Аляска, една мечта по-малко. 6та част.

Ден 13ти
22 Юни
190 мили 

Спах много лошо. Отново беше ужасно студено. Въпреки, че си легнах с термо бельо, чорапи, зимна шапка и добре опакован в двата спални чувала, на няколко пъти се събуждах от студ.
Обещах си като се прибера веднага да изхвърля спалните чували, а после и ботушите.
Към 6 вече събирахме, беше слънчево, но продължаваше да е студено, палатките бяха вир вода.  

Днес се очертаваше кратък ден, оставаха ни около 15 мили по Denali Highway, а след това се включвахме в път 4, част от основната пътна мрежа на Аляска.
Сънят от вчера продължаваше.
Невероятно място, което съвсем приятелски препоръчвам да не пропускате, ако някога сте в тази част на света.

След около час  уникалният Denali Highway свърши. 
Бяхме в Paxon от който беше останало това:

Тоест нищо, този град явно беше официално закрит.
Поехме на юг, приятен път с мазен асфалт, прекрасни панорами и никакъв трафик.
Започнахме да се оглеждаме за бензин, не че бяхме на изпарения, но трбваше да заредиме. Първата изпречила ни се бензиностанция беше затворена, от доста време. И втората, и третата. 
А иначе пейзажите от пощенските картички бяха на всякъде около нас.

Времето беше чудесно. 
За пореден път се убедих, че да вярваш на прогнозата за времето е почти толкова наивно както и да вярваш в Дядо Коледа.
10 дни преди да влезем в Аляска започнах да следя времето във Файрбанкс и Валдез. Редовно, по 3 пъти на ден.
Картината беше следната: Файрбанкс-температура през деня 70ф и сухо, Валдез-температура през деня 50ф и дъжд.  
В действителност нещата бяха точно обратното...
Четвъртата бензиностанция работеше, заредихме и се заоглеждахме за обяд.
След 20 мили видяхме табела в ляво: Cooper Center- храна, мотел, риболов.
Завихме естествено.

Подминахме реката и попаднахме в нещо като махала със 7-8 постройки и невероятен характер.
Имаше сервиз, ресторант с бунгала, 2-3 постройки, в които може и да живееха хора и музей със смесена тематика между стари двигатели за лодки и етюди от ерата на златната треска.

Хапнахме доволно и продължихме към Валдез, има-няма 100 мили. Помислих си, до 2 часа сме там. 
Да, ама не, чакаше ни Thompson Pass, поредния умопомрачителен проход за който информацията беше доста ускъдна, точно както за Денали. Е, ние нямаше да го пропуснем,  а другите да се сърдят на себе си. 

След около 4 часа, горе-долу за толкова взехме 100 мили, бяхме във Валдез.
Първото нещо което видяхме беше края на тръбата, онази която започваше от Prudhoe Bay, свършваше точно тук.
Във Валдез имаше изграден терминал от където нефта се прехвърляше на танкери и поемаше към рафинериите.

Валдез е малък град в който всичко се върти около риболовът и туризмът.
Предварително знаехме, че цените тук са солени. Решихме да не си губиме времето в търсене на добра цена, а направо да спираме в първият изпречил ни се мотел и да плащаме колкото поискат.
Точно до марината попаднахме на Totem Inn. Това не би бил моят първи избор, всъщност не би бил мой избор изобщо, но локацията беше перфектна.
$170 за двойна стая. Решихме да вземем една стая и да се сместиме и тримата вътре, не за друго, а да има свободни стаи за други мотористи, които щяха да пристигнат след нас.
Внесохме багажа, аз с подозрение повдигнах чаршафите за инспекция на матрака. Добре, нямаше следи нито от убииство, нито от раждания. Няма да се спи на земята.
Взехме по един душ и отидохме на разходка.

Първите и последни белоглави орли, които видяхме ни чакаха от другата страна на пътя, готови за снимки.

Приближихме марината, каквото се случваше в този град се случваше именно там.

Наближихме групичка от една девойка и двама младежи, говореха на Български. 
А така, не че бях много изненадан, ние сме на всякъде, но бях малко неподготвен за Българска реч тук.
Питахме ги от къде са , на Български, настана мълчание, беше комично.
Студенти на бригада в рибната фабрика отсреща, не бяха много доволни.

Разделихме се с младежите и продължихме разходката. Времето беше фантастично, щяло да вали и да е студено, да бе. 

Време беше за вечеря. Без да спориме много влязохме в някакъв италиански ресторант.
Сепаретата бяха облепени с банкноти от цял свят.
Поръчахме си пица и бира естествено.

Това беше второто сблъскване с Родината за последните два часа. Точно до главата ми гордо се мъдреше родната двулевка. 

----------------------------------------------------------------------------------

Ден 14ти
23 Юни
400 мили 

Станахме рано, както обикновенно. 
От вечерята бяха останали няколко парчета пица с които закусихме.
Минахме през магазина да заредиме 3-4 галона вода и поехме на север.
Днес трябваше да излезем от Аляска, с малко тъга си помислих, че вече официално пътувахме на обратно.
Времето беше перфектно, малко облачно, но като цяло, въпреки прогнозите във Валдез имахме най-доброто време за целият ни престой в Аляска.
Разбрахме се да намалиме спирането за снимки максимално. Вчера се наснимахме на воля и днес трябваше да се концентрираме в отхвърлянето на мили.
За щастие това не беше скучно отхвърляне на разстояние. 
Природата беше великолепна, планината беше различна...вчера се движихме от север на юг, директно срещу заснежените планински склонове до които не достигаха слънчеви лъчи. Днес срещу нас беше южната част на планината, снежните върхове отстъпиха място на зелени хълмове и тучни долини, уникално. 

Заредихме бензин и се отклонихме по път номер 1, към Ток. 
Планът да не повтаряме или да намалиме максимално минаването по един и същи път два пъти работеше. По груби сметки, за цялото пътуване сме минали по един и същ път не повече от 600 мили.
Пътя беше абсолютно пуст, не лош асфалт и гора, която като, че ли нямаше край.
От време на време спирахме да направиме път на движещите се с предимство или в зони на ремонт.
Това беше едно от най-приятните карания за отхвърляне на разстояние в мото кариерата ми.

Изведнъж планините ни обгърнаха от всякъде. Тучни долини,  буйни потоци и кристални езера направиха момента вълшебен.
Всичко започна да се движи на забавен кадър, това беше момента в който разбрах, че Аляска ми даде много повече отколкото очаквах. 
Вълшебно място, което трябва да се види.
Ако на някой от вас му е минавала идеята за разходка до Аляска, тръгвайте!
Зарежете всичко и потегляйте насам, с кола, кемпер, мотор, колело или пеша, няма значение. Няма да останете разочаровани, обещавам.

 След 30 минути бяхме в Ток. Предвидливо купих един кашон бира за из път и отново бяхме на Alaska Highway, този път се движихме на юг.
Невероятно как лети времето, само преди 5 дни бяхме точно на това място, само че посока на север, днес вече карахме в обратната посока. 
Минавахме през познати места, което ме караше да се чуствам леко тъжен. Не, пътуването не беше свършило, но ние се движихме на обратно.
АК highway беше абсолютно празна, с риск да се повторя, това беше един фантастичен път, който може да разтрепери душата и на най-коравия моторист.
Ако някой се интересува от повече подробности или планира ходене до Аляска, да пита. Ще се радвам да помогна с информация и съвети. 
При липса на време, дори само едно каране по Alaska Highway, от единият до другият край, Dawson Creek-Delta Junction е нещо което си заслужава. Отиване и връщане около 2600 мили, 5 дни са напълно достатъчни за този маршрут.
Изведнъж пред нас изникна табела Yukon.

Дори и не разбрахме кога сме излезли от Аляска.
Чао Аляска, ти си прекрасна. Огромно благодаря за всичко. Току що приключи втората част на това невероятно пътуване.
Табелата за Юкон означаваше, че сме в Канада, но граница нямаше, всичко си беше като в Аляска, само ограничителните табели станаха в километри.
След около 20 мили най-накрая видяхме границата и Канадското кпп.
Наредихме се на опашката. Пред нас имаше един колега с BMW GS с лепенки на MotoQuest. Това е една от големите фирми за даване на мотори под наем.
Запознахме се. Джак от Австралия. Летял до Акоридж, от където взел мотора под наем и тръгнал да обикаля Канада и Аляска. 
Беше малко нервен, защото полета му закъснял, после MotoQuest го мотали, а той бързаше да хваща ферибот от Haines и възнамеряваше да кара цяла нощ за да не го изпусне.
Пожелахме му успех, границата я минахме от раз. 
Здраси, здрасти. На къде си тъгнал? На юг. ОК, приятен ден.

За нула време бяхме в Beaver Creek. Там имаше доста голям избор от места за нощуване, но беше още рано и решихме да покараме още час-два.
В инфо центъра ни казаха да караме смело, има къмпинги през 20 мили, а през 60 има и мотели.

Отново стъпихме на едрозърнестия асфалт. Грайфера на гумите започна да намалява със светлинна скорост, въпреки това аз бях спокоен за себе си. Гумите щяха да ме приберат в къщи без проблем. Кен, който имаше 1000 мили повече от мен и искаше да ходи до Сиатъл и после в Южна Каролина беше друга бира.
Питах го дали има план къде да смени задната гума, той нямаше. Всъщност изобщо не се беше замислил, че гумата му може и да не го прибере до тях.
Оставих го сам да си решава проблемите и продължихме напред. 

След малко пред нас изникна табела за ремонти в следващите 100 километра.
Отсечките в ремонт с черен, прашен път започнаха да идват една след друга. Прахолякът беше ужасен. Витеше във въздуха и не се разсейваше изобщо. Пуснахме голяма дистанция по между си, погледнах небето с надежда за дъжд, никакъв шанс.
В дясно изкочи табела за къмпинг: Discowery Yukon Campground.
Време беше да приключиме с карането за днес.
Къмпинга беше уникално декориран и с всички екстри-душ, перални и за радост на Кен уифи.
Взехме една арктическа палатка за 60 кинта, аз като най-млад спах на пода. 

Наоколо бяха разхвърляни антики, участвали в строежа на АК Highway, опитах да подкарам една жипка, не тръгна.

Докато се мотаехме с бира в ръка, Кен се приближи към мен, гушнал лап топа и с мазен глас ме подхвана:
-Искаш ли да ти направя бек ъп на снимките, да не стане нещо. 
Аз току що бях изял един корен домати барабар с кола и се плеснах по челото:
-Ама чудесна идея, как не се сетих по-рано.
Ясно ми беше, че се опитва да се докопа до моите безценни снимки ама го е срам да си ги поиска директно.
Извадих картите от двата апарата и му казах в прав текст. 
-Стоя ти на главата с брадвата в ръка, ако не дай си боже затриеш нещо, удрям и после повтарям. Изтеглям те на 100 метра в гората и те оставам на мечките.
Той с трперещ глас прие.
-Гледай и ти, да не объркам нещо.
Тикнах му картите в ръцете и му казах да внимава.
Той ги взе, огледа ги и ме пита дали нямам адаптор, че лап топчето му има само УСБ, но не и кард ридер.
Айде сега и адаптор, нямам. 
Силно разочарован си взе сапуна и отиде да се къпе.
Ние с баща ми отидохме до общия огън, където си допихме бирите и послушахме малко стари шлагери.
Ремонта на магистралата продължаваше в пълна сила дори и в 11 вечерта. Прахоляка беше уникален. 

Време беше за лека нощ. 

----------------------------------------------------------------------------------

Ден 15ти
24 Юни
500 мили 

Успахме се.
Нощите продължаваха да бъдат брутално студени.
Тази нощ мисля, че получих гърч от студ, но не намерих сили да стана и да търся допълнителни дрехи.
Събрахме багажа, пихме по едно кафе и бяхме готови за път. Днес ни очакваха 500 мили все по АК Highway.
Потеглихме и веднага попаднахме в поредния вълшебен момент.
Скърцането на чакъла под гумите, мъркането на двигателя, слънцето опитващо се да пробие през облаците, прашният самотен път, величествените планини наоколо...ето за това съм тук, чуствах се едно малко човече в прегръдката на природата.

Ремонтите продължаваха, на няколко пъти спирахме да изчакаме насрещният трафик. 

В един момент видях каравана в далечината, спряла по средата на пътя. Първото нещо което ми мина през ум, беше от коя страна да я заобиколя.

В следващия момент се усетих, че сигурно има причина караваната да е спряла по този начин. Спрях и аз, след малко причината, по-точно трите причини заради които всички спирахме се появиха на пътя.

Огромна, добре поддържана кафява мечка и две малки мечета парадно пресякоха пътя, спряха от другата страна и започнаха да позират за снимки.

В далечината се появи Kluane Lake, трябваше да се ощипя за да съм сигурен, че не сънувам.
Това беше Alaska Highway- мечта, мит, легенда. Път който изпращаше мотопътешествията ми в друга галактика, и аз бях тук, бях част от това вълшебство. 

Заредихме на поредната бензиностанция Юкон стайл и продължихме в страната на чудесата. 

Към обяд бяхме в Haines Junction. Там трябваше да направиме един много важен ляв завой. 

Кен водеше, внимателно го наблюдавах изотзад и го чаках да сгреши за да имам повод да му се скарам. Той зави където трябваше и после веднага отби пред един китайски ресторант. Спрях до него и още преди да съм си отворил устата той мазно ме уведоми, че си помислил, че съм гладен и спрял.
Не съм голям фен на китайската храна, но баща ми е, а и беше време за обяд, казах ок.
В следващия момент видях табелата „Free WIFI”. Аха, гладен съм бил, тоя започна да се подиграва с нас, усещах, че ще му нараня чуствата скоро.
Отворих менюто и о, чудо. Две страници китайски манджи, а останалото традиционни  бъргъри и пържоли. Имаше секция със закуски, американ стайл. Взех си две яица със стейк за гарнитура.
Баща ми каза, че не е гладен, но ще хапне една супа. Не знам какво точно не ни разбра китайчето, но му донесоха цялата тенджера. 

Кен попита за паролата на уифи-то и остана попарен, интернет има само за гости на хотела, но не и на ресторанта. Направо беше съсипан.
Скочихме на моторите и подкарахме като луди. Беше 12 часа, а ни очакваха още 500 км, трябваше да побързаме.
За нула време бяхме в Whitehorse. Вече официално бяхме покрили всеки един метър на Alaska Highway.
Спряхме да заредиме и Кен ме атакува с предложението да се отбиеме до Уолмарт и да потърсиме адаптор за СД картите. 
Директно го отрязах, в прав текст му казах, че нямам намерение да го допускам до интернет и да го чакам да си начеше крастата. Ако иска да отива и после да ни гони по пътя. Усетих го, че му стана много криво, но замълча.
Сякаш усещаше, че се разделяме Alaska Highway ни организира чудесно сбогуване. Като с магическа пръчка трафика изчезна, карахме десетки километра сами, опитвайки се да запечатаме фантастичните пейзажи на около.
1300 уникални мили, 1300 мили които никога няма да забравя. 

Някъде към 6 стигнахме до отбивката за 37-ми път, това беше и крайната ни цел за деня.
Там висеше една от най-култовите, е може би е малко преувеличено, но една от най-популярните табели на АК Highway.

Отбихме в Nugget Baby Camp. За бунгало ни поискаха $190, но тенкс.
Опънахме палатките за 20 кинта. Кен полудя от кеф, имаше интернет.
Загледах си веригата, имаше нужда от чистене и смазване. Веригата на Кен беше в ужасно състояние, но той беше над тези неща, имаше интернет и това му беше достатъчно. 

Решихме да вечеряме в ресторанта. Имаше кабелна телевизия, помолихме да пуснат CNN. 
На Кен му се обясни, че днес Великобритания безапелационно е заела първото място по простотия като е гласувала за излизане от ЕС.  
Но да не се притеснява, в САЩ идват избори за президент, на които се явява един крупен бизнесмен. Гласуването за него ще измести  Велокобритания от първото място като нищо.

 

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 16ти
25 Юни
400 мили

За пътрви път не ми беше студено през ноща.
Събрахме си багажа и в 7 ам бяхме готови за път.
С малко тъга се сбогувах с Alaska Highway. 
В момента в който си обещах да се върна, се замислих, че местата където си обещавах да се върна бяха толкова много, че направо трябваше да повторя пътуването. Защо не?
На този етап щях да изчакам. 
Причината беше един колега с който се заговорихме предишната вечер. Разказа ми, че е правил над 6 организирани пътувания до Южна Америка, и не спря да говори за Еквадор. 
Еквадор толкова много му  беше влезнал под кожата, че успя да ми запали фитила и на мен. Като за начало си обещах да проуча тази дестинация, но да не избързвам, нека завършиме това пътуване и ще видиме. Аз все още търсих поредната мечта след която да тичам, пардон да гоня с мотора.
Заредихме, щтракнахме няколко последни снимки с АК Highway и се понесохме по 37ми път, на юг.

Път 37 е известен като Cassiar Highway,  един от многото изолирани пътища на Британска Колумбия. Предстоеше ни поредното отхвърляне на мили, по един страхотно живописен път с перфектен асфалт, много завои и милиони, милиарди, ама много милиарди дървета.
Замислих се, че дори да докарат тук цялата ромска дървена мафия на България, умножена по 100, независимо от митовете, че са много работливи когато става въпрос за промяната на собстеността от чужда към тяхна, няма дори да одраскат гората. 

Следите от горските пожари бяха навсякъде, някъде бях чел, че в много случаи тези пожари не се пипат, само ги контролират.
Мечките спряхме да ги броиме, бяха на всякъде.

Една от причините този райски ъгъл на картата да бъде обитаван от една шепа хора е бруталният студ през зимата. Чухме за температури от порядъка на -70...
В ляво излезе някаква табела за парк, отбихме се да разузнаем.
Независимо колко отдалечено беше това място от всичко и тук си имаше правила, алеите бяха еднопосочни, обозначени с пътни знаци, точно както улиците в големите градове.
Аз продължих направо, защото ми се струваше, че така трябва, Кен ми засвирка отзад и заръкомаха на дясно...очевидно бях направил поредното нарушение влизайки в еднопосочна алея на къмпинг който се намираше на 150 км от най-близкото населено място.
Видях го в огледалото, че зави, добре, че баща ми ми имаше сляпо доверие и продължи след мен.
Пред нас се откри едно фантастично езеро, палатките бяха опънати на 3 метра от водата. Хвана ме яд, че не сме знаели за това място вчера. Щяхме да покараме един час повече и да спим тук, нищо, другия път.
Заговорих се с Нико от Торонто, който всъщност беше от ЮАР. Пътуваше в нашата посока, багажът му беше поне толкова колкото беше нашият, ако не и повече с тази разлика, че нямаше кола да му го вози. 
Кен се появи от една странична алея и веднага ми направи забележка, че пак съм бил в нарушение като съм минал по еднопосочна алея, в насрещното.
Казах му, че знам и не ми пука. 

Казахме си чао с Нико и продължихме на юг. Пътя и природата отново ни върнаха в света на приказките.
Видяхме активна златна мина, мечки, мус в далечината...една кака беше тръгнала да обикаля Канада с колело за което беше закачила ремарке за кучето си.
Нищо особено, скучно еднообразие. Разходките до кафето в Неделя ми липсваха ужасно...

Спряхме за обяд в Dease Lake, това беше нещо като стъргалото на района. Ресторант, хранителни стоки, оръжие и бар, за всекиго по нещо.
Имаше едно RV очевидно докарано от Италия, малко в страни беше и местния колеж.
А бе кой казва, че човек не може да отгледа семейство тук?

Зад един завой видях няколко коли и едни кемпер странно килнат в канафката.
Спряхме с Кен, баща ми го нямаше, явно беше спрял да снима.
Хората от колите обикаляха кемпера да видят дали няма някой изпаднал в беда. Нямаше никой, явно бяха хванали някой да ги закара до близкия град да търсят помощ.

Първата кола потегли,  хората от втората се качиха, но ни гледаха подозрително и не тръгваха. Аз реших, че така или иначе сме спрели, да изчакаме баща ми.
Най-накрая вторя автомобил подкара, спря до нас и свали стъклото:
-Какво става, защо не тръгвате?
-Чакаме някой, проблем ли е?
-А, не. Малко по-нагоре има отбивка, защо не го чакате там.
-Защото не искам, ако няма друго, хев а найс дей.
Подкара много бавно и сигурно дълго време ни е наблюдавал в огледалото. Май реши, че го чакаме да тръгне и да атакуваме кемпера с цел грабеж...
Баща ми пристигна и продължихме. 
По едно време Кен ме изпревари и отби в ляво. Огледах се, табела за уифи не видях. Спрях до него да го питам какво се случва.
-Нещо трака много силно.
-Това нещо да не е веригата ти.
-Май да.
Наведох се да я преслушам, тя горката още малко и ще падне. Казах му, че трбва да се натегне, без да ме интересува какво пише в мануала.
Той прие, не че имаше други варианти в тази пустош.

 Стегнах му веригата и продължихме.

След по-малко от 2 часа бяхме в Mezidian Junction.
Това беше поредната отсечка от 600км кеф до посиняване.
Първоначалната идея беше да спиме в Mezidian Junction и на другия ден да отидеме до Стюарт. Беше рано, имахме време и решихме да проължаваме, така щяхме да спестиме малко време на следващия ден.
Заредихме и завихме на дясно по път 37А. 

Природата продължаваше да ни дарява с уникалните си дарове. Реки, водопади, ледници и снежни върхове, от всичко по много.
За поредн път си помислих колко не е честно всичката тази красота да е тук, на 2500 мили от където живея, можеше да е по-близо, много по-близо.
След поредния завой пред нас изкочи Bear Glacier, един от символите на този уникал път към нищото.  

Изведнъж застудя, замириса на зима. Очевидно щяхме да сме в мотел независимо от цената. 

След 20 минути бяхме в Stewart, миньорски град с население от 500 човека. 

Директно спряхме пред King Edward Hotel. Имаха само една свободна стая за 100$, взехме я.
Донесоха едно походно легло за мен, стаята беше толкова малка, че единственото място където можеше да го сложа беше в коридора, пред тоалетната и трябваше да запуша входната врата.

Вечеряхме в ресторанта на хотела. Кен не пусна телефона, имаше интернет.

Изведнъж Кен хвъли телефона и каза, че продължава да има проблеми с веригата. 
Дали знам къде да намери сервиз. Изсмях се съвсем искренно.
Следващия голям град през който щяхме да минем беше Prince George, на около 400 мили от където сме в момента.
Така съвсем между другото го питах кога я е смазвал.
-Как кога, тази сутрин. Почистих я и я смазах, това го правя всяка сутрин.
-Стой. Я повтори отново какво правиш всяка сутрин. Ако това което си мисля, че си правил е истина, то заслужаваш да ти се вземе книжката и никога повече да не пипнеш мотор.
Боже не е истина.
Всяка сутрин Кен пръскал веригата с препарат за почистване, който разтваря маслто и мърсотията по веригата. След което, без дори да я забърше нанасял смазка за верига. И е тръгвал на път.
Това което се получава, е че разтворителя не позволява на смазката да попие между звената и да си свърши работата, а поемането на път веднага след това означаваше изхвърлянето на смазката от веригата още на първите 100 метра.
С две думи, моя спътник не правеше нищо. Смазка до веригата не беше стигала поне 6000 мили, може и повече.
Показах му как се прави и му обещах, че на другия ден ще е като нова. 

Стана време за лягане. Кен каза, че ще си поиграе с телефона в лобито и ще дойде по-късно.
Обърнах му внимание, че входната врата се отваря не повече от 20 см и после ме удря директно в главата, да внимава, бях пил и бях конфликтен:)

---------------------------------------------------------------------------------

Ден 17ти
26 Юни 
400 мили  

Кен стана към 6 и излезе да си гледа телефона. Минавайки покрай мен ритна леглото и изрева от болка, после отвори вратата, която се тресна в леглото и я затвори с удар.
Нямаше как да не се събудя. 
Разбудих баща ми и започнахме да събираме багажа.
През ноща беше валяло, леко ме втресе, добре, че не спахме на палатка.
В седем бяхме готови. Кен сподели, че снощи дълго е мислил вурху моето виждане за начина на подръжка на веригата и е стигнал до извода, че май съм прав.
Казах му  да не се хаби напразано, аз знам, че съм прав и той ще се убеди в това в момента в който подкара мотора.
Потеглихме на запад. Беше влажно, мъгливо и студено. 
Движихме се по път който скоро щеше да свърши, в ляво се появи един от ръкавите на Заливът на Аляска. 
Всичко изглеждаше някак си безцветно, тъжно, депресиращо.

След 5 минути бяхме ... в Аляска. 
Ей така, като на шега. Нямаше бариери, нямаше паспортни проверки, просто изведнъж се появи табела, че отново сме в САЩ.
Това е единствената точка в която може да пресечеш официална Щатска граница без да те проверят за паспорт, виза или зелена карта.
Причината е проста, там свършва пътя, може да се продължи само по вода.
В обратната посока, към Канада има паспортен контрол от 8ам до 8рм. Имаше табела с някакъв телефонен номер на който да се обадиш ако си там когато КПП-то е затворено...или просто да зобиколиш оранжевите конуси, дори бариера нямаше. 

Hyder, Аляска, най-южният град на Аляска. Призрачен град с население от 87 души. 
Няма училище, децата, ако има такива, ходят да учат в Stewart, в Канада.
Ако вчера се чудихме какво правят хората в Stweart, то какво остана за днес. 
Полуразрушени постройки, заковани прозорци, кал и сивота. 
Депресирах се.

Подкарахме по пътя пред нас, по единствения път. След 500 метра пътя свърши, съвсем наистина. 
Време беше за поредния обратен завой, всъщност последния обратен завой, от тук насетне все направо, чак до в къщи.

Време беше да напуснем Аляска за пореден път, този път завинаги.

Паспортния контрол го минахме за нула време. Единствения въпрос който ме питаха беше дали камерата записва в момента. Не, не записва.
След 5 минути бяхме обратно в Stewart, спряхме пред някакво кафе за закуска.
Кен влезе и излезе, нямало места. Аз влязох в кафенето което беше 6м2, с 6 маси, две от които бяха празани. 
Изкочих навън за да го видя как се отправя към хотела в който спахме. Аха, естествено там има интернет.

С баща ми се върнахме в кафето, а там същите физиономии от ресторанта вчера. В общи линии през цялото време се разминавахме с едни и същи хора, малък град, к‘во да правиш.
В кафенето работеше само една жена, която дори не ни погледна за 10те минути в които кротко чакахме пред тезгяха.
Търпението ми свърши, тръгнахме към ресторанта на хотела.
Вътре Кен блъскаше по телефона и закусваше, защо ли не се изненадах.
Хапнахме на бързо и поехме към Mezidian Junction. Време беше да заемем с отхвърлвнето на мили.
Но преди това спряхме да поизмием моторите и колата.

Спряхме на джънкшъна за бензин, Погледнах часовника-11, опа нещо се позабавихме.  Очакват ни около 400 мили, трябваше да побързаме.
Природата оставаше все така зашеметяваща, буйни реки, бистри езера и грандиозни планини. Мечки имаше но време за фото не.
Постепенно трафика се усили, градовете през които минавахме ставаха по-големи и по-цивилизовани.
Наоколо се появиха малки ферми, вместо мечки, мусове, вълци, лисици и бизони, започнахме да виждаме все повече крави и коне да пасат на воля.
Дивото си отиваше. За първи път от много време стана топло, спуснахме се в долината, пътя стана скучен, не магистрално скучен, но скучен.

Спряхме за бензин в Хюстън, не онзи Хюстън в Тексас, а само Хюстън.
Предложих на баща ми и Кен да хапнем по едно парче пица от бензиностанцията. Кен каза, че иска да яде където има интернет. Отговорих му, че няма никакъв шанс. Или яде нещо тук или кара гладен, яде хот дог.
Продължихме през хълмове и борови гори, но не беше същото.Снежните върхове, реки и езера, мечките и студа вече ми липсваха.
Някъде към 6 бяхме в Prince George, крайната дестинация за днес. 
Видях някакъв мотел в дясно и спрях. Питах Кен какво мисли, той ми каза, че не искам да зная, аз му казах, че не ме и интересува.
Взехме две стаи, освен нас в целия мотел имаше още 4ма мотористи, които отиваха на там от където ние идвахме.
Стаите бяха големи,чисти и ефтини, Кен се извини за първоначалната си реакция.
Имаше интернет.

Поръчахме една пица, изпихме всичката бира и си легнахме.

За част 7 клик ТУК