ОБЕЩАНИЕТО, 4та част.

Ден 12ти, 11ти Юни
Dawson City 

Днес беше вторият ден в който щяхме да нощуваме на едно и също място и първият и последен в който не запалихме моторите.
Станахме към 9. На Роската му беше забранено категорично да ни буди без значение  колко уважителна е причината.
Закуска, душ, пералня. Към 11 бяхме готови да се направим на туристи.
Тръгнахме на пешеходна обиколка из града, като крайната ни цел беше бунгалото на Джак Лондон.
Градът си беше същия, какъвто го помня от преди 3 години. 
Прашните улици, дървените тротоари, наклонените постройки и странните образи които живееха тук правеха Даусън уникално място, което определено заслужава да се посети. 

След 20 минути бяхме на площад Джак Лондон.
Тук се намира малък музей и бунгалото в което е живял.
Всъщност бунгалото е открито на 100км на юг от Даусън до златната мината където е работил Дж. Лондон.
Група ентусиасти от Калифорния финансират преместването на бунгалото в Даусън и Оакланд, Калифорния-родният град на писателя. 
Долната половина остава в тук, горната заминава за Калифорния. Може да се забележи разликата в цвета на гредите над рамката на вратата.
Разгледахме музея, оставихме по $5 вход/дарение и продължихме обиколката.

Походихме, поснимахме, изядохме по един сандвич до реката, купихме един кашон бира и се върнахме в къмпинга. Имахме нужда да не правим нищо поне за малко.

В къмпинга го ударихме на мързел. Имахме нови съседи с които направихме лека раздумка и пихме бира на корем. Заслужена и нужна почивка. 
Утре дивото препускане продължаваше. 

Към 7 добре наконтени поехме към стъргалото. По-точно към казиното.
Метода за пълнене на казиното беше прост, но ефикасен.  
На сцената имаше 3 представления всяка вечер тип Кан-Кан шоу.
Билетите струваха $15 и важаха за всички представления за целият ни престой, който можеше да е и 3 месеца. 
Заехме масата най-близо до сцената и продължихме с бирата.

Беше забавно, за съжаление нямахме време да останем за следващото представление защото беше време за питие.
Тези от вас, които са чели предишният пътепис се сещат за какво питие става дума, нали?
Отправихме се към Downtown Hotel. 
Sourtoe Cocktail - в питието ти се слага ампутиран палец или какъвто пръст имат под ръка, пие се на екс и целта е пръста да докосне устните. За простотията всеки получава грамота с пореден номер. Предишният път бях идиот номер 64977, сега 86463.
За 3 години 22000 човека минали от тук, при $8 за удоволствието плюс цената на питието бизнеса процъфтяваше.

  

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 13ти, 12 ти Юни.
450 мили.  

Будилник Росен ни събуди в 5:30. 
След почивния ден вчера нито ми се ставаше, нито ми се събираше палатка. 
От вчера ми беше останл един жетон за душовете. Мислех си да го използвам преди тръгване, но ме домързя и си го запазих за следващия път. Бях дал $3 за този жетон и си обещах да се върна за един душ...някога.
Към 6:30 бяхме готови. Преди да напуснем този уникален град имаше още едно място, което трябваше да посетим-Midnight Dome View Point. Място от което се открива фантастична гледка към Dawson City и Yukon River.  

Погледахме, поснимахме и си казахме довиждане с това уникално място. Довиждане, не сбогом...
Днес напускахме най-северната точка на маршрута. Реално погледнато тръгвахме на обратно. Въпреки всичко, пътуването беше в разгара си, нямаше причина за тъга, че се прибираме. Просто поредната част на това приключение.
Предстояха ни 200 и няколко мили по Klondike Highway и после обратно на Alaska Highway, участъка, който беше обвит в мъгла и облаци преди седмица.
Днешният ден беше едно приятно отхвърляне на мили. Нищо повече.
Без да спираме подминахме табелата на Dawson City и всички райони около града където беше търсено злато. 
Стъпихме на най-отвратителния асфалт за цялото пътуване. Едра камениста настилка, която пилеше гумите безпощадно. Обещах си да ги наглеждам, не че нещо можеше да се направи.  

Така нареченият хайуей беше абсолютно празен. Дори и диви животни нямаше. 
За това иде реч, пусто, самотно и диво. Без туристи, без скари-бири по пътя, без кичозни мутро-барокови изпълнения претендиращи за туристическата перла на района.
Небето започна да сивее, заваля.  Канадското време започна да ми лази по нервите, отново.
Спряхме да облечем дъждобраните, а на Роската му инсталирахме един найлонов плик на ботуша, да му пази крачето сухо.  

Към 1 бяхме в Braeburn Lodge. Място където преди 3 години спряхме за закуска, днес бяхме тук за обяд.
Това място освен, че има бензин, ресторант и някакви бунгала, е и чек пойнт на Yukon Quest-1000 мили състезание със кучешки впрягове.
За разлика от многото други места, които вече бяха затворени, това все още работеше. Чудакът-собственик, който помнех от преди 3 години го нямаше, но бизнеса беше отворен.
Всичко беше както преди и телевизора и печката и снимките по стените. Стана ми приятно и мило на душата.  

Погледнах задната гума. Определено грайфера беше изяден с около 1 мм, за има-няма 200 мили.
Споделих с колегите. Венци се зае да мери грайферите и да води статистика.
Резултата беше повече от 2.5 милиметра за около 800 мили, два дена каране. Това разбира се малкo ни напрегна, но след няколко дни, когато стъпихме на нормалния асфалт нещата се оправиха. 
Продължихме към Whitehorse.
Спряхме за бензин в Takhini Gas.
Росен се обади по телефона, точно както баща ми преди 3 години. После си легна.
Румен и Венци се опънаха на припек, малко слънчеви лъчи нямаше да навредят.

След 20 мин бяхме в Whitehorse, заваля отново. Явно пейзажите, които не видяхме на идване отново щяхме да ги гледаме през облаците. Хвана ме яд.

След малко слънцето се появи, после пак заваля, после слънце...луда работа.

В 5 бяхме в Teslin Campground. Стига толкова за днес.
Опънахме палатките, Венци отиде за храна. 
Тук е момента да си взема думите назад, че само Румен се грижеше за прехраната, а другите се ослушвахме. Аз и Росен се ослушвахме, но тъй като Роската беше гостенин беше освободен от тези задължения. От него се очакваше да ни буди на време и да пали лагерния огън. Две задължения с които се справи перфекто, дори малко се престараваше с буденето.
Обещах си при първа възможност да се включа в изхранването на групата за да не ми излезе име.
След вечеря отидохме да гледаме как Румен ще хване първата риба за пътуването, хвана нищо.

През това време Венци успя да унищожи една брезичка. На въпроса на Румен „Защо, бе?“
Отговорът беше, че това били неговите инициали, а не БГ. 
BG или VG, няма значение.  Д‘артанян и тримата мускетари бяха тук.  

----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 14ти, 13ти Юни.
380 мили.  

Станахме към 5:30. 
Леко ръмеше, звуците на природата добавяха един незабравим фон.  
Събрахме багажа и в 6:30 бяхме отново на път.  

Не е ли уморително непрекъснато да вадиме и прибираме багаж и успяваме ли да обърнем внимание на всичко покрай което минаваме при това бясно темпо ще попита някой.
Да и да е краткият отговор, дългият би отнел няколко страници с обяснения, а може и повече.

Аз ще опитам да обясня с едно-две, максимум 3 изречения.
Уморително ли е? Да, много. Да прекарваш по 10-12 часа на мотора определено не е като да отидете на спа. В допълнение, времето е такова каквото е. Не може да си го поръчаме специално за нас да е леко хладно, но не студено. В никакъв случай да не е много топло, но небето да е чисто с едно две бели облачета тук-там за контраст. И естествено и дума да не става да дъжд, градушка или не дай си боже сняг.
В тази дисциплина ситуацията е такава. Или караш и поемаш всички негативи и капризи на времето или стоиш пред компютъра и четеш за пътуванията на другите, средно положение няма. Всъщност има-за хората които разполагат с неограничено време и могат да си позволят да чакат идеалните условия. Дай боже всеки му. Ние или поне аз имахме едни 3 седмици в които трябваше да вместиме всичко. Луксът да ставаме късно и да мързелуваме докато времето стане подходящо не беше опция.
Вторият ключов фактор, който е неделима част от тази лудост е физическата умора. Тук вече говоря само и единствено от свое име. Всеки гледа ситуацията от своята камбанария и сам преценява къде му е лимита и кога да спре. За мен винаги е било изключително важно да съм в една относително добра форма, която да ми помогне да стигна до там до където съм тръгнал и после да се прибера обратно жив и здрав при семейството си. 
Имало ли е болка?  Да естествено, много при това.
Болял ме е гърбът, раменете, кръста, задника, краката, китките, раменете, главата, ушите, носът, палецът на десния крак, кутрето на левият...   Бил съм на ръба на изтощението, заспивал съм на седалката. Имало е моменти когато едно слизане от мотора да заредя бензин би означавало край на пътуването, затова се научих да зареждам седнал без да слизам.
Това което никога не съм забравял и с което никога не съм играл руска рулетка е да знам кога да спра. Условие без което много от тези пътувания биха се превърнали в кошмар.
Естествено когато караш в група винаги ще има някой, който е в по-добра форма, който е неуморим, зареден с енергия и сила да не спира с дни. Който смята, че щом той може, то и другите трбва да могат и настоява са се продължава защото той бил ок.
Ами в тази ситуация всеки трябва да е готов да продължи соло и да се съобразява със собствените си възможности вместо да рискува само и само да бъде с групата. Ако не можеш, не можеш. Никой няма да те съди, не забравяй, че някъде, някой те чака.
За това ще си позволя да дам един съвет. Ако дългите мото пътувания са вашата страст и пътувате в група, бъдете готови по всяко време да продължите сами. Знайте къде сте, знайте какво има пред вас, помнете какво е останало зад вас. Не разчитайте на факта, че някой друг се е погрижил за подробностите по пътуването и вие сте с него. Групата е много крехко понятие и ако в един момент не намерите точката на баланса или по каквато и да е била причина трябва да се отделите, то бъдете сигурни, че сте в състояние да продължите сами.
Отдавна съм спрял да смятам колко мили съм минал това лято, миналата пролет, по миналата есен,  с този или онзи мотор.  По груби сметки милите са много, много-много. 90% от тези мили са навъртяни на мото пътешествия и винаги съм бил подготвен, по всяко време на пътуването да продължа сам. 
Разковничето тук е да продължа, а не да се върна. Така и така съм стигнал до някъде, защо да не завърша пътуването, вместо да обърна в търсене на най-прекият път към къщи.
Тук идва ред и на втората част на въпроса-успяваме ли да обърнем внимание на всичко покрай което минаваме.
И по тази тема ще си позволя да дам един съвет-Напишете си домашното преди тръгване.
Знайте къде, какво има. Прочетета малко история, направете си една реалистична програма, съобразена с времето с което разполагате. Не разчитайте, че карайки ще минете покрай нещо интересно или на някоя бензиностанция ще се заговорите с непознат, които ще ви насочи към перлата на района. Нещата не стават по този начин, бъдете подготвени.
Не очаквайте, че ще видите всичко, не си мислете, че ще снимате всяко борче, всяко езеро или всяка величествена заснежена планина. Това не е реално, но пък това е и чудесна причина да се върнем, нали?
Не казвам, че е лесно. Казвам, че си зслужава. Трябва ви само едно леко побутване, увереност, че можете и естествено желание.
Какво ме държи още на седалката, какво ме мотивира, кое е онова моторче , дълбоко някъде в мен което продължава да навива пружината... Отговорът на този въпрос е лесен.
Какво има след следващия завой е това което ме дърпа напред, мисълта, че се прибирам в къщи е това което ми дава сили да карам назад.
 
Днес, както и вчера пътувахме наобратно. Нямахме крайна цел или някакви задължителни спирки по пътя. Просто си карахме безгрижно по Alaska Highway, наслаждавахме се на природата и самотата.
Появиха се ремонти по пътя, които ги нямаше преди седмица. Въпреки всичко, не можеше и дума да става с кошмарните калища и прахоляци от преди 3 години. 

В 11 бяхме на Junction 37. Време беше да се разделим с AK Highway и да поемем на юг по Cassiar Highway или път 37.
Сълзи нямаше, въпреки това ми стана малко тъжно. 
Велик път! 

Заваля, онзи едрият асфалт се появи отново. Започна безмилостно да пили гумите. Замислих се дали ще ме приберат или ще влезем в някой филм.
Преди 3 години бях със същите гуми и ме прибраха без проблем, дори остана грайфер за още 1500- 2000 мили. Сега обаче имах едни допълнителни 35 кг багаж, който при предишното пътуване бяха в колата при баща ми.
Задните гуми на колегите се изтъркваха със същата скорост. Венци мереше грайферите поне веднъж на ден за статистиката. Това което ни успокояваше беше, че и четиримата бяхме на един хал и щяхме да берем ядове заедно, ако разбира се се стигнеше до там.
Не се стигна, на следващия ден стъпихме на нормална настика гумите просто спряха да се износват.
Мечките, които ни липсваха в Аляска се появиха отново. След час бяхме при Baya Lake, идилия, която трябва да се изживее.
Според Роската, ако това беше в България, щяха да са построени поне 5-6 хотела и 10тина къщи за гости от ония за лично ползване. С нежелание се съгласих с него. 

Продължихме в дивото, пустото и красивото. 
На пътя бяхме само четиримата герои на Ал. Дюма и мечките, страхотен кеф.
За съжаление и тук много от местата където зареждахме бензин или спирахме за храна преди 3 години бяха пуснали капаците. Очевидно не е никак лесно да въртиш бизнес в тези пущинаци.
Венци намери някакъв кенеф, където не пропусна да ни напише имената. Не знам да се гордея ли или не.
Leave only foot prints, take only pictures-мотото на националните паркове...

Спряхме до някакво езеро да хапнем по една филия хляб останала от вчера. Имахме само една бира и групата единодушно ми я предостави. Сърдечно благодаря! 

Към 4 бяхме в Dease Lake. Някаква махала, където всичко се въртеше около бензиностанцията и големият, добре зареден магазин до нея.
Заредихме мръвки и разни напитки и продължихме.
Към 5 бяхме в Tatanogga Lodge. Знаех, че тук има къмпинг и бунгала. Решихме да вземем бунгало и да си спестиме палатките.
Влязох в ресторанта, където пишеше, че е и офиса.
Веднага ми хареса, страхотно декорирано, изъчващо специфична атмосфера място.
Огледх се за офис, няма такъв.
Един възрастен човек се появи на бара. Питам го към кого да се обърна за бунгало.
-Към мен.
-А, здрасти. Трабва ни бунгало с 4 легла за една нощ.
-Бунгало.
-Да, бунгало.
-Мммммм, ама бунгало ли?
-Абе каквото има там и огнище отпред, че имаме пържоли за печене.
-Ми не знам.
Започнах да губя търпение. Бунгалата се виждаха зад ресторанта и изглеждаха пусти.
-Има или няма?
-Има...имате ли чаршафи.
-Кви чаршафи, бе. Не ни ли виждаш какви изпаднали германци сме. С мотори сме, но имаме спални чували.
-Еми, то може и в мотела.
-Еми добре, що не каза така от началото. Давай в мотела.
-Ама да си сложите бабекюто от страни да не пуши в стаите.
-Абе, човек. Какво барбекю. Ние искаме от тебе да ни го осигуриш.
-Аааа, нямате барбекю, ами къде ще си правите пържолите?
Е, не е истина.
-Дай ключа от мотела, пък пържолите Роската ако трябва ще отиде в гората и ще ги оправи.
-Ако искате елате да си ги изпечете тук на скарата в кухнята.
Ама можело значи, защо бяха тези безсмислени разговори не разбрах.
Румен му даде $100, дядото ги грабна и си ги мушна в джоба на ризата. Няма касова бележка, няма мерси. Даде ни един ключ и се върна в кухнята.
Мотела изглеждаше доста нов. Предполагам, че след като е построен, дядото е зарязал бунгалата и е започнал да настанява само в мотела. Затова и бунгалата изглеждаха доста занемарени.

Настанихме се, изкъпахме се, заприличахме на хора и се отправихме към ресторанта за да си изпечем пържолите.
Това място беше мега найс, силно го препоръчвам.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 15ти, 14ти Юни.
380 мили.

Станахме към 6. Събрахме багажа и бегом на закуска в ресторанта. Както и вчера касова бележка не получихме, но беше вкусно.

Денят се очертаваше прекрасен, може би най-обещаващото утро откакто бяхме в Канада.
Поехме към Home Sweet Home.
В един момент попаднахме в участък, където мечките бяха буквално навсякъде. За 2-3 мили видяхме над 10, появи се и една лисица.  

Денят беше просто превъзходен. 
Заобиколени бяхме от пейзажи тип National Geographic. Вълшебен момент, който трбва да се изживее.
Дори Роската спря да ни кара да бързаме. 
Това беше една от финалните прави преди да се върнем в цивилизацията. Не исках да свършва, не мисля, че някой от групата искаше да излезе от този сън. 
Приказен момент.
Стана топло, за пръв път свалих една подплата.

След два часа бяхме при Bear Glacier.  

Пътувахме обратно към Аляска, по точно Hyder, Аляска. Най-южният град на щата, до който не може да се стигне по път от основната част на Аляска, а по вода или през Канада, но много по на юг. Има изградено КПП на което никой не те проверява, просто пътя отива никъде. Това е единственото гранично съоражение на САЩ където се влиза свободно, без проверка. На излизане има КПП на Канада.

За нула време бяхме в Stewart, последния Канадски град преди Hyder.
Спряхме да се изчакаме. Венци липсваше. След 15 мин все още го нямаше. Румен отиде да го търси. Появиха се след малко. 
Спрял го полицай и му казал, че кара с 90, Венци заспорил с него, твърдейки, че е карал с 50. На полицая му писнало и го пуснал с предупреждение.
Сега като се замисля и двамата май са били прави. Венци карал с 50, но мили, а нали сме в Канада, полицая го засекъл с 90 ама километра. Както и да е, разминал се с мъмрене.
Завой на ляво, завой на дясно и бяхме обратно в Аляска. 
Hyder е един умиращ, занемарен град. Противно на всякаква логика, този град продължаваше да съществува. Мисля, че единствено риболова го крепи на картата. Стигнахме до края на пътя. Малко снимки и газ на обратно. 

Напълнихме резервоарите до горе и постепенно се върнахме в цивилизацията.
От тук нататък имахме една единствена задача, да отхвърлим максимално много мили за деня.
Не се очераваше нищо интересно.

Въпреки предупредителните табели, че сме в коридор на диви животни,  видяхме само една сърна и една черна мечка в канавката.
Път 37 свърши, завихме на ляво по път 16.
Трафикът се засили. Минавахме покрай добре подържани ферми, училища, дилъри на автомобили, магазини и спорти площадки. Дивото свърши.
Към 5 бяхме в New Hazelton. Решихме да търсим мотел. Мотели имаше, но не бяха с двойни легла. След като проверихме в 3, се оказа, че това е модата тук. Ние, щото сме скръндзи отказахме да вземем две стаи и продължихме напред.
След 30 мили видяхме къмпинг в ляво.
Бяхме купили по един Subway, имаше останало уиски, паркирахме се и опънахме палатките.
В интерес на истината не помня как се казваше този къмпинг, но беше 5 звезди и отгоре.
Големи и просторни места за палатките, нови и много чисти бани, перални, безплатни дърва за огъня и WIFI включено в цената от $30. 

Взехме по един дълъг и освежаващ душ, крайно необходим душ. После пуснахме по една пералня. Крайно необходима пералня, ако ме разбирате на къде бия.
Изядохме и изпихме каквото имаше и си легнахме.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 16ти, 15ти Юни.
440 мили. 

Станахме в 7, бавно събрахме палатките. Умората си казваше тежката дума...
Венци и Румен нещо се заиграха. Дори и не искам да знам какво точно се случваше.

Дори Росен беше позагубил енергията от първите дни,  тези пътувания изобщо не са цветя и рози.
Въпреки, че къмпинга беше страхотен, беше празен. Дано им потръгне бизнеса, защото наистина се бяха постарали и това беше едно от местата без забележки.
Днес се очертаваше един не особено вълнуващ ден, основно отхвърляне на мили.
Тръгнахме към 8:30, напече. За първи път нямах нито една подплата под екипа.
Минавахме през малки и големи градове. Спретнати къщички с много цветя отпред, огромни пасища с добитък пъснат на паша, десетки езера... Хубава и релаксираща природа-идилия, но много различна от идилията която оставихме зад нас-идилията на Аляска и Юкон. 

БМВ-то на Румен стана на 100000 мили, честито! 

Роската не се примири с очертаващия се скучен ден и реши да го направи малко по-интересн.
При една от спирките каза, че задната му спирчка стърже на метал.
Румен беше сменил и предните и задните накладки преди тръгването, така че това не беше нормално.
Всъщност беше съвсем нормално. Аз обикновенно карах зад Росен и многократно забелязвах, че стопа му свети дори и в моменти когато със сигурност не се налагаше да
спира. Обърнах му внимание, но той ме убеди, че халюцинирам, разви някаква теория и накрая излезе, че нещо не е наред с мен, а не с неговата спирачка.
Погледнахме накладките, нямаше ги. Очевидно си е отпускал крака да почива така, че е натискал съвсем леко задната спирачка, която най-накрая се е запалила и феродото се отлепило.
За късмет ни предстоеше да минем през Prince George-голям град, от където можеше да се купят нови спирачки.
Купихме накладки, взехме по един сандвич от бензиностанцията и продължихме в търсене на отбивка в гората за почивка. Бяхме отвикнали от лудницата на градовете, не ни понесе. 

Сменихме накладките, изядохме си сандвичите и продължихме.
Въпреки краткото разстояние, днес се движихме много бавно. Спирания, тръгвания, смяна на спирачки, обяд, био паузи...нещо карането не спореше.
В 6:30 бяхме в TeteJaun Resort. Страхотно място със страхотни цени. Това беше най-скъпият мотел за цялото пътуване-$200(канадски).
Изкъпахме се, напудрихме се и отидохме на вечеря. 
Гледката от терасата на ресторанта си заслужаваше всеки цент, който платихме.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 17ти, 16ти Юни.
250 мили.

Станахме в 4:30. Днес не се очахваше голям преход, но денят щеше да бъде дълъг по други причини.
Предстоеше ни да преминем през един от най-култовите пътища не само на Алберта, но и на цяла Канада-Icefield Parkway.
Направихме кафе, изядохме по една вафла за закуска и навлякохме екипите.
 
Огледах си якето, накратко изглеждаше така:
Мръсно, по-мръсно, най-мръсно, моето яке. Срам.
Като споменах яке, ще направя едно лирично отклонение, хем да си събера мислите за това което предстои, хем да направя малко реклама.
Преди 4 години си купих яке и панталон Rev’it Defender с Gore Tex водоустойчива подплата.
От панталона няма как да съм по-доволен. Когато трябва да ми е топло е топло, когато трябва да се проветрява се проветрява, когато трябва да съм сух съм сух. Фантастичен продукт, които не бих заменил с нищо друго.
Якето от друга страна протече още при първото ми пътуване. Това не ме притесни много, тъй като Rev’it предлагат една година гаранция, а Gore Tex доживотна гаранция, че подплатата им няма да пропусне вода. Обещах си веднага след като се прибера да се обадя и да си търся правата или с добро или с лошо или с двете.
Вече в къщи направих обстоен оглед на якето и установих, че едната 3D емблема на ръкава се е отшила и липсва, а другата се крепеше на един конец и беше готова да отлети.
Малко се изнервих, че само за месец, това доста съпо яке показа не един дефект. Вдигнах телефона и звъннах на Rev’it.
Много любезно ми беше обяснено, че за подплата трябва да се обадя на Gore Tex, тъй като те поемат тази част от гаранцията, а за емблемите ще ми се обадят допълнително.
Звъннах на Gore Tex, инструктираха ме да им изпратя подплатата за тестове и ми затвориха. Изпратих я.
След 4 дни получих имайл от тях, че подплатата тече и да си избера ново яке он лайн до $1000 и да им пратя линк.
Ъ, ново яке, аз очаквах да ми сменят подплата...
Rev’it Defender вече не се произвеждаше, така, че си избрах един Rev’it Neptune с Gore Tex подплата и зачаках. Една седмица по-късно якето дойде. В гардероба вече имах две якета, е едното без водо защитна подплата, но на цената на едно. Кеф, а?
Историята обаче не свършва до тук.
Две седмици по-късно ми се обадиха от Rev’it и ми казаха, че не ремонтират якета, тоест няма как да ми зашият емблемите обратно и тъй като вече този модел не се произвежда не могат да ми го сменят. Казаха да им изпратя якето и една седмица по-късно ми върнаха парите. Е това вече е deal, нали?
Ако историята ви е омъзнала, ще трбва да я изтърпите още малко, защото има още едно продължение.
Ползвах новото яке в продължение на 3 години и бях изключително доволен с изключение на светлия цвят-цапаше се много бързо и му личеше много. В един момент си обещах следващото яке да е тъмно и да носи на мърсотия.
Идилията продължи до Октомври миналата година, когато на връщане от Апалачите ни заваля ужасен порой и Gor Tex-овата подплата пропусна, мокър като кокошка се заклех, че ще се боря със зъби и нокти този проблем да се реши. Някак си ми беше странно как един продукт, за който се твърди, че ще ме държи сух до живот на два пъти се излага...
Историята се повтори. Обадих се, изпратих подплатата за тестове и 3 дни по-късно получих майл, да си избера ново яке до $1000 и да им изпратя линк.
Нептуна вече не се произвеждаше, така че избрах новата генерация на Defender-GTX Pro, отново светло сиво. Реших, че по-добре мръсно, но лесно за забелязване отколкото безлично черно което попива мърсотията. Няма да ходя на сватба с него.
Простата аритметика показа, че за 4 години смених 3 якета на обща стойност над $2600, които на мен ми струваха 3 пъти по $10 пощенски разходи.
С две думи, скъпото не винаги е скъпо, особено когато се заложи на фирма с репутация, която държи на дадената гаранция и поставя клиента на първо място.
Палци горе за Rev’it и Gore Tex. 
Идеални продукти няма, но начинът по който те се отнесоха и решиха проблемите с якетата на два пъти е уникален и безценнен. Силно препоръчвам и двете фирми и им благодаря от сърце.
 
В 5:30 бяхме на път. Денят се очертаваше да бъде прекрасен.
Пейзажите от пощенските картички се завърнаха. Една мечка се мотаеше до пътя. Спряхме и започнахме едно бясно снимане, не ни обърна никакво внимание, дори ми се стори, че позира. 
След като се наснимахме реших да натисна клаксона и да проверя дали действително тези звуци оказват някакъв ефект. Нищо, дори и не се обърна да види от къде идва този шум. До тук с въздушният клаксон за защита. Дано поне спрея да има ефект, но честно казано не исках да ми се налага да проверявам. 

Към 8 бяхме в Maligne Lake. Малко се отклонихме от пътя, но това беше едно от местата, където не само исках да се върна, но и да покажа на спътниците си.
Въпреки, че беше рано, паркинга беше пълен. Хората се редяха на опашки за каяци или да се качат на едно от многото корабчета за разходка.
Изнервих се малко на дока за лодки, който беше построен така, че да блокира най-добрата панорама. Който е разрешил този строеж на това място трябва да гние в затвора до живот.
Езерото се захранва от 3 ледника и е второто по дължина ледниково езеро с дължина 22 км  и дълбочина от 95м.
Стоиш, гледаш, мълчиш и цъкаш с език. 
Роската пак напомни, че ако това е в България да е бетонирано и циментирано три пъти. А тук само един уелкъм център с едно мизерно кафене.  Тези хора нямат фантазия. 

След час бяхме обратно в Jasper-един от най-популярните туристически градове в Алберта. Въпреки, че беше рано, улиците преливаха от народ. Отправихме се към Tim Horton за закуска.
Тук беше момента да дам своя принос за прехраната на групата. Верен на максимата Work smart, not hard оставих колегите да закусват и сканирах улицата. Идеята да купя храна и напитки сега, вместо довечера да обикалям по горите в търсене на магазин ми се видя изключително привлекателна. Хранителен магазин в дясно, магазин за алкохол в ляво. За 15 минути напазарувах всичко необходимо за BBQ-то довечера и доволен от свършената работа отидох да си допия кафето.

Атакувахме Icefield Parkway.
Отново коментарите са излишни. Това просто трябва да се види.
Canadian Rockies, трудно е да се опише. Гледките ти пълнят очите, душата, всяка фибра на тялото, а ти си обещаваш да се върнеш. Велико!
Изсипвам една торба снимки и ви оставям да мечтаете. Ако на някой му стане скучно бутонът Х, горе в дясно е решението.

Както всяко хубаво нещо и Icefield Parkway в един момент свърши. Озовахме се във Village of  Lake Louis. Поредното туристическо градче, което беше толкова претъпкано от народ, че имаше табели да се паркира на пркинги извън града и да се ползват някакви автобуси, както и регулировчици по кръстовищата.
Имах голямото желание да го прелетя с бръснещ полет, но моите спътници искаха да видят едноименното езеро. Вкарахме се в някакъв брутален трафик и бавно запълзяхме към Lake Louis.
Там, както можеше да се очаква беше малко по-пренаселено от среден китайски град. Кошмар. За щастие имаше обособен паркинг само за мотори, така, че успяхме да паркираме нормално.
Тълпите от народ направо развалиха удоволствието и насладата човек да е там.
Не съм сигурен какво правеха всичките тези хора около езерото. Само на 10 км на север беше магията на Icefield Parkway, защо не бяха там е загадка. Може би не знаеха какво се крие малко по на север. Явно не са си написали домашното. Будали.

След час търсехме къмпинг в гората преди Banff. Имаше табели, че скоро е отворена някаква туристическа пътека до някакъв каньон. Явно това беше атракцията тук, защото без да преувеличавам, колите паркирани покрай пътя бяха стотици. За щастие тези посетители нямаха интерес към месния къмпинг, в 4:30 опъвахме бивака.
Позамихме се на чешмата и запалихме скарата.
Домакинката на къмпинга ни предупреди, че гората е пълна с мечки. Да не оставяме храна на масата през нощта. 

Към 10 стана време за лягане. Докато аз гледах, останалата част от групата закачи торбата с яденето на едно дърво, да не го докопат мечките. 

Заспал съм сладко. По едно време по палатката започна да се удря, силно. В следващия момент женски глас ми каза да изляза, защото имала нещо да говори с мен.
Гласът не звучеше никак приятелски, а още по-малко беше нежен и ласкав. 
Направих се, че не чувам. Пак се почука и отново бях поканен да изляза. За всеки случай ми беше казано, че е местната рейнджърка.
Изпълзях сънен и бесен. Първият ми въпрос беше защо моята палатка? Не можа ли да събудиш някой от другите. Мадамата, с пищов и белезници на къста ми каза, че ако искам ще събуди и другите. Казах и че дори настоявам. После си дойдохме на думата, защо ме събуди бе?
Каза да си махнем храната от дървото и да я занесем в някаква барака, от която мечките нямали ключ. Така както сме я били вързали било много лесно за мечката да се покатери на дървото и да я отмъкне.
Румен отиде да крие храната, а аз си легнах. Не можах да заспя близо час. 

За 5та част клик ТУК