявам до тази малка хитрост и за в бъдеще☺.
 

Още през 1936 г. президентът Франклин Рузвелт е лобирал пред канадския премиер Макензи Кинг за магистрала, свързваща Канада и Аляска. Магистралата е трябвало да се използва, за укрепване на военната отбрана на западното крайбрежие, в случай на японска атака. Идеята е била оставена да отлежава до момента на нападението над Пърл Харбър. 
Без никакво чакане армията на САЩ одобрява план за изграждане ма магистрала на 6 Февруари 1942 и е получила разрешение от Конгреса и президента Рузвелт само 5 дни покъсно.
Канада се съгласява с изграждането при условие, че САЩ ще поемат всички разходи и че пътят и всички съоражения ще бъдат предадени на канадска страна в края на войната.
Месец по-късно, на 8 Март 1942г строителството започва.
Повече от 11000 войници и инженери, 16000 цивилни и 7000 тежки машини са били включени в изграждането на тези 1300 мили път през една от най-пустите части на Канада и Аляска.
За по-малко от девет месеца тази армия от работници успява да свърже Dawson Creek, Британска Колумбия и Delta Junction, Аляска.
На 20 Ноември 1942г. Alaska Highway е официално пусната в експлоатация.
Този път е струвал на САЩ $140 000 000, което го прави най-скъпият строителен проект на Втората Световна Война.
 

Веднага се отправихме към табелите за снимки.
Първата табела е от където е започнало строителството, а втората е на един голям паркинг, за не пречат на движението такива като нас.
Росен и Венци си удариха по 10-тина селфита без да съм сигурен, че дори знаеха за какво става дума. Обещах си да им проведа една образователна беседа.




След 5 минути бяхме пред Super 8, същият хотел където бяхме отседнали с баща ми и Кен преди 3 години.
За незапознатите с предишното ми пътуване уточнявам, че го направих с баща ми, който дойде с кола и един колега моторист-Кен с който се запознах в един мото-форум.
По това време баща ми беше на 74, а Кен на 71.
Та като стана дума за Кен, ние с него по традиция разменяме по няколко имайла в началото на сезона за да си сверим плановете за каране и евентуално да ги промениме за да не се засечем някъде по пътя, шегувам се разбира се.
Миналата година се разминахме за 2 седмици в Колорадо.
В началото на Май получих едно „Здраси, как си? На къде тази година? 

Аз-Към Аляска, време е да опресня спомените, че нещо леко почнаха да избледняват.
Кен-А, какво съвпадение. И аз съм в тази посока.
А, стига бе...
Аз-Защо не се обади по-рано да го организираме заедно?
Това му го написах само от куртоазия. Не го мислех, въпреки, че нямах нищо против да се видим за час-два. Все пак той беше част от онова незабравимо приключение от преди 3 години.
Кен-При мен нещата са малко сложни...
През Декември му сложили троен байпас и доктора категорично му забранил да ходи до Аляска с мотор. Кен обаче не се предал, сковал една койка, бутнал я в колата и потеглил на 4 колела. 
Той тръгна 2 седмици след нас и ме информираше непрекъснато къде е. С много ентусиазъм ми споделяше за местата където сме били заедно и си спомняше дребни подробности, който аз бях забравил.
Респект за Кен.




Настанихме се в хотела, като преди това позиционирахме моторите така, че да не ги събори ураганният вятър, който ни съпътстваше последните 3-4 часа.
Време беше за една пералня, че кой знае кога щеше да имаме друг шанс за такъв лукс.
 

После се заехме с моторите. 
Предполагам сте забелязали, че на мотора на Росен имаше вързана една гума. Това не беше с цел да изглежда по-адвенчър или както той се изразяваше „авенджър“.
Гумата всъщност беше за Румен, той преценил, че старата има още няколко хиляди мили живот и вместо да я маха и после пак да я слага след като се приберем реши да я изцеди до край и да я смени някъде по пътя. Сега и дойде времето.





Аз се заех с веригата. Онази верига за която някой, някъде, някога беше казал, че това е единствената верига която ни прави свободни, умно.
Леко натягане и обилно смазване.
 

Следващата спирка беше ресторанта.
Доста се колебах дали да качвам следващата снимка, не защото единствената бира на масата е пред мен, а заради сокчетата пред колегите.
Всички си поръчахме една и съща пица, за улеснение на сервитьорката.




  За 2ра част клик ТУК

No comments:

Post a Comment