ОБЕЩАНИЕТО, 3та част.

Ден 8ми, 7ми Юни.
380 мили.

Станахме, по-точно Росен ни събуди в 5:30.
Въпреки, че навън беше малко над нулата се очертаваше хубав ден, ако разбира се денят се познава по сутринтта.
Събрахме си спалните чували, пихме кафе и бяхме на път. Това е предимството да не се занимаваме с палатки, за 20 минути бяхме готови.
Днес беше денят в който се отклонявахме от маршрута който следвахме с баща ми и Кен преди 3 години.
Тогава основната цел в Аляска беше Полярният кръг и Dalton Highway. 
Сега се насочвахме на юг към Kenai.
Спорове коя посока е по-добра, при положение, че няма време и за двете-много.
Полярният кръг и Dalton Highway са някави икони и са и изключително притегателни за мото-обществото . За съжаление, ако времето не съдейства тези 400 мили понякога отнемат дни. Ние нямахме никакво желание да рискуваме и затова решихме да прескочим тази дестинация и да се концентрираме в южната част и по-точно полуостровът Кенай.
Сега след като пътуването приключи, мога съвсем чистосърдечно да заявя, че южната част е съвсем друга лига. 
Скучната тундра и калните северни пътища няма как да бъдат сравнявани с бруталната красота на Кенай. Силно го препоръчвам.
Поехме на югоизток. След 50 мили се разминахме с един кемпер. Пътят беше изцяло наш. Не бързахме, спирахме за снимки или просто, ей така да се потопиме в уникалните пейзажи и чуството да бъдеш сам заобиколен от недокосната от човешка ръка природа.

На една отбивка, под формата на лек автомобил от Калифорния стоеше нагледно доказателство колко лоша идея е да си оставиш колата без надзор в Аляска.
Честна мотористка, не бяхме ние. 

Малко по-късно обвита в облаци се появи Mt Sanford, 6-тата по височина планина в Северна Америка.
После се появи и Glacier View.
Започнахме да спираме често. Разговори почти нямаше. По-скоро всеки говореше със себе си на някакъв странен език. Пак се замислих какъв късметлия съм, че съм тук и част от тази приказка. 
Честно казано, каквото и да напиша от тук нататък ще бъде излишно. Засипвам ви със снимки, пък вие ако искате ги гледайте.

Наближавахме Анкуридж, най-големият град на север от Ванкувър и на запад от Едмонтон. Това го споделям само за информация.
Планирахме да спрем в Уолмарт за храна и масло за моторите. Тук беше най-подходящото място да се погрижим за това.

Накупихме каквото трябваше и побързахме да се разкараме от тази лудница. Някак си последните 10 дни бяхме свикнали пътя да го делим помежду си или в най-лошият случай с Баба Меца.
А тук трафик, светофари, коли, клаксони. Странно и неприятно.
Подкарахме на юг към Whittier.
Малко неприятно ни изненада натовареното движение в нашата посока, но все пак днес е Петък и хората бяха поели към страната на чудесата, където да прекарат уикенда.

В Whittier планирахме да опънем палатките в някакъв къмпинг зад паркинга за ремаркета, почти до марината. От друга страна беше Петък и имаше опастност да е пълен. Решихме да се презастраховаме и да спираме на всеки къмпинг по пътя и ако има места да опъваме. Къмпингите бяха два, места нямаше. Посъветваха ни да опънем палатките на някоя от отбивките непосредствено до пътя. Било разрешено, но да побързаме, защото се запълвали много бързо.
Това не беше вариант, да спим до пътя, да не може да си изпечем пържолите и да си маркираме храстите, не става.
Поехме риска да продължим към Whittier, риск защото стигането до там щеше да ни струва $52, сега ще обясня защо.
След 10 минути бяме пред Anton Anderson Tunnel, единственият вариант за стигане до Whittier по суша. Цена на удоволствието-$13 на калпак за влизане и излизане.
Построен през 1943 г. като железопътен тунел за свързване на вътрешната Долина на Беър с малкия пристанищен град Whittier, мемориалният тунел Антон Андерсън е прокопан под планината Мейнард и сега е не само най-дългият тунел в Северна Америка, но и един от малкото които обслужват както железопътен, така и авто транспорт. 
Изключително тесен, еднолентов път, минаващ през тунела, първоначално е обслужвал само железопътния трафик с дължина от две и половина мили. Проходът е построен от военните по време на Втората световна война, за да действа като основен маршрут за снабдяване на Аляска със стоки, пристигащи в защитеното дълбоководно пристанище в Whittier. 
Когато военните изоставят Whittier през 60-те години, тунелът е част от магистралната система на Аляска и е подложен на основен ремонт. Традиционните трасета от траверси са били заменени със солидна бетонна пътека, за да могат и колите да използват дългият тунел, което го превръща в един от малкото тунели с двойна употреба в страната. 
По протежение на тунела са били построени редица безопасни ниши, в случай на катастрофи или природни бедствия, както и на авариен тротоар с ширина три фута и аварийни стрелки за превозни средства, които правят пътуването по-малко клаустрофобично. 
За да се поддържа качеството на въздуха в подземния тунел, на всеки край на тунела има високоскоростни реверсивни вентилатори, които вкарват в тунела огромни количества свеж въздух.  
Като се има в предвид, че пътят е в състояние да приеме само една лента от трафик, тунелът на Мемориал Антон Андерсън се контролира от сложна компютърна система, която насочва трафика на редовни интервали, през 30 минути във всяка посока. В тунела не се допускат пешеходци и велосипедисти.

Платихме си таксата, като се надявахме да не е напразно и да се окаже, че къмпингът е пълен.  Преди да ни пуснат зелената светлина, ни инструктираха да спазваме по-голяма дистанция между нас и ако трябва да се движим с по-висока скорост от ограничението от 25 мили/час за да пазим равновесие. Тунелът беше тъмен, влажен и малко зловещ. Въздушната струя от вентилаторите беше толкова мощна, че леко ме помести. Нищо особено, един 4 километров, еднолентов тунел. 

4 километра по-късно бяхме в Whittier. 
Първото ми впечатление беше, че целият град е една голяма марина, второто-също.
В ляво водата беше пълна с лодки от всякакъв калибър, в дясно огромен паркинг пълен с ремаркета за лодките. Там някъде отзад беше и къмпинга, който търсехме.
Точно пред нас величествено, заплашително и депресиращо се издигаше  Buckner Building. 

В началото на Втората световна война, генерал Саймън Бъкнър командващ защитата на Аляска  препоръчва да се построи съоръжение, което е независимо от местното електроснабдяване, бомбо устойчиво и с достатъчно складови пространства.  
Уитиър, Аляска се оказва идеалното място за тази военна база.  Първо, в зоната на залива около Whittier е разположено едно от най-дълбоководните пристанища, които остават без лед целогодишно.   Там е и едно от двете целогодишни железопътни пристанища, които снабдяват Anchorage с всичко необходимо за да остане функциониращ и защитен град.  Второ, почти постоянните облаци са идеална защита от въздушни удари.  Инженерния корпус на армията на САЩ бързо започва изграждането на жилищни площи за над 1000 войници, които се преместват в Уиттиер. Тази комбинирана сграда е разполагала със столова, спални помещения, киносалон, боулинг, малък затвор и тунели, свързващи град Уитиер, Аляска. Сградата е била една от най-големите в Аляска, често наричана "град под един покрив" . 
След като военните си тръгват през 1966г, собствеността на сградата се сменя многократно. В един момент тя е била собственост на Пит Замарило, който искал да я превърне във федерален затвор.  През 1972 г. тя е закупена от гражданите на град Whittier с идея да се направи музей или нещо подобно, което да запази историята. За съжаление, това остават само добри намерения, в момента сградата се саморазрушава.  Департаментът за опазване на околната среда на Аляска препоръчва да бъде съборена.

Оставихме опознавателната обиколка на града за утре и се отправихме към къмпинга.
Там беше и имаше колкото щеш свободни места. Избрахме едно с река в задния двор и опънахме катуна.
С Роската се заехме да сменяме маслата. 
Румен и Венци решиха да не се занимават с глупости и да си изкарат цялото пътуване без да сменят нищо.
После на баня в реката и опънахме трапезата. 
Комарите не се спряха. 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 9ти, 8 Юни
Волна програма.

Станахме към 6, леко облачно и приятно хладно.
До тук нито една нощ не ми беше студено.
Една от грешките която допуснах при миналото си пътуване до Аляска беше, че надцених спалните чували които ползвах. Изобщо не бяха за тези нощни температури и брах много студ през голяма част от пътуването.
За тазгодишното пътуване се бях екипирал с 0 градуса спален чувал, който се представи невероятно добре и не изпитах студ нито една нощ. Добър избор Димитре, браво.
Без да бързаме пихме кафе, хапнахме от запасите по едно барче за закуска и навлякохме екипите.
Планът за днес беше да ударим една пета на Whittier, малко фотки и газ към Seward, туристическо-рибарско градче на 90 мили на юг. 
Честно казано градчето не беше нищо особено. Един голям хотел, няколко кафенета и марината завършваха пейзажа.
Завъртяхме се около водата за 15 минути и това беше.

През нощта в залива беше акостирал огромен круизен кораб. Туристите ги товареха на влак с панорамни вагони, предполагам за обиколка на Кенайския полуостров. 

Прелетяхме през тунела без проишествия, от другата страна ни посрещна фантастично време.
Потопихме се отново в магията на майката природа. 

След 2 часа бяхме в Seward.
Мравуняк, пълно с туристи, коли, автобуси.
Отправихме се към марината в търсене на някакъв тур с корабче.
Още преди 7-8 години когато започнах подготовката си за първото си идване в Аляска се сблъсках с много препоръки да се види Аляска от вода.
Сега беше момента да се вслушаме в този съвет.
Купихме някакакъв тур пакет с включен бюфет, няма да гладуваме, я.
Докато чакахме да дойде време за качване на корабчето обиколихме сувенирните магазини и марината.
За разлика от предишното пътуване, когато във Валдез видяхме огромни халибът, то тук изложеният улов беше доста по-скромен. 

В 12 часа бяхме на корабчето.
Трипа който бяхме взели се казваше KENAI FJORDS WILDLIFE CRUISE с продължителност 5 часа и включен обяд на корем.
Започнахме да мрънкаме, че тези облаци можеше да ги няма. Няма угодия, ей.
Потеглихме.
Ммм да, определено Аляска трябва да се види от вода, дори и в облачно време. 

Междувременно бюфета се зареждаше непрекъснато със фантастично телешко и сьомга. 
Решихме да си сипем по няколко пъти и да пропуснем вечерята.
Венци си взе следобедната дрямка. 

Това беше едно фантастично прживяване, ако имате възможност не го пропускайте.
Само мога да гадая какво би било ако облаците ги нямаше...
Изтощени от емоции и с пълни стомаси се метнахме по моторите. 

Без съмнение черешката на разходката с лодка бяха китовете. За съжаление срещите ни с тях не бяха приключили.
По пътя към Whittier, в коритото на една пресъхнала река лежеше труп на огромен кит.
Как беше стигнал до тук нямам идея. Предполагам е бил довлечен от водата и в последствие реката е пресъхнала. От колко време е тук също е загадка. 
Със сигурност беше атракцията на района. Някой дори беше оставил цветя.
Роската изяви желание да си отреже 1 кг сланина и да си намаже ботушите. Спряхме го.
Миризмата беше непоносима.

Платихме си нови $52 за тунела и се прибрахме в бивака. 
Запалихме лагерния огън и опънахме платнището защото ни се стори, че ще вали. 
Не валя. 

----------------------------------------------------------------------------------------------------------


Ден 10ти, 9ти Юни.
280 мили.

Станахме към 6:30, спах чудесно.
Бавно започнахме да прибираме багажа. 
Днес ни чакаха само 300 мили по основната магистрала свързваща Анкоридж и Файрбанкс. Не особено атрактивен път, но позволяващ бързо каране. 
Имахме много време и решихме да спрем в Анкоридж за човешка закуска и междувременно да намериме място за нощувка което предлага душове, беше крайно време да свалиме един-два слоя мърсотия от нас.

В 8 бяхме в Анкоридж. Спряхме до един магазин, където Венци и Росен отидоха да купуват някакви алкохоли, че всичките запаси, които носехме бяха изпити.
Ние с Румен небрежно се загледахме във веригата на Венци.

Тази верига беше натягана 2 пъти последните 10 дни. Нещо не беше наред. И двамата с Румен бяхме единодушни, че ако не се смени ще берем ядове.
Венци се съгласи, че най-добре е да се смени или най-малко да се купи нова и да ни е под ръка в случай на нужда.
Веригата беше само на 9000 мили и беше много странно, че се е предала толкова рано. Венци я пръскаше с някаква суха смазка, на която не пишеше, че е за мотор.
Аз лично винаги ползвам една и съща смазка на която с голями букви пише, че е за мотор вече 7-8 години, без да съм имал някакви верижни проблеми. 
За сухата смазка съм чувал, че  дори и да е за мотор не се препоръчва в дъждовно време. Имайки в предвид колко дъжд ни валя първите дни може да се окаже, че това е причината, а може би не. 
Намерихме някакъв ресторант за закуска. Венци се зае да търси магазин за верига, аз място за нощуване довечера.
Добрата новина беше, че се намирахме в Анкоридж, най-големият град на север от Ванкувър и на запад от Калгари в тази част на земното кълбо. Ако нещо щеше да се чупи, тук беше мястото, защото шансовете да се намери бяха огромни.
Лошата новина беше, че в Неделя много от магазините и сервизи са затворени.
От ресторанта ни пратиха в някакъв магазин наблизо за мото части. Беше затворен, щеше да отвори след час.
Междувременно се появи някакъв човек, заразпитва ни какви сме, що сме и тн.
Каза, че ще опита да помогне и той.
Отвориха магазина, оказа се за мото екипи и дребни аксесоари, но вериги не продаваха.
Вигнах телефона и се обадих на Стъни. Който трябва да знае кой е Стъни, знае, кой е Стъни. Човека кара мотор, на малко по-друго ниво.
Вдигна веднага. Обясних му, че ни трябва верига и евентуално дали може да я прати по пощата в Dawson City където се очакваше да бъдем след два дни.
-Няма проблем, само дай адрес.
Затворих му и се обадих в Даусън, в къмпинга където трябваше да отседнем. Обясних проблема и попитах за точния адрес и дали е ок да се изпрати един пакет до тях.
Жената отсреща ми каза, че няма проблем, но все пак попита от къде ще се изпрати пакета.
-От Калифорния.
-Оооо. Международна поща. Ами тя трябва да мине митница, а пощата тук се кара веднъж седмично със самолет. Тази пратка ще е тук след 2 или 3 седмици, в никакъв случай след 2 дена.
Греда. Обадих се обратно на Стъни, благодарих му за помоща и му казах, че ще търсим друг вариант.
Другия вариант беше Whitehorse, там щяхме да сме след 3 или 4 дни, спомням си два дилъра на мотори покрай пътя, които нямаше как да нямат верига. Решихме да рискуваме.
В този момент се появи човекът който ни заговори преди малко. Каза да караме след него, ще ни води до някаква работилница където имат това което търсим.
15 минути по-късно Венци се оказа горд собственик на чисто нова верига. До тук добре.
Въпреки, че бяхме понесли с нас много излишни неща, никой не се беше сетил да вземе инструмент с който да махнем старата верига. Румен носеше един лист ножовка и това като, че ли беше най-доброто с което разполагахме.
Време беше да палиме. Късият ден на който се надявахме сутринтта вече беше преполовен, а ние бяхме минали само 40 мили от 300.
Хванахме магистрала 3 на север. Докато Венци търсеше верига, аз намерих някакви бунгала в Гугъл и се заех да осигуря спането.
Човека отсреща каза, че имат политика за минимум две нощувки, но втората ще ни я даде много евтино, само за $90. Не го питах колко е първата.
-Абе човек, една нощувка ми трябва, дай да направим нещо. С мотори сме и гоним график, кви две нощувки?
-Ама колко сте?
-4-ма.
-Ами имам едно бунгало с едно двойно и едно единично легло, ако четвъртия е ок да спи на земята ще ви го дам за $90.
-Е това е приказка, давай адреса.
С изключение на един мус на пътя, нищо интересно не се случи. 
Наближавахме Denali Nationa Park. Спряхме за панорамна гледка към връх Денали, найвисокият в Северна Америка-6140м. Беше обвит в мъгла. 

В незнам си колко си часа бяхме в BluesBerry Inn. Някъде около Cantwell, 10 мили на юг от Денали Парк. Пълна карикатура, но някак си съвсем на място, тук в пустото.
Така наречения Инн беше абсолютно празен. Какъв беше този зор за две нощувки и няма друго свободно не разбрах.
Собствеика Роб се появи от някъде. Образ, който абсолютно пасваше на мястото.
Бързо го харесахме, готин тип.
Взе парите и ни показа банята, да банята, най-после, аз съм пръв!
Мястото-класика. Неам думи, хареса ми, точно това търсехме.

Роб заразказва за някакъв супер тунингован мотор, който бил печелил множество състезания в миналото. Не бил го палил от 10 години, ако искаме ще ни го покаже. 

Не знам за мотора, но Румен и Венци веднага забелязаха инструментите и се реши, че веригата ще се сменя тук.
Много баби-хилаво дете са казали старите хора. 
Сипах си едно и седнах отстрани да не преча. Румен запали мотора и отиде към входа на парка да търси храна. Венци, Росен и Роб се заеха със веригата. 

Румен се върна с една пица. Ако не беше той да сме умряли от глад. Как пък нито един не се сети поне веднъж да поеме изхранването в свои ръце.
Венци се писа доброволец да си надуе матрака и да спи на пода.
Легнахме си към 10, малко преди за заспим Росен попита кога да ни събуди утре.
Аз и още някой в един глас казахме 6.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------


Ден 11ти, 10 Юни.
550 мили.

Спахме като къпани, Росен ни събуди в 6.
Навън беше 3 градуса, на седалката ми имаше скреж.

До тук многократно казах че съм се върнал в Аляска, за това или онова. На много места през които минахме или ни предстоеше да минем си бях обещал преди 3 години да се върна отново.
Но, това което наистина ме върна в Аляска предстоеше да се случи днес.  
Точно така, всичко останало беше гарнитура към основното ядене, а то се намираше на 500 метра от нас и се казваше Denali Highway.
Някъде бях прочел, че Denali Highway е поставен в топ 3 панорамни пътища в света.
Дали е така не знам, не е и толкова важно. 
Важното е, че бях тук. 
Следващите 3 часа са това за което мечтаех последните 3 години, за следващите 3 часа пропътувах над 4000 мили, понесох студ, дъжд, жега и какво ли още не. Следващите 3 часа бяха моите 3 часа от пътуването.
Спряхме за бензин от другата страна на пътя. Заредихме и понечихме да влезем в магазина за кафе и нещо за закуска. Вътре тъмно и заключено. Егати, кога отварят в Аляска?
Появи се силует, една женица доближи вратата и попита дали ни трябва бензин. Казахме, че бензин сме наляли, но искаме кафе. Тя все още държеше вратата притворена, като, че ли се колебаеше дали да ни пусне. Обърна се назад, погледна каните с кафе и каза да влезем, кафето било прясно.
Поведението на тази жена беше достатъчен сигнал, че нещо не е наред. Никой не му обърна внимание.
Платихме, благодарихме и се метнахме на моторите. Жената заключи след нас.
След 100 метра бяхме на бленувания highway. 
Вместо да крещя от кеф, нещо ме зачопли от вътре. Движихме се от запад на изток. Слънцето беше много ниско и неприятно ме заслепяваше. Онези фантастични гледки, заради които бях тук нямаше как да бъдат усетени.
Спрях, групата се изгуби напред. Замислих се седейки на мотора, що така?
Ако Росен ни събуди в 6, то сега трбваше да е след 7. Защо слънцето беше толкова ниско?
Погледа ми обходи таблото на мотора, мина през часовника и продължи. Подскочих, погледнах часовника отново 7:15. Часовника не го бях сверявал при преминаването ни от една часова зона в друга. Беше на Чикагско време, на Росен часовника също. Аляска беше 3 часа назад.
Събрах две плюс две и добавих Роската в уравнението. После си спомних затворената бензиностанция и колебанието на жената дали да ни пусне.
Ама разбира се, гостенина от България ни беше събудил в 3 сутринта, в момента беше 4:15.
Метнах се на мотора и подкарах като бесен да догоня групата, те за щастие бяха спряли на 200 м до едно езеро. Стана ми смешно, до този момент Росен работеше само по Чикагско време, ние трбваше да пресмятаме часовата разлика и да му казваме кога да ни събуди по времето в Чикаго. 
Снощи обаче и аз и другия глас, който не съм сигурен дали беше Румен или Венци казахме само да ни събуди в 6. И той ни събудил в 6, по неговия часовник.
Спрях до групата, обясних им колко безумно рано е, решихме да извадим кафето и да изчакаме поне един час за да се вдигне слънцето.
От тук нататък драги читатели няма какво да напиша. Изсипвам един чувал снимки и ви пожелавам приятно гледане. Ако ви дойде в повече, хикса в горния десен ъгъл на монитора е винаги на разположение.
А, и още нещо. Връх Денали се появи в пълната си прелест, бяхме хванали онези 30% в които не е обвит в облаци и е видим. Започвам с него. 

 

УАУ, абсолютно дъ бест път евър.  Как да не я обичаш тази Аляска, как?
След 130 мили приказката свърши.
Отбихме за кратка почивка, събиране и подреждане на емоциите.
Моите спътници изглеждаха леко разсеяни. За всеки случай им напомних от къде са минали и  добавих, че вероятността да намерят нещо подобно в Северна Америка е равна на нула.
И ако от тези 130 мили не са им паднали шапките и не им е пресъхнало гърлото, най-добре е да си сменят хобито тук и сега.
Хванахме на север към Delta Junction. 
След малко се появи и тръбата по която се транспортира петрола от Северния Океан към Валдез и после се товари на танкери и поема към рафинериите.
Картинките наоколо продължаваха да бъдат от 1001 нощ. 

Спряхме за бензин и хот-дог в Делта. Там е и официалният край на Alaska Highway.
По принцип планът за деня беше да стигнем обратно в Ток и да спим в къмпинга на Ванеса. От друга страна бяхме станали безбожно рано и може би трябваше да се възползваме от преднината която имахме до тук и да продължим още малко. Решихме да караме до Chicken, по този начин си спестявахме 90 мили от утрешното каране.

В Ток, аз и Роската, като най-суетни си измихме моторите. Не, че имаше нужда, но човек трябва да показва малко уважение към моторетката от време на време. 

Телефоните все още работеха. За всеки случай погледнах до кога е отворена границата. Започнах да пресмятам, че ако си дадем още малко тяга и покараме още два часа, спокойно щяхме да минем през границата още днес и довечера да сме там където трбваше да сме утре вечер.
След един час бяхме в Чикен.
Едно уникално селище, което няма как да не предизвика усмивки и логичния въпрос какво прави тук, както и какви са тези хора които живеят в него.
Преди 3 години Чикен беше едно от местата където си обещах да се върна, ами върнах се.
После се сетих къде бяхме първата част на деня-Denali Highway и там си бях обещал да се върна, а след това се сетих на къде пътувахме в момента, ха и там си бях обещал да се върна. Браво на мен, спазвам си обещанията като мъж.
Тук някак си съвсем на място дойде една от култовите реплики на Роската от преди няколко дни:
-Ей, трудно е да си мъж в днешно време, много се отказаха.
Още тогава си обещах да не се отказвам.

Там пред бара се заговорихме с един образ, който се оказа златотърсач. Показа ни техниката с която смуче материал за пресяване от дъното на някаква река на 9 мили от тук. Питах го колко злато вади на сезон без да очаквам отговор, но той се разприказва.
Работи с още един човек, като маркуча на дредж-а е с диаметър 5 инча, на сезон си докарвали по $50000.
Спомена, че негови колеги, които използвали 10 инчов маркуч, за по-голям дебит изкарвали над $200000.
На въпроса ми защо не използва и той 10 инча маркуч, той само вдигна рамене. Особняк, но кой ли не е? 

Часът беше към 6, границата я затваряха в 8, но някъде по пътя щяхме да минем в друг часови пояс и да акумулираме един час. Все още имахме един час да хванеме границата, която беше на 30-40 мили.
Решихме да продължаваме, за един ден се очертаваше да покрием маршрут заложен първоначално за два дни.
Времето да се сбогуваме с Аляска наближаваше, стана ми тъжно.
Казал съм го и преди, ще го кажа и сега. Аляска изпраща тези пътувания в друго измерение. Равномерното мъркане на двигателя, величествените планини, реките, водопадите, кристалните езера, ледниците, снежните върхове, дивите животни и този самотен път правеше това пътуване единствено и уникално. 
През последните три години не спрях да пътувам, посетих фантастични места и култови дестинации... Но след като веднъж бях видял Аляска, където и да отида не беше същото. Непрекъснато, подсъзнателно се връщах тук, в дивото, пустото, самотното и уникално излъчване на Щат номер 49-Аляска.  
Време беше да се разделим, надявам се да се срещнем пак. 



 

След час бяхме в Poker Creek. 

Граничният пункт The Poker Creek - Little Gold Creek, който свързва САЩ и Канада е един от малкото съвместно изградени единични сгради които се използват и от двете държави за КПП, което е и най-северното гранично-пропусквателно съоражение на САЩ.

Минахме без проблем.
Румен отбеляза, че в Аляска не ни беше валял дъжд, аз добавих, че не видяхме нито една мечка, няма нищо, чакат ни в Канада. Мечките, не дъждът.  
Атакувахме поредния култов път в Северна Америка-Top of the World highway.
Дълга 130 км тази магистрала е наречен така, защото в по-голямата част от дължината си, заобикаля билото на хълмовете, като поглежда надолу към долините. Това е и една от най-северните магистрали в света. 
Разбира се името магистрала е малко преувеличено. Това беше един 130 километров черен път, но тук  думата highway се използва наляво и надясно без задължително да имат в предвид добре асфалтиран скоростен аутобан. 

На една от спирките Росен реши да конкурира Венци, аз очаквах да го направи с жълтия маркер, но и така се чете.  

Малко по-късно бяхме пред табелата на Dawson City. Върнах се и тук.

Междувременно посъветвах моите спътници, че този ден е добре да го запомнят. Минаха през два от най-атрактивните пътя на континента.
Всъщност Румен беше напълно нясно с пътуването, все пак го планирахме заедно, това напомняне беше по-скоро насочено към Росен и Венци. Надявам се, че след като страстите от приключението се оталожат ще осъзнаят къде са били и през какви култови места са минали.  
Този маршрут до голяма степен беше взаимстван от предишното ми идване и го сглобихме бързо. От друга страна планирането на първото пътуване отне безброй часове четене на пътеписи, питане по форумите, гледане на карти, гледане на филмчета в Youtube, гледане на всички сериали свързани с Аляска на Discovery и History Channel, търсене в интернет и още какво ли не, за да успея да сглобя един реалистичен маршрут за времето с което разполагахме, без да пропуснем нищо значително по пътя. А също и да се запозная с факти и история за местата през които минавахме за да бъда напълно подготвен за това което ни очакваше.  Тази подготовка си е половин пътуване и с най-голямо удоволствие я споделих с моите спътници, дано да го оценят. 

След два завоя Yukon River се появи пред нас. 
Тези, които са пътували с мен при предишното ми идване тук, разбирай чели пътеписа, си спомнят, че през реката няма мост. Версията е, че Top of the World highway е отворен само през лятото и технически не води на никъде, та властите  решили, че построяването на мост е икономически неизгодно. Затова през летните месеци, или до момента в който падне първият сняг вместо мост през реката циркулира денонощно безплатен ферибот. 
Ферибота беше от нашата страна и нямах време за снимки, направо се паркирахме на него. Реших да спра за снимки от другата страна, но се сетих, че имам достатъчно снимки от предишния път за много любопитните. 

Официално бяхме в Dawson City, иконата на златната треска.

Dawson City е създаден през 1898 г, по време на разцвета на златната треска в Клондайк. С население от 40000 души, течаща вода, отопление на пара и телефонна мрежа, той е наречен " Париж на Севера“.

Днес, Dawson City е все още  златен миньорски град, въпреки че туризмът засенчва добивът на злато като основна индустрия. Около 60000 души посещават Dawson City всяка година, както и невероятно красивият Юкон. Дори и днес-21 век,  историята продължава да живее в Dawson, чакълените улици, дървените тротоари и старите сгради са неподвластни на времето. Какво ли биха ни казали старите постройки и прашните улици ако можеха да говорят? В този град има толкова много история, несбъднати мечти, объркани съдби и загубени животи, в името само и единствено на парите. Наред с историческите Гранд Театър, Старата пощенска служба, Банката на британска Северна Америка, музеят на парният двигател, задължително е да се посети и мястото където е живял и творил един от най-големите за времето си журналист и писател-Джак Лондон.


Без да се замислям поех към Gold Rush Campground. И тук се върнах!
Избрахме едно свободно място и приключихме с карането за днес. Часът беше 10:30 вечерта. Бяхме се качили на моторите преди повече от 18 часа. 

За 4та част клик ТУК