Аляска, една мечта по-малко. 5та част.

Ден 11ти 
20 Юни 
400 мили

Алармата ни събуди в 5. 
Веднага погледнах през прозореца-валеше. 
Закусихме някаква каша, пихме кафе и се отправихме към моторите. 
Освен, че валеше беше и студено-45Ф.
В 6 бяхме на път, мълчаливи и не особено ентусиазирани. Днес просто не трябваше да вали, всеки друг ден-да, но не и днес.  Дори не бях претенциозен, не настоявах за 5 сухи дни преди днес, не ми пукаше, че беше студено, просто не исках днес да вали, за съжаление нямаше кой да ни чуе. 

От Далтон ни деляха 100 мили, Кен се писа доброволец да води групата, че имал ГПС. Аз хич нямах доверие на неговата навигация, но пътя така или иначе беше един, така, че нямаше как да го сбърка. 
Валеше, беше студено на места се беше спуснала мъгла.  
Бях напрегнат, за Далтон бях чел толкова много, че почти знаех какво ни очаква.  По едно време Кен спря, дойде при мен и започна: 
-Аз в кал на Далтон не искам да карам. 
-Никой не иска, и аз не искам, ама дай да видиме първо за какво става дума. Няма да се предадеме преди да сме стигнали.  
-Хайде като стигнеме Далтон да изчакаме да спре и после да тръгнеме. 
-А, кога ще спре? 
-Към 10, аз проверих. 
Да бе, ако синоптик ти каже, че няма да вали, шансът това да се случи е под 10%, ако обаче ти каже, че ще вали, то 100% ще вали, да видим. 
Явно и него го тормозеше същата мисъл. Далтон+дъжд=кал. 
Баща ми си седеше в колата и ни чакаше да се наговориме. Той горкият изобщо нямаше никаква представа към какъв ад се бяхме запътили. И по-добре.

Малко преди 8 бяхме пред табелата. 
Дъждът спря, или поне намаля. Небето беше сиво и навъсено, изобщо не си правех илюзии, че с дъждът бяхме до тук. По-скоро беше капан от страна на времето и пътя, играеха комбина. 

Снимките бяха по-скоро за протокола.  
Аз лично бях нервен. Това, че в момента не вали не означаваше нищо. До колкото разбрахме последните 2 седмици са били дъждовни, което означаваше, че калта се беше акумулирала до ниво трудно за отстраняване. Единствената ни надежда беше голям трафик от камиони (Официалната статистика беше, че на ден от там минават над 100 камиона) и слънце. Камионите изтласкваха калта на страни и се откриваше твърдата настилка отдолу, а слънцето сушеше. Или поне така аз ги виждах нещата, бях удавникът, който търсеше сламката. Мислено се прекръстих, скочих на мотороа и поведох групата по един от най-култовите мото-адвенчър пътища на Северна Америка-Dalton Highway.

Dalton Highway е построен през 1974г и е дълъг около 400 мили. Започва от там, където се намирахме в момента и свършва в Deadhorse/Prudhoe Bay. Град в, който едва ли някой нормален човек ще заведе семейството си на почивка. Град, създаден само и единствено да обслужва най-голямото нефтено поле в Северна Америка, както и тръбата, по която нефта се транспортира на юг – съоражения, които се експлоатират от BP в партньорство с Exxon Mobil (две компании, за които се твърди, че били конкуренти).
 
Всъщност официалните населени места по продължение на Далтон са три - Coldfoot с 10 постоянни жители, Wiseman-22 постоянни жители и Deadhorse-25 постоянни жители, които се увеличават с близо 5000 според това кога BP и Mobil са на кеф и увеличават добива на петрол, за което са необходими сезонни работници.

Самият път е собственост и се подържа от споменатите по-горе компании. Това е частен път, който в началото на 90-те години е бил отворен за широката публика и бързо се е превърнал в едно от най-търсените предизвикателства на мото мазохистите, пардон мото-туристите. Kъм днешна дата отделни сегменти-около 100 мили са асфалтирани. Останалото е черен път, или както му казват тук-гравел.  Проблемът е, че този гравел се залива непрекъснато с калциев хлорид, който трябва да „споява“ каманяка и при сухо време настилката изглежда като груб бетон. Когато завали картината става  цветна-отвратителна кална маса с дълбочина от 1 инч до...няма лимит. На печелившите ЧЕСТИТО.

Атакувахме Далтон, скоро асфалта свърши. Движихме се по мокър гравел, всичко беше нормално. Без никакви притеснения подържахме 50 мили/час, от време на време стъпвахме и на асфалт. Ееееее, това ли било, че то голям кеф. 
Започнах да калкулирам и стигнах до извода, че не по-късно от 3рм сме си в къщи, дори и по-рано, ама нали ще спираме за снимки и обяд, нека да е 3.

Карах си и си свирках, Далтон това, Далтон онова. Аз по какви пътища съм минавал, в сравнение с които това тук е като магистралите на Бойко. 
С облаците и дъжда си играехме на гоненица, ту валеше, ту спираше. Хич и не им обръщах внимание. Пътя беше идеален, не знам какви болни мозъци са имали всичките колеги писатели, които плашеха широката аудитория с ужасното състояние на пътя когато вали, явно са разкрасявали историите за повече тежест.

В един момент от дясно, на има няма 6-7 метра изкочи мус, огромен. Препускаше бавно, в тропотът от копитата му се долавяше мощ и сила. Времето спря, момента беше уникален...прекоси пътя и изчезна, събудих се.  Ами ако му бях на пътя? Минаваше през мен без да му мигне окото. Изтръпнах, навсякъде ни казваха, че мечките не са проблем освен ако не са с малки или не решиме да направиме нещо уникално тъпо, по-скоро са страхливи. Докато с мусовете нещата стояха по друг начин, това огромно животно не се плашеше лесно от моторист, два пъти по-малък от него, трябваше да внимаваме. Нещо на кормилото ми привлече вниманието, червената лампа на дистанционното мигаше.   Камерата работеше, а така, луд късмет. Браво бе, ако в нашата дисциплина имаше Пулицър, това щеше да ми е в портфолиото. 

Бяхме изминали около 30 мили, скоро трябваше да видим прослувутия дървен мост над Юкон, а веднага след това и Yukon River Camp, където задължително трябваше да заредиме.
Действителноста ни удари като товарен влак. 
КАЛ, рядка, лепкава, хлъзгава кал. Идилията свъши, започна кошмарът. Успокоих мотора и намалих, направо спрях. Започнах да експериментирам и да търся най-подходящата скорост за ситуацията. Няма такава, опитвах да стоя в следите оставени от камионите минали преди нас, но такива нямаше. Калта беше толкова рядка, че моментално се връщаше там от където е била изтласкана.

Разминахме се с двама колоездачи, замислих се какъв железен човек трябва да си за да си с велосипед тук.

Стигнахме моста, комбинацията от дървена мокра настилка и кални гуми не ми хареса, минах го с повишено внимание. 

Отбихме за бензин, а там самата прелест.  Нещо като магазин/ресторант в ляво, една колонка за бензин в дясно. Между тях кално поле, в калното поле два много познати Встрома. 
Спрях до бензина, а там бележка: Първо си предай кредитната карта на отговорно пазене в магазина и после зареди. Тръгнах през калта към магазина. Викам си щом не можахте да построите магазина по-близо до бензина няма да си бърша ботушите, влизам с шут като в каубойски бар и калям на воля. Не ги изненадах, всеки влизаше с кални обувки, не знам как чистеха. 
Бензина нахално скъп, $5.50 за галон. 

Влизам в магазина и кой да видя-Лестър и Глен от Ванкувър, нашите съседи по къмпинг от Dawson City. Малък свят. Бяха се разделили с Питър преди 2 дни, той тръгнал към къщи, а те двамата към Полярния Кръг. Пристигнали там вчера, опънали си палатките, преспали и днес се прибираха към Fairbanks. Питах ги как е пътя нагоре, не е добре, кал, но ако внимавате ще сте ок, само не бързайте. 
Е как да не бързаме, трбваше да сме обратно в Fairbanks още днес. Лестър вдигна рамене, вие си знаете, Глен падна 2 пъти днес и 2 пъти вчера. По едно време се замисли и ме спря. 
-Ще ти кажа още нещо и те моля да не го забравяш, на 30 мили от тук има един участък от около 2 мили, пускане и после изкачване. Може и да бъркам, но там калта беше поне 8 инча, много, ама много внимавайте. 
Стиснахме си ръцете и се разделихме, Лестър ни пожела хубав живот, никога повече нямало да чуем един за друг. Сбърка, само след 3 седмици попаднах на едно видео за Аляска в което имаше много познати персонажи. Проследих автора-Лестър и го намерих във ФБ, къде другаде.
Видеото на Лестър 

Замислих се въру казаното, трбваше да внимаваме. Калта беше навсякъде, моторите и колата бяха плътно опаковани в кал, не трбваше да я оставяме да изсъхне по тях, при първа възможност трябваше да ги измиеме. Усетих се, че започнах да мисля доста напред във времето, какво миене, нека първо се прибереме живи и здрави.

Така или иначе започнах за калта, нека да споделя още нещо. Колата я михме 2 пъти по време на пътуването и още 2 пъти, много детайлно включително и от долу след като се прибрахме. Баща ми отишъл за смяна на масло и поискал да му завъртят и гумите. На следващия ден тръгнахме на някъде, стъпихме на магистралата и в момента в който вдигнахме 50 мили/час предницата започна да се тресе ужасно. Обратен завой и се върнахме. Оказа се, че в джантите на задните гуми, които бяха станали предни е останала кал, която се е втвърдила толкова много, че нито едно от 4те миенета не е било в състояние да премахне. Това от своя страна нарушило баланса на гумите и за това тресеше. След много вода и чегъртане с една шпакла, най-накрая нещата се нормализираха.

Заредихме, сканирах паркинга. Стана ми кеф, 4 мотора в калта и все Встром. Този ден срещнахме още два мотора-един КТМ и един Триумф Тигър 800. От общо 6 мотора на Далтон, 4 бяха Встром. 
Всъщност, Встром-а не беше най-популярния мотор само на Далтон, този мотор беше навсякъде. Това го заявявам не като собственик на мотор от марката, а като абсолютен факт. 
British Columbia, Yukon и Аляска бяха бъкани с Встроми, бяха плъзнали като хлебарки, тотално числено превъзходство. Мисля, че модела трбва да се промени от V-strom на „Хлебарката на Севера“  На второ място съвсем очаквано бяха BMW 1200GS, на трето KLR, на четвърто малкия Триумф Тигър. 
Това го споделям като факт, без да искам да нараня нечии чуства или его. В този ден вече знаех, че по-важното е това пътуване да се направи, без значение с какво.

Минах от другата страна за една снимка с тръбата, до мен спря един пикап, човека свали стъклото и ме пита: -На север или на юг? 
-На север. 
-На 30 мили от тук има една дълбока кална локва, дълга около 2 мили, много да внимаваш. 
-Мерси, вече ме предупредиха. 
Абе к‘ва беше тая кал, че двама души за 10 минути ме предупреждаваха за нея? 

Време беше да продължиме, атакувахме калта. Следващите 10 мили ги преминахме за около час. Замислих се дали щяхме да сме тук ако още първата миля от пътя беше такава, или щяхме да теглиме една майна на Dalton и една на Highway и да се върнеме за по бира във Fairbanks. Е, бяхме тук, затънали до гуша в лайна, пардон кал.
Коментарите са излишни, дано снимките да могат да дадът някаква представа за пътя по който се движехме

Непрекъснато мислех за предупреждението за онази отсечка след 30 мили. 
Най-накрая дойде, просто мотора заплува в кал, краката ми затънаха до глезените. Не зная колко е била дълбока, но усетих как мотора започна да забавя, подадох газ, оправи се. Бях стиснал кормилото до болка, не смеех да погледна в огледалата за да видя какво става с Кен и баща ми, тук всеки се оправяше сам. 
Не паднах и Кен не падна и баща ми не падна, за себе си знам, че ми помогнаха гумите и подаването на газ, за Кен не знам.

Най-накрая бяхме обратно в обикновенната кал, онази с дълбочина 5-6 см. Подкарахме смело, след един баир стъпихме на асфалт, ох какъв кеф. 
Спряхме да си поемем въздух. Срещу нас се зададе един КТМ, спря. 
-На къде сте? 
-До Arctic Circle и обратно, а ти от къде идваш? 
Преди 3 дни колегата тръгнал за Deadhorse, спрял да зареди в Coldfoot където няколко шофьора на камиони го предупредили изобщо да не си мисли да продължава.  На места пътя бил наводнен, а тази кал, дълбоката, през която минахме преди малко била в продължение на 60 мили. Не било спирало да вали от седмица, а на Atigun Pass имало един фут сняг.

Спомних си за Пол, който разправяше нещо подобно, истина било значи.

Човека с КТМ-а разумно решил да изчака, наел стая в някакъв фургон за $220 на ден и зачакал. Два дена и $440 по-късно ситуацията останала непроменена, той решил да не си губи времето и парите в чакане, запалил и тръгнал обратно. Разумно.

За да приключа с темата за Deadhorse ще споделя, че подържахме връзка с колега, който се движеше 5 дни след нас и целта му беше именно Deadhorse.  След седмица писа, че е стигнал до там за 10 часа, преспал и се върнал обратно пак за 10 часа, беше много разстроен, че някъде по средата, за всичките 400 мили в едната посока имало отсечка от 2 мили с кал, моля ви се, как е възможно??? Мотора му се изцапал много, мил го с парцал до някаква рекичка.

Всичко е до късмет, ние го нямахме, но видяхме Далтон в истинската му светлина. 
Поздравих се още веднъж, че Deadhorse не ни беше в плановете.

Казахме си чао и запалих мотора, по-точно се опитах да запаля мотора, ама той не. Светеше лампата, че стъпенката е пусната, а тя не беше. Още преди да си поема въздух знаех какъв е проблема, или по-точно си мислех, че знаех какъв е проблема. Калта беше блокирала кил суича на стъпенката и бутона не се отваряше.
Слезнах, вдигнах го на централната стойка и започнах да чистя. Ама той си беше съсем ОК, работеше безотказно въпреки калта. Понякога действам супер първосигнално, хващам се за първата дошла ми на ум идея и я реализирам на секундата без никакъв анализ или обмисляне. Точно така реагирах и в момента. Реших да отрежа кабела и да го дам на късо, пък после ще му мислиме.  Затърсих резачките.  Нещо на кормилото ми привлече погледа. Кил суича или копчето за гасене беше натиснат. Аз гася мотора винаги и само през ключа, никога през кил суича, но днес го бях изгасил по този начин. За малко да почна да режа кабели. 10 пъти мери, един режи, много умна приказка, силно препоръчвам на всички да се придържат към нея. 
Запалихме и продължихме, бяхме близо. 

Най-накрая видях отбивката за Arctic Circle. 
Завих в дясно и се озовах на голям паркинг. Имаше два микробуса и група пенсионери с фотоапарати в ръце застанали на 5-6 метра от заветната табела.
Пред табелата нямаше никой. Чудесно, с мръсна газ се отправих на там.  

С периферното си зрение забелязах червено килимче постлано точно отпред, някак си приех ситуацията за съвсем нормална, посрещаха ме с червен килим, точно както заслужавах. 
Паркирах калния мотор с хирургическа точност, точно по средата. В този момент от пенсионерската група се надигна животински рев. Завикаха, заръкомахаха, имах чуството, че ще започнат да ме замерят с фотоапаратите. 
К‘во бе?
Аха, загрях. Този килим съвсем не беше част от интериора, още по-малко постлан за мен. Някой си го беше донесъл специално за събитието, а аз реших, че ми е организирано VIP посрещане, ако имах още малко време щях да се огледам за духова музика и деца в народни носии и погача хляб. Промърморих някакво извинение и се дръпнах. Килима изчезна толкова бързо, че не успях дори да снимам как го бях омазал с кал.
След малко се появиха Кен и баща ми. 
Тъй като Кен не беше минал през килима и никой не го мразеше, цялата публика го наобиколи и аплодира. Пипаха го, снимаха го, позираха с него.
Аз стоях самотен отстрани, пренебрегнат със силно наранени чуства. Е не е честно, аз бях тук пръв.
Замислих се дали да не извадя шишето с уиски от багажника и да удавя мъката. Вместо това посегнах към шишето с вода. След всичката кал, то приличаше на всичко друго, само не и на нещо от което човек може да сложи нещо в устата си. Въпреки всичко отпих. 
Двойка китайци ме гледаха с нескрит ужас, примесен с любопитство. Усмихнах им се, те се стреснаха и панически избягаха в посока пенсионерската група където явно се чустваха на сигурно място, далече от онова животно в полу-човешки облик.

Снимките приключиха бързо. Стресът от факта, че бях персона нон грата в това малко общество бързо беше изместен от мисълтта, че ни предстои връщане по онази гадна, рядка кал.

Бързо изхвърлих сценката с килима и тоталното игнориране от страна на публиката от главата си и отново бях онзи корав, безсташен тип, готов да поведе малката си армия обратно в калта.
Подкарахме на обратно. Не беше валяло повече от 2 часа и калта започна да се превръща в нещо като твърда глина, по която се караше много спокойно и то с висока скорост.
Онази дълбоката кал си беше там, прелетяхме през нея, аз залитнах, но не паднах и Кен и баща ми.
Връщането някак си стана много по-бързо, кал имаше, но там където бяха минавали камионите беше почти сухо.

За нула време бяхме в Hot Spot Cafe, много популярна спирка, някъде в средата на Далтон.
Поредното уникално място, изникнало в нищото.
Умирах от глад. 

На баща ми не му хареса храната и реши да се оплаче, едвам го спрях.

Доволни и нахранени продължихме. Пътя беше в пъти по-добър от сутринтта.

Спряхме пред по-лачената табела за по още едно фото, там и се разминахме с един образ, който сложи в малкия си джоб всички на които се възхищавах до момента, мотористи, велосипедисти...всички. Тоя беше тръгнал към Prudhoe Bay пеша.

След 5 минути карането ни по Далтън беше история.
А той се оказа един гаден кучи син. 
Вместо да ни посрещне с отворени обятия, слънце и добре утъпкан, сух черен път, той ни погълна  в калната си паст, сдъвка ни и ни изплю.
Днес минахме 400 мили, 200 от които по асфалт, отне ни 13 часа.
След два часа миехме моторите и колата. 

Прибрахме се и аз се заех да почистя веригата и да я стегна. Проверих веригата на Кен, имаше луфт от 5 пръста, предложих му да я стегна, той отказа, каза, че така било по мануал.
Нямаше да се изненадам, ако веригата паднеше в следващите 2-3 дни.

Отидох пак за пица, този път Кен почерпи.
Легнахме към 11, емоциите от изминалият ден ме държаха дълго буден. Ръцете ми бяха изтръпнали от стискането на кормилото.

----------------------------------------------------------------------------------

Ден 12ти
21 Юни
280 мили 

Събудих се като разглобен, всичко ме болеше. 
Събрахме багажа, закусихме и бяхме готови за път, всъщност ние с баща ми бяхме готови. Кен си смазваше веригата (това да се запомни, важно е за по-нататък), аз пак му предложих да я стегна, но той отказа. Обзаложих се сам със себе си, че това няма да остане без последстия.

На път към сградата където трябваше да върнем ключовете направихме кратка разходка около университета-голям и модерен.
На паркинга се заговорихме с колега, който също си освобождаваше стаята . Каза, че е чакал 4 дни някакъв дилър от града да му поръча накладки.

Определено се мотаехме, беше време да тръгваме на юг.
Времето беше облачно и студено. Бях убеден, че ще вали.
Най-накрая тръгнахме. Пътя беше с перфектен асфалт, мазни завои и доста натоварен. Това беше път номер 3, основната артерия между Файрбанкс и Анкуридж.

В момента, в който навлязохме в Denali National Park заваля, умерено, левият ми крак си беше сух, така че не се броеше.
Denali NP не ни влизаше по никакав начин в плановете защото там не допускат мпс-та.
Трябваше да оставиме моторите на паркинг и да вземеме тур с автобус, който е цял ден. Ние цял ден нямахме, а и от много места бях чул, че шанса да се види връх Денали (най-високият в Северна Америка-20300 фута е 30% заради облаците и мъглата)
Бавно минахме през един много сериозно застроен район с хотели, магазини и ресторанти. Беше претъпкано с народ.

Измъкнахме се от туристическата навалица и продължихме на юг. След 10 мили отбихме за бензин, хапнахме по един сандвич и поехме по един от най-невероятните пътища на които някога съм стъпвал-Denali Highway.
Част от подготовката ми за това пътуване беше четене и препрочитане на мото пътеписи за Аляска. Не знам защо, но някак си на този път не се обръщаше достатъчно внимание. Всички се бяха вкопчили в Далтон и много малко хора стигаха до тук, или поне тези които пишеха не бяха много.
Честно казано, не знам какво ме накара да го вкюча в маршрута...110 мили, които минахме за около 5 часа, не нямаше кал, гравела беше перфектен.
Всъщност приказките са напълно излишни.
Дами и господа, имам изключителното удоволствие да ви представя Denali Highway.

Нали? Думите са напълно излишни, уникална красота.
Към 6 бяхме в Tangle Lakes Campground.
Тъкмо да пуснем плика с $12 за къмпинг местото и ни връхлетяха комарите. 

Кен се разръкомаха и с мазен глас предложи да отидеме до мотела, който беше на 1 миля по-надолу. Каза, че освен до стая без комари, ще имаме достъп и до ресторанта.
Не знам как му се вързахме, но оставихме къмпинга и тръгнахме към мотела.
Гледката към Tangle Lake беше, повече от достойна за пощенска картичка.

Спряхме пред мотела, честно казано хич не ми хареса, пълна дупка. Жената която ни посрещна също беше много неприятна персона, замери ни с цена от $69 на човек за някакво бунгало.

След бърза справка с баща ми решихме да се върнем в къмпинга. Казах на Кен, че се връщаме, а той да остане и утре ще го забереме рано-рано.
Той се замисли и каза, че и той се връща в къмпинга, но първо ще вечеря в ресторанта, ние да се оправяме естествено сами.
Предполагам, че причината да не остане беше, че нямаха уифи, телефоните отдавна бяха загубили връзка със света.
Върнахме се, опънахме палатката, запалихме огън, хапнахме от запасите в колата и отворихме по една бира, кеф.
Точно в този момент подскочих като ужилен. Боже какво щяхме да направиме.
Това беше предпоследната ни вечер в Аляска, за последната планирахме да спим на мотел, тоест ако и днес бяхме останали в бунгалото, реално нямаше да прекараме нито една нощ на палатка в Аляска.
Онази брезентова барака в Ток не се брои.
Уф, за малко да се изложиме.

Кен се появи... и ни подмина...и се появи от другата страна.

Обърнете внимание на табелата над колата-еднопосочно движение на дясно. Кен се появи от дясно, където е знака стоп и трябваше да направи ляв завой, да премине 3.5 метра и да спре пред кемпа.
Който си е дисциплиниран, си е дисциплиниран, правилата са си правила, дори и там където бяхме и трбва да се спазват. Кен обиколил целият къмпинг за да намери точната алея по която да дойде без да е в нарушение.
Запомнете тази случка, защото ще има и втора серия.
Въпреки слънцето имах предчуствие, че ще е студено. Навлякох се здраво, нахлупих зимната шапка и по дюшеците.


За част 6 клик ТУК