Аляска, една мечта по-малко. 3та част.

Ден 7ми 
16 Юни 
330 мили 

Бяхме си навили алармата за 5:30.  
Четвъртия човек го нямаше в стаята. Кен, който ставал да си гледа имайла в 2 през ноща, видял някой да спи на диванчето в остъклената тераса, сигурно е бил той. Събрахме багажа и бяхме на път. 
Кен ми сподели, че хостела , всъщност бил идеален и се извини за мрънкането снощи. 
В 7 бяхме пред първата попаднала ни бензиностанция, ние с моторите имахме крещяща нужда от бензин. Да ама не, затворено, щели да отворят в 8. 
Докато Кен и аз се въртяхме като шугави и обмисляхме дали да не налееме тубите, а баща ми си говореше по телефона, вратата на магазина се отвори. Показа се една жена и ни пита какво ни трябва, ние с Кен в един глас-бензин, баща ми-кафе. 
Тя се смили и каза, че ще ни пусне колонките, но единствения начин на плащане който може да приеме е с дебитна карта, няма кредит, няма кеш, дебит онли. ОК. 

 

Днес беше специален ден за мен, всъщност всички дни бяха специални, но днес беше някак си по-специален. Щяхме да стигнем до една от трите абсолютно задължителни точки за мен в това пътуване-Dawson City, столицата на Klondike и символ на златната треска. Изстреляхме се на север по Klondike Highway, денят беше прекрасен-синьо небе, приятно хладно, но не студено, празен път, страхотна природа и аромат на свежест. 

Към 10 в ляво изникна Braeburn Lodge. 
Бяхме гладни, никакъв шанс да я пропуснем. Това беше поредната причудлива комбинация от мотел, ресторант, бензиностанция изникнала ей така в нищото. На фасадата имаше табела, че са приятелски настроени към мотористите, и че тоалетните са само за клиенти, за останалите имаше подробни указания със стрелки къде е гората.
 

Нахълтахме вътре и бяхме посрещнати от собственика, някакъв особняк, който определено не беше на кеф. 
Това място беше известно с две неща- огромни cinnamon buns (не знам как да го преведа на БГ, нещо като кекс) и чек пойнт на Yukon Quest-1000 мили състезание с кучешки впрягове. 
Освен това на стената имаше рамка с чек и снимка със Стийв Макуйн, който е купил преди 40 години някакъв мотор от собственика. 
Разписахме се в книгата за посетители и питахме какво има за закуска, оня без да се замисля изстреля: „Яйца, тост и бекон“ , това е, най-краткото меню което бях виждал, пардон-чувал. 
„Давaй, че съм гладен и ставам конфликтен". 
Кен, ей така от любов към спорта провери за уифи-нямаше. 
Телевизора къртеше.
 

Седнахме на масата в очакване на храната, в този момент от кухнята излезе един ангел, руса, мила девойка, която беше толкова не на място тук, че просто нямаше на къде. Приказката тамън тръгна и шефа изрева от вътре да идва и да сервира.
 

Хапнахме доволно, отидох да платя, шефа взе парите и, о чудо, усмихна се , дори пусна някаква шега. 
Все още се чудя какво правеше това момиче там.

Метнахме се по мпс-тата и продължихме по Klondike Highway, няма такъв кеф, стотици мили сред страхотен път и уникална природа, мечките бяха повече от колите с които се разминахме. 
Тук срещнахме и първите велосипедисти на дълги разстояния. Мъже и жени, които методично и неуморно въртяха педалите устремени към тяхната си мечта. Респект!   
Започнахме да настигаме или да бъдем настигани от колеги мотористи, всички бяха в нашата посока, на Север.  
Спомних си как преди година бяхме попаднали в подобно обкъжение, но в много по-голям мащаб. Бяхме в компанията на стотици, не хиляди мотори които бяха тръгнали към Стрърджис. Сега моторите не бяха хиляди, нито стотици, нито много десетки, но бяха различни, от мойта кръвна група. 
Докато миналата година бяхме обградени от огромни лъскави зверове с много хром, гърмящи ауспуси, яхнати от нашарени мачовци по потници и кърпи на главите, сега картината беше друга.  
Прашни машини със следи от много падания, натоварени за дълги преходи, с екипи по които се познаваше, че не се шегуват и прекарват много часове на седлото, поздравите бяха някак си по-сърдечни, вдигнатия палец казваше само едно: И двамата живееме един и същ сън, радвам се , че съм тук, радвам се, че и ти си тук. Ще се видиме в Dawson. 
Уау, гърнето си намери похлупака. 

На една спирка за бензин се засякохме с три Встрома, поздравихме се, но приказката не стана, казахме си, че ще се видим в Dawson и продължихме.

В един момент от двете страни на пътя се появиха огромни купчини камъни, всичко наоколо беше прекопано и обърнато с главата на долу в търсене на онзи жълтият метал. 
Наближавахме Dawson.

Завой на дясно по главната, после на ляво и бяхме в Gold Rush Campground. Някак си точно в средата на града, локейшън, локейшън, локейшън. 
Някъде в началото бях казал, че направихме само една резервация, е, тя беше за тук- Gold Rush Campground. Защо? Заради това: 

Dust to Dawson. За хората които никога не са чували за това събитие ще дам съвсем малко информация. За много любознателните-Гугъл. 
Dust to Dawson или D2D е най-общо казано мото събор на адвенчър мотористите. Въпреки, че организаторите непрекъснато повтарят, че това не е rally (заради пермитите и разрешителните, които трябва да вадят от града) както е прието да наричат съборите тук, а сбирка.  То си беше чист събор. Започваше в денят на пристигането ни 16 Юни и свършваше на другия ден 17 Юни. 24 часа фън. Обикновенно се събирали 400-500 човека, но това е напълно достатъчно да напълни града, за това и резервирах къмпинг 4 месеца по-рано. 
Точно спряхме пред къмпинга и колегите с трите Встрома от преди кацнаха до нас, тук вече приказката тръгна. Патрик, собственика ни даде две места едно до друго. Кен полудя от кеф-имаше интернет, НО 1 час на ден на дивайс. Тук вече го загубихме. Изпреварвам малко събитията и споделям, че за по-малко от 10 минути Кен разучи, че в Welcome центъра има безлимитен интернет, това отново го върна в играта. 
Къмпинга беше пълен с мотори, от онези, нашите. Мръсни, прашни, грозни, с големи куфари. 
Тази година, както и преди, домакин на събитието беше JJJ хотел.

Опънахме палатките и седнахме на по бира да се запознаеме със съседите с които се гонехме цял ден. 
Да ви представя Лестър, Питър и Глен от Ванкувър. Когато им казахме, че сме от България, Лестър ни направи комплимент на вината, каза, че във Ванкувър има много видове и той ги консумира редовно. Глен, между другото беше на 78. 
Без да губиме време тръгнахме на разходка из града, без Кен, той отиде към...Welcome центъра. 
Dawson City е създаден през 1898 г, по време на разцвета на златната треска в Клондайк. С население от 40000 души, течаща вода, отопление на пара и телефонна мрежа, той е наречен " Париж на Севера“.

Днес, Dawson City е все още  златен миньорски град, въпреки че туризмът засенчва добивът на злато като основна индустрия. Около 60000 души посещават Dawson City всяка година, както и невероятно красивият Юкон.
Дори и днес-21 век,  историята продължава да живее в Dawson, чакълените улици, дървените тротоари и старите сгради са неподвластни на времето. Какво ли биха ни казали старите постройки и прашните улици ако можеха да говорят? В този град има толкова много история, несбъднати мечти, объркани съдби и загубени животи, в името само и единствено на парите. 
Наред с историческите Гранд Театър, Старата пощенска служба, Банката на британска Северна Америка, музеят на парният двигател, задължително е да се посети и мястото където е живял и творил един от най-големите за времето си журналист и писател-Джак Лондон.
 

Стигнахме до Welcome центъра, където служителите бяха облечени с дрехи от онези времена, разписахме се в книгата и естествено намерихме нашият спътник.
 

За наш късмет точно затваряха и Кен ще не ще тръгна с нас на вечеря, към JJJ хотел. Там за пръв и последен път изневерих на себе си и си поръчах бъргър от сьомга.
 

В 9 бяхме в Downtown Hotel, готови за питие. 
Има кратка версия и дълга версия, дългата не я знам. Кратката е следната: слагат ти ампутиран палец в чашата и ти пиеш, като целта е палеца да докосне устните ти. Това е. Ако решиш да замезиш, има глоба. До преди няколко години е била $500, но след като един каубой изпил питието заедно с палеца, хвърлил на масата 500 кинта и излязъл, глобата станала $2500.
 

Какъвто бащата, такъв и синът. 

Простотията ни беше увековечена с грамоти с номера указващи кои идиоти сме подред. Аз съм 64977.
 

Прибрахме се в къмпинга към 11, слънцето напичаше и нямаше никакво намерение да се крие.
 

 

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 8ми 
17 Юни 
Между 150 и 200 мили
Карта няма.

Станахме към 8, грешка няма, поспахме. 
Отново ми беше ужасно студено през нощта. 
Днес беше първият от двата дни през които спахме две нощи на едно и също място. Закусихме и заобмисляхме как да прекараме денят. 
В програмата на D2D влизаше масово каране по някакъви черни пътища в района. Идеята беше интересна, но аз имах други планове, а и искахме да починеме малко и да пуснем по една пералня. Днес си беше ден за почивка. 
Кен сумтеше наоколо, но не смееше да тръгне към Welcome центъра защото знаеше, че ще го зарежеме сам.  
Едно от местата на които аз държах да стъпя докато сме тук беше Dempster Highway, култов път с дължина над 450 мили, мойто минава през Полярния Кръг и свършва в Inuvik. Има много мнения, че Dempster  е по-труден за преодоляване от Dalton и със сигурност е по-красив. В моят ту-ду лист влизаше стъпване на Dempster, ей така, за 20-30 мили. Пък ако е рекъл Господ, следващия път може да стигна до края... 
Почти бяхме готови за тръгване, остана само да маскираме баща ми като...моторист. 
Ми така де, като ще е гарга, да е рошава. Бях взел старата си каска,  яке, наколенки и беше готов за екшън. 

След 40 км бяхме на Dempster. 
Няколко снимки и подкарахме по-един от най-предизвикателните пътища на Северна Америка. Черен път в перфектно състояние, малко прашен, но никакви проблеми. 
Истинската битка с този път идва след 150 мили и ако вали, то нещата отиват на зле. Ние нито щяхме да стигнем до там, нито валеше. Просто си карахме, за кеф, по Dempster. 
Йес, стигнах и до там, дано един ден стигна до края. 

Скоро тръпката от Dempster премина, за мен целта беше да стъпя в прахоляка, от там на татък нямаше значение дали ще караме по него 20 или 60 мили, време бешe да се връщаме.  
Следваща спирка Дредж N4, не съм сигурен как се произнася на Български, но това са златокопачните машини от началото на миналият век. 
Дредж N4 е най-голямата машина инсталирана в района на Бонанза крийк и е добила 2/3 от всичкото злато извадено от този район. 
Задвижвана е с електричество, получавано от ВЕЦ намиращ се на 50 км от машината.  
Управлявана е от 4 членен екипаж, като работата на един от тях е била непрекъснато да смазва движещи се части. През 1992 г машината е застопорена перманентно и превърната в туристическа атракция, възстановителните работи вървяха и в момента в който ние бяхме там. Районът беше обърна с хастара нагоре няколко пъти, видяхме и активна златна мина, където кипеше усилен труд. 
Влизането в Дреджа ставаше с организиран тур и гид. Платихме си по 20 кинта и се пренесохме в една отминала епоха. 
Това чудо беше огромно, умът ми не побираше първо как е проектирано, после построено, след това докарано до тук от Охайо, сглобено и пуснато в експлоатация и всичко това през 1912г. 
Мотивацията на парите понякога е невероятна.

Към 3 бяхме обратно в къмпинга, седнахме със съседите да изпием по една бира, погрижихме се за прането, взехме душ и в 6 бяхме готови за банкета.

Официалната вечеря на D2D се провеждаше в хокейната зала на града, малко се изненадах от факта, че в този град има хокейна зала, но имайки в предвид традициите на Канада в този спорт, явно е нормално. 
Пожарникарите си бяха докарали ремаркето с барбекютата, кану пълно с бира, мотори, готини хора...какво друго му трябва на човек. 

По време на вечерята имаше томбола, благотворителен търг, благодарствени слова и напомняне, че това не е rally. 
Супер много ми хареса, 400 човека обичащи мото-приключенията събрани на едно място, голям кеф. След вечеря Кен предложи да изядеме по един сладолед в бара на JJJ хотел, аха, там имаше интернет. Така или иначе до следващата част на вечерта имаше още време, отидохме да му правиме компания. 
Хапнахме по 3 топки ванилов сладолед с карамел послушахме момичето с цигулката, Кен се наигра с телефона и се пренесохме в задния двор. 

 

Започваха официалнита игри на D2D 2016.  Дисциплините започваха от каране на зиг-заг, преминаваха в слалом през в тясно пространство, управление на мотор със завързани очи, прехвърляне на балони пълни с вода и завършваха с захапване на висящ кренвирш. 

Всички се забавлявахме от сърце. 
Много смях, шеги, закачки и аплодисменти. Страхотно настроение, вечер която няма да забравя. 
И нещо, което не мога да не споделя. За разлика от събора в Стрджис миналата година, където полицията започваше да товари пияните по камионетките още в 10 сутринта, тук нямаше нито един дори почерпен, всъщност след като свърши вечерята аз не видях повече от 5 човека с бира в ръка. Качествен матерял, к‘во да правиш.

Точно в полунощ се събрахме за официалното фото на D2D 2016.

 За част 4 клик ТУК