Аляска, една мечта по-малко. 4та част.

Ден 9ти 
18 Юни
185 мили

 

Станахме към 7, отново ми беше студено. 

Днес ни очакваха само 185 мили и много емоции. 

Аз нямах търпение да потеглиме, но Кен успя да ни убеди да се поглезиме със стилна закуска. 

Събрахме катуна и се понесохме към някакъв хотел пред който се мъдреше табела, че предлагат най-добрата закуска в града. Точно отпред имаше една прашна празна ивица, която ми се видя като паркинг, паркирах, баща ми и той. Кен ни подмина и сви в дясно, след малко идва ходейки. Гледам го въпросително, още преди да съм задал логичния въпрос, той ме изпревари: 

-Не виждаш ли, че сте спрели точно пред знак забранено паркирането? 

-Не виждам, айде да ядеме, че стана утре. Целият Даусън се изнесе в нашата посока, ние ще им дишаме праха цял ден. Буквално. 

Закуската си я биваше, май прекалих малко.  

Нямам спомен Кен да е търсил интернет в ресторанта. Предполагам, че веднага след като се е събудил се е закачил за интернета на къмпинга и е източил единият час, който ни се полагаше като гости.

Докато събирах всички движещи се части на това пътуване и блеех в картата и календара, изведнъж ми светна, че това приключение може да се раздели на три етапа.  

Днес слагахме официален край на етап едно и давахме началото на етап две. 

Преди да се разделиме с Даусън се разходихме до хълмът над града от където се откри поредната страхотна гледка.
 

Време беше да изчезваме, пожелах си един ден да се върна. 

Като за начало трябваше да пресечем Yukon River. 

Ако забелязахте на снимките по-горе, на реката нещо и липсва, на най-наблюдателните-ЧЕСТИТО! Няма мост. По една или друга причина, мост не е построен, а има ферибот, който циркулира 24/7 между двата бряга, безплатно.

 

Пристигнахме на рампата за товарене. 

Имаше две линии, една за кемпери и една за коли и мотори. 

Ферибота тъкмо пристигна от нашата страна. 

Ние с Кен се качихме, за баща ми нямаше място.  Прекосихме реката за 5 минути и зачакахме баща ми. След 15 минути се появи и той, заобиколен от мотористи, добре, не бяхме последни.

 

От границата ни деляха 120 км, но първо предстоеше преминаването през поредния култов път на това пътуване-Top of the World Highway. 

Top of the world highway е дълъг 127 километра (79 мили), построен през 1955г и е отворен само през летните месеци. Магистралата е наречен така, защото в по-голямата част от дължината си, заобикаля билото на хълмовете, като поглежда надолу към долините. Това е и една от най-северните магистрали в света. 

Няма какво да пиша, дано снимките загатнат поне малко за какво ставаше дума, 120 км черен път и магнетичната природа на Yukon.

На една от фото спирките, периферно чувам как Кен спря в дясно от мен, в следващия момент се чу онзи звук, който не може да бъде сбъркан, шум от падане на мотор. Обърнах се, той завалията се мята в прахта. 
Срам ме е, но първо го снимах, после слязох да му помогна.  
Питам:  
-Ар ю ок?  
А той ме контрира: 
-Кой, аз или мотора? 
Боже, не е истина. К‘во ме интересува мотора, да не е мой. 
И двамата бяха ОК, спрял, тръгнал да се подпира на дясно, там имало дупка, килнал се и готово. 

 

Всичко беше перфектно, деня, пътя, природата... Скоро наближихме границата. 

Граничният пункт The Poker Creek - Little Gold Creek, който свързва САЩ и Канада е един от малкото съвместно изградени единични сгради които се използват и от двете държави за КПП, което е и най-северното гранично-пропусквателно съоражение на САЩ.

Минахме за 15 минути, единствения въпрос беше дали нося оръжие, не нося.

От другата страна ни посрещна перфектен асфалт.  Подкарах като бесен, докато след половин миля видях нещо в дясно, което ме накара да скоча на всичките спирачки и да забия пети в асфалта, ТАБЕЛАТА, да онази табела заради която се случваше каквото се случваше.  Пълен кукумицин, някак си бях проспал момента, че най-накрая бяхме в АЛЯСКА. 

Пет години и 3300 мили по-късно спрях пред мечтаната табела.
Аляска! 
Една сбъдната мечта или една мечта по-малко...
Този момент ме държеше на мотора всичките тези години, за този момент преглъщах всичките неудобства на дългите мото пътувания, за този момент се готвех и мечтаех ден и нощ. Всяко едно качване на мотора беше една прелюдия към това което се случваше в
момента. Всичките ми предишни карания бяха репетиции за това представление и сега всичко свърши, завесата падна. 
Аляска-мечта, сън, утопия или мираж вече беше факт.
След като еуфорията и първоначалнния ентусиазъм преминаха ми стана леко празно. Знаех, че трябва да започна да мечтая отново, бързо.
Сега на къде, какво ще ме мотивира и крепи на мотора, това ли беше, не исках да свършва, трбваше ми нова мечта, сега, веднага!
Като, че ли някои мечти е по-добре да не бъдат постигани, а просто да продължаваме да тичаме след тях...  
Пътя увличаше страхотно, не съм си гледал километража, но подозирам, че съм карал със скорост която нямаше да ме вкара в категорията нарушител на пътя, а направо в категория „криминален“ 

Идилията свърши след 20 мили, без абсолютно никакво предупреждение, чисто новият асфалт стана отвратителен, черен, коларски път. Докато в Канада до всяка дупка имаше оранжев флаг или конус, тук нищо. Отваряй си очите на 4 и се моли да имаш късмет.  Поне природата беше страхотна, на няколко места видяхме ентусиасти да промиват злато в реката.
 

По едно време пътя се пооправи, но трябваше да се кара с повишено внимание. След час бяхме в Chicken. Уникално селище, което нямаше как да пропуснем.  Имаше всичко-къмпинг, бензин, ресторант, бар, сувенири, уроци по златопромиване, тоалетни с врати, тоалетни без врати, дори сцена изградена върху камион.

Време беше да продължим, пожелах си и тук да се върна един ден... 
Пътя като, че ли стана нормален, или поне нормален за Аляска. 
Редуваха се асфалт и черен път, не едно място дори беше 50/50-едната лента черен път, а другата асфалт. 
На хоризонта се показа нещо грандиозно, нещо което нямаше начало и край. 

След 30 мили бяхме отново на Alaska Highway. Подкарахме бързо към Tok, където щяхме да преспим. Ако предишните вечери бях отворен за дискусия къде и в какви условия да спим, то за тази вечер бях категоричен.  Спиме на бунгало, палиме огън, печеме мръвки и поливаме първата вечер в Аляска. 
За по-наблюдателните искам да кажа, че сте забелязали правилно, огън още не бяхме палили, срам.
Първата спирка беше в един от най-популярните мото френдли къмпинги в Аляска-Thompson’s Eagle’s Campground.  
Знаехме, че там има бунгала и шатри, където само си внасяш спалният чувал и спиш, имаше дори линейка, която се предоставяше за нощувка. 
Греда, всичко беше заето, предложиха ни да си опънеме палатките. Аз започнах да се колебая, защото мястото беше куул, но Кен се врътна и каза, че иска душ, а там нямаше. В крайна сметка ни насочиха към друг къмпинг с бунгала на 5 мили разстояние.

Отидохме до другия къмпинг, само за да разбереме, че и там бунгала няма, но ни дадоха телефона на трети, където се обахихме и казаха, че имат нещо което ще свърши работа.
 

Вече напълно убеден, че сме уредили спането поведох групата под стой на пазар.
 

Взехме бира, наденици, домати и краставици. Кен най-нагло ме попита за какво са ми. 
Игнорирах го. 
Вече на американска територия, телефона му работеше, това го държеше достатъчно зает за да не се пречка, но някак си намери време за този тъп въпрос.

След 10 мин бяхме в Alaskan Stoves Campground, настанихме се в т.н. Арктическа палатка. Постройка с ламаринен покрив, стени от бризент и две двуетажни легла вътре. 

До нас имаше един Tear Drop, който се даваше за преспиване. Преди години имах сериозен интерес да си купя нещо такова, дори в един момент се замислих дали да не си построя едно, но негово величество мързелът победи за пореден път. 

 

Запалих скарата, най-накрая огън.. Баща ми наряза салатата, Кен се скатаваше.

Това беше една от най-вкусните вечери на пътуването, някак си всичко си беше на място.

 

Зад нас имаше една палатка с огромно количество багаж на пикник масата. По едно врене от някъде се появиха един младеж и една доста по-възрастна жена.  Той започна да събира багажа, натовари го на едно колело и потегли, ааааа не. 
Спряхме го да дава обяснения.  
Той от Австралия, тя от Франция. И двамата с колела, засекли се някъде и се разбрали да карат заедно, но тя била доста по-бавна и сега се разделяха, да не си пречат. Той тръгваше към Чикен, където очакваше да бъде към 4 сутринта. 
Аплодисменти и за двамата. 

Точно младежа с колелото потегли и до нас спря едно туристическо BMW. 
Изчаках колегата да си опъне палатката и му занесох една бира. 
Пол от Калифорния, зарязал всичко за 2 месеца и тръгнал към Флорида, за по-напряко минал през Аляска. Питах го от къде идва-Prudhoe Bay, аха айде идвай при нас да разказваш. 
Накратко, времето е било отвратително, валяло е нон стоп. Отнело му е 5 дни от Файрбанкс до Северния океан и обратно, около1000 мили. Били са 3-ма, да си пазят страх. Валяло ги е дъжд, градушка и сняг. 90% от времето са карали в кал, кал, мразя кал повече от пясък. Изпуснал мотора 6 пъти. Пздравих се, че не включих тази дестинация в маршрута, защото 5 дни нямаше как да отделиме, знаех, че всичко е до късмет и не исках да разчитам на него. 
Както по-късно се разбра, това беше най-доброто решение за целият трип. Казах му, че ние планираме да стигнем до Полярния Кръг и правиме обратен завой.  Той беше много лаконичен: Дано не вали. 

Нахлупих си най-доброто средство за добър сън в Аляска и по леглата. 

----------------------------------------------------------------------------------

Ден 10ти 
19 Юни 
200 мили 

Днес се очертавше кратък ден. 
Трябваше да стигнем до Fairbanks, 200 мили по основен, магистрален път. Надявах се да сме там към обяд, да осигуриме спането и да смениме маслата на трите мпс-та. 
Подкарахме по Road 2, добре асфалтиран и почти пуст магистрален път. 
Денят се очертаваше топъл и за сега нямаше изгледи да вали. В ляво се появиха огромни планински масиви. 

След по-малко от час стигнахме и първият участък в ремонт. Спряхме да изчакаме пилотната кола. 
 

Малко по-късно бяхме в Delta Junction, официалният край на Alaska Highway. 
Освен два огромни метална комара, там имаше изложено и съоражение с което се почиства петролната тръба, която тръгва от Prudhoe Bay и свършва във Valdez. Малко по-късно се показа и тръбата.

Гледките продължаваха да бъдат точно такива, каквито трябва да бъдат в Аляска. 
На една отбивка видяхме един колоездач, от онези на дълги разстояния да спи на тревата, колелото му стоеше непокътнато.

По едно време задуха и стана студено, небето се оцвети в едно много неприятно сиво, като на дъжд. Силно се надявах да се размине. В следващите 36 часа  беше критично да не вали. 
При едно от спиранията ни Кен продължи напред.  По принцип се бяхме разбрали, че първият гледа за вторият, вторият гледа за третия. Ако някой се изгубеше в огледалата, то този отпред намалява и се движи бавно в продължение на 10 мин, ако все още го няма, спира и чака 10 минути, ако и след тези 10 мин няма никой, се връща назад. Реших, че Кен или ще намали или ще спре да ни изчака. Да ама не. В следващия час си карахме двамата с баща ми без следа от Кен.

Наближихме Fairbanks, в дясно се показа голямо военно летище на което имаше поне 5 пъти повече самолети от цялата военна авиация на България взета заедно. Предполагам, че бяха там в случай, че Аляска решеше да проведе референдум и да се присъедини обратно към Русия, както стана с Крим. 
Имаше множество табели, че снимането е абсолютно забранено. Защо просто не бяха оставили един ред дървета между пътя и летището при построяването му беше загадка. 
Снимах естествено.

Кен го нямаше никакъв. 
Бяме се разбрали да търсиме стаи в общежитията на университета, продължихме на там и се надявахме Кен да е наоколо. 
Бях силно раздразнен, че не беше спрял да ни изчака. Стигнахме до университета, той беше огромен. Завой на ляво, завой на дясно и Кен се появи в една странична улица. Спрях да го питам, с остър тон, какво става, нали имахме схема да се изчакваме. 
Бил уморен и не му се спирало, каза го с такова безразличие, че кръвното ми скочи със 100 единици.  ОКЕЙ, не забравай, че багажа ти е в колата и е в твой интерес да си наоколо. 
Намерихме сградата, където се даваха стаите. Не бих казал, че беше евтино, но имаха някакви самостоятелни къщи с две спални, хол и кухня за $130 на вечер. Взехме една. 
Момичето което ни обслужи-латино студентка ни уведоми, че кредитната ни карта е в сигурни ръце. Не разбрахме какво точно намекваше, естествено поискахме обяснение. Тя каза, че преди нас някакъв смешник, подавайки и кредитната си карта направил коментар, че се надява да не бъде източена някъде в Мексико. Аха, може и да се е шегувал, но тя определено беше засегната от коментара. 
Казах и да търка картата смело, тя беше на Кен и слабо ме интересуваше как точно щеше да бъде употребена. 

Оставихме си багажа и заобмисляхме къде да смениме маслата. 
Кен веднага заяви, че знаел за някакъв си Дан Армстронг, които работи в собствения си гараж и задърпа натам.
За Дан и аз съм чувал, но го контрирах, че първо ако там има някой преди нас ще трябва да чакаме неопределено време, второ Дан сменя масла на мотори, а с нас има и кола и ще трябва да се разделиме, нещо което аз не исках, но на него к‘во му пука, той да се погрижи за мотора си, а другите да се оправят, трето моторите ни имаха нужда само от ново масло, нещо което ние сами можехме да направиме. 
Уведомих го, че отиваме в Уолмарт, където в сервизния център ще сменят маслото на колата, а аз ще си сменя маслото сам. Той да прави каквото иска. 
В този момент бях зашлевен с поредния идиотски въпрос: 
-Ама ти знаеш ли как да смениш маслото?
Казах му, че не знам, но ще погледна в Гугъл. Той бръкна в една чанта и извади мануала на мотора и започна да го разлиства. 
Време беше тази безсмислица да приключи, казах му, че тръгваме, той да решава бързо. Тръгна с нас.

Намерихме Уолмарт за 10 минути, там на паркинга един пикап-Аласка стайл. 

Синтетично масло имаше само 3 шишета, аз ги взех за себе си и му казах, че на него ще му сипеме от обикновенното, че е по-хубаво.  
Идеята ми беше, че аз нямах намерение да сменям масло до края на пътуването, очаквах още около 5000 мили, а той щеше да ходи някъде на запад и така или иначе щеше да направи поне още една смяна. 
Кен ме гледаше внимателно как си смених маслото и заяви, че то било лесно. 
Смени си маслото сам, само забрави да сложи шайбата на пробката и трябваше да разглобяваме тавата още веднъж. 
Баща ми смени маслото на колата и бяхме готови. Заваля, силно. Е това не трбваше да става.

Прибрахме се в къщата.
Кен се хвана за телефона, баща ми за таблета, а аз като най-млад отидох да търся храна. С колата, да не ме вали. 
Върнах се с една пица и 12 бири. 
Времето беше отвратително, студено и дъждовно. Реших да не мисля за утре.  

За част 5 клик ТУК