Аляска, една мечта по-малко. 2ра част.

Ден 4ти

13 Юни

600 мили

Станахме в 5, не спах добре, беше ужасно студено. Започнах да си мисля, че градусите на спалните ми чували са по целзий, не фаренхайт.

Всичко наоколо беше вир-вода, комарите бяха озверели рано-рано.

Събрахме си парцалите, закусихме на две на три и се намятахме по кой с каквото се придвижваше.

Това беше последния ден от етапа наречен „Отхвърляне на скучни мили“ в случая те бяха около 2000.

Ако сте издържали до тук, имайте още малко търпение, само още 600 мили и се пренасяме в един друг свят.

Поехме с леко превишена скорост по път 16, пълна и тотална скука, никакво движение, наоколо полета и силузи.

На един светофар в Едмонтон си подвикнахме с Кен, че преди да излезем от града трябва да заредим, да ама изведнъж се качихме на някаква магистрала и от там направо в гората. 

Спряхме на средата на пътя и Кен започна да чопли ГПС-а с надеждата, че ще има бензин на около. Никакъв късмет. 

Един колега с Харли прелетя покрай нас без дори да се обърне, въпреки, че ние очевидно имахме нужда от помощ. След 5 минути мина една жена с пикап и ни упъти, оказа се, че бензина не е никак близо, явно навлизахме в районите където не трябваше да подминаваме бензиностанции.

След близо 20 км каране и тотално отклонение от нашата посока стигнахме в Onoway, малко градче в което не се случваше нищо, но имаше бензиностанция и храна.

Напълнихме резервоарите, както и тубите и седнахме да мушнем по един бъргър.            

Един от нас беше в ужасно настоение, нямаше уифи...

С пълни резервоари и пълни кореми хванахме път 43 на север. 

Пътя започна да става интересен, перфектен асфалт, хълмове и милиони борове наоколо. Алберта започваше да става обещаваща, но се искаше още много, имахме нужда от сериозна компенсация за последните 4 дни.

Вместо това заваля, започнах да заспивам, имах определено нужда да спра и да си ударя няколко шамара.

На следващата спирка за бензин Кен за пръв път се оплака, че го боли врата, аз пих едно 5 hour energy и живнах, само баща ми държеше фронта и не се оплакваше.

Крайната цел за деня беше Dawson Creek, гледах картата, имаше някви врътки по едни естакади и се обърках, Кен предложи да си пусне навигацията и да ни води, ок.

Поведе ни по главният път и след 10 километра рязко сви в ляво, по път който ми се стори, че ще ни отведе до някоя ферма и ще свърши, но нали навигатора така каза. Кен се движеше с около 120 км/ч  когато в далечината забелязах нещо, което ме озадачи, намалих. 

Кен дори не докосна спирачката, без никакво предизвестие приятния асфалт  стана разбит черен, коларски път. Не знам как не се преби, но това беше момента в който прехвърчаха първите искри. Кен твърдеше, че това е пътя, аз знаех, че не може до голям окръжен град да се стига по коларски път, баща ми се включи, че неговия ГПС дава друг маршрут, Кен искаше да вади друг ГПС, аз извадих картата и настана една суматоха в която всеки повиши глас на всеки. 

В крайна сметка се доверихме на ГПС-а на баща ми, но за по-сигурно аз го взех при мен и поведох колоната.

Движихме се по абсолютно празни пътища, наоколо полета и малки хълмчета, нищо не загатваше, че се приближаваме към една от най-красивите части не само в Канада, но и на континента-British Columbia.

След час каране пред нас изкочи една табела, която ме накара да забия спирачки, това беше един от моментите в който осъзнах, че всичко е реалност, че нещата наистина се случват, че не сънувам. Някак си моментално забравих скучните последни дни, в които отхвърлянето на мили, като че ли убиха тръпката от пътуването. 

След 2000 мили бяхме в Британска Колумбия, истинското пътуване започваше точно в този момент, чуствах се окрилен, ентусиазма се върна на секундата, чудех се защо още не сме видели поне 2 мечки и къде са онези величествени планини за които бях чел толкова много...

След 30 минути бяхме в Dawson Creek.

Минахме покрай един Walmart и Кен заръкомаха да завием. 

Спряхме отпред, питам го какво му трябва, а той ме гледа като, че ли съм малоумен.

-Как какво, вътре има McDonalds, значи има WIFI.

-За к‘во ти е WIFI бе, днес поне 4 пъти търсехме...

-Да намерим хотел онлайн.

-Абе тоя град е 6 улици на кръст, аз от тук виждам поне 5 табели на мотели, тръгвай да не губиме време...

Видях как автоматичната врата се затвори зад него, тоя беше неспасяем.

Връщам се при баща ми, а той един надут, ходи с вирната брадичка, сочи към магазина и с въздишка отбелязва: „Ей сине, сине, това е човек да е известен, я ми щтракни едно фото“

Спряхме пред Супер 8 отново, като онзи в Minot, но доста по-луксозен.

Кен взе думата на рецепцията и разговора протече в следния порядък:

-Имате ли интернет?

-Да.

-Платен ли е?

-Не, влиза в цената на нощувките.

-Имате ли свободни стаи?

-Да.

-Добре, трябват ни две.

Не издържах и се намесих с един тъп въпрос:

-А колко струват?

-$120.

Кен:

-$80 ли каза?

-$120 с включена закуска и интернет.

Това беше достатъчно за Кен, замери рецепционистката с кредитната си карта и поиска паролата за уифи-то.

На мен хотела ми хареса така или иначе и без интернет, още повече, че курса на US долар към Канадски долар беше супер изгоден, което направи престоя ни в Канада направо без пари.

Паркирахме моторите пред входа, да не пречат на паркинга, взехме по един душ и седнахме в ресторанта.

Това беше един от малкото моменти в които Кен не успя да изкопчи паролата за уифи. Сервитьорката май се размина с бакшиша, но и прави чест, че със зъби и нокти запази корпоративната тайна.

---------------------------------------------------------------------------------- 

Ден 5ти

14 Юни

470 мили

Към 6:30 бяхме във фоайето на хотела, готови за закуска, Кен отдавна беше приключил с това досадно задължение и се беше излегнал на един диван забил поглед в телефона.

В общи линии, нещата който той вършеше през тези 20 дена бяха 5.

-Да кара мотор.

-Да спи.

-Да яде.

-Да стои в тоалетната.

-Да цъка с телефона.

Не броя опитите му да заговаря хората, защото те бяха обречени на неуспех. Стратегията му при заговаряне беше следната:

Ако насреща му стои някой, който поне за момента няма отношение към моторите фразата беше „как си?“, при отговора той се завърташе, подаваше едното ухо и казваше, че не чува добре, ако може да повтори.

Ако заговаряше моторист, започваше с въпроса дали е член на ADV форума, при отговора той се завърташе, подаваше едното ухо и казваше, че не чува добре, ако може да повтори.

Аз се бях научил да му говоря високо, бавно и максимално близо до лявото му ухо, всичко това с умерен успех. Подозирам, че често той просто се правеше, че не ме чува защото така му изнасяше. На няколко пъти, при споменаване на думата интернет при разговор с баща ми, въпреки, че стоеше доста далеч и разговора се водеше на Български, веднага се вкючваше и питаше за паролата.

Също така пропускам и едно от нещата които човек няма как да не прави на такива пътувания-снимането.

Кен сподели, че носи 2 фотоапарата, една камера за нощно снимане, 2 GOPRO и два телефона с камери.

Аз видях само едно Gopro на каската му с което той правеше снимки без да използва дистанционно, на всички от малкото снимки, които ми показа присъстваше поне един пръст от лявата му ръка. Снимаше и с телефона за да може да праща снимки и непрекъснато ме подготвяше как разчита да споделя с него моите фотоси.

Ок, стига с Кен, може би малко прекалявам, но със сигурност не преувеличавам, а и така се добива по-добра представа за обстановка.

В заключение ще кажа, че отново бих пътувал с него, но при едно условие-да си остави телефона в къщи, всичко друго беше в границите на нормалното, той се държа мъжки, без да хленчи и без претенции с изключение на уифи-то.

Припалихме мпс-тата и тръгнахме да търсиме двете най-важни точки в този град-табелите за началото на Alaska Highway.

Първата табела е където е и направена първата копка, там се води официално миля 0. Тъй като се намира точно по средата на едно кръстовище, има изградена и още една  на 200 метра в страни с голям паркинг, където туристите да си паркират и снимат на воля.

Време беше приключението да започне, атакувахме Alaska Highway.

Още през 1936 г. президентът Франклин Рузвелт е лобирал пред канадския премиер Макензи Кинг за магистрала, свързваща Канада и Аляска. Магистралата е трябвало да се използва, за укрепване на военната отбрана на западното крайбрежие, в случай на японска атака. Идеята е била оставена да отлежава до момента на нападението над Пърл Харбър.

Без никакво чакане армията на САЩ одобрява план за изграждане на магистрала на 6 Февруари 1942г. и е получила разрешение от Конгреса и президента Рузвелт само 5 дни по-късно.

Канада се съгласява с изграждането, при условие, че САЩ ще поемат всички разходи, и че пътя и всички съоражения ще бъдат предадени на канадска страна след края на войната.

Месец по-късно, на 8 Март 1942г строителството започва.

Повече от 11000 войници и инженери, 16000 цивилни и 7000 тежки машини са били включени в изграждането на тези 1300 мили път през една от най-пустите части на Канада и Аляска.

За по-малко от девет месеца тази армия от работници успява да свърже Dawson Creek, Британска Колумбия и Delta Junction, Аляска.

На 20 Ноември 1942г. Alaska Highway е официално пусната в експлоатация.

Този път е струвал на САЩ $140 000 000, което го прави най-скъпият строителен проект на Втората Световна Война.

На 20 км след Dawson Creek спряхме да заредиме, това явно беше нещо като стъргалото на околията, защото освен добре зареден магазин, там бяха разположени и множество пощенски кутии, да не се разкарва пощальона.

Първите 40-50 км не бяха нищо особено,

доста натоварено движение, много товарни камиони и в двете посоки, ремонти на пътя.

В един момент навлязохме в Taylor, доста голям град на който някак си мястото му не беше там, имаше огромна дървопреработвателна фабрика, всякакви магазини, дори и голф игрище.

Веднага след Taylor имахме удоволствието да минем по първият от многото метални мостове. Аз съм минавал по такъв мост с мотор само веднъж, преди 5-6 години и подходих внимателно, нищо особено, просто оставяш мотора сам да се води и всичко е ОК.

Пътят постепенно се обезлюди, пейзажите започнаха да стават все по-обещаващи, стана студено-около 5С и заваля.

След около 200км спряхме да заредим. Бях чел доста за този тип бензиностанции и не бях изненадан. Две цистерни над земята, едната за нафта, другата за бензин с една стаичка по средата където е машината за кредитната карта. Предимството на този тип бензиностанции беше, че ако случайно не видиш табелата, няма как да не видиш цистерните.

Около обяд бяхме в Ford Nelson, средно голям град със всички екстри вкючително и Tim Horton.

Докато ние с баща ми обядвахме сладко, Кен усилено си масажираше пръстите с екрана на телефона. Нахранихме се и тръгнахме да излизаме, Кен подскочи и каза, че трябва да хапне нещо. Поведението му определено започваше да ме дразни, познавайки се си казах, че броенето до 100 в определени ситуации с Кен е задължително.

Казахме му, че ще го чакаме отвън, където се засякохме с баща и син от Чикаго с две BMW-та, тръгнали в нашата посока.

Най-накрая се понесохме на Запад. Започна да става диво, планините ни обградиха от всякъде, появиха се първите участъци с кални ремонти, първата черна и кафява мечка, първият мус, първите бизони...

Наближавахме Muncho Lake, един еблематичен символ на Alaska Highway, някъде там трябваше да има бензиностанция, която не трябваше да пропускаме. Намерихме я в нещо като нищо, някаква симбиоза между авто морга и капан за туристи на която дори имаше малък мотел с табела, че е пълен, наоколо нямаше жив човек, с какво беше пълен не стана ясно.

Бензиностанцията работеше на следния принцип. Наливаш от една помпа от времето на Брежнев, влизаш в някава барака и казваш на девойката колко литра си сипал, тя вади един калкулатор и след няколко злобни удара по клавиатурата ти казва колко да платиш. Това беше най-скъпият бензин за целия трип-1.95CAD за литър.

 И един уникален бойлер...

Малко по-късно и Muncho Lake се появи в ляво, красиво и студено. 

Часът беше към 8 когато стигнахме крайната точка за денят-Liard Hot Springs Campground.

Ремонтите по пътищата, по-ниската скорост и честите спирки за снимки и сърцезаване на природата си казаха думата. Движихме се доста бавно, но вече бяхме там където не трбваше да бързаме.

Liard Hot Springs са може би най-популярните топли извори в Британска Колумбия.

И къмпинга и изворите са изцяло стопанисвани от Канадските паркове, тоест държавата.

За тези които не са отседнали в къмпинга, около изворите има изграден голям паркинг с много пикник маси, огромни бесетки и тоалетни, всичко това напълно безплатно и в идеално състояние.

Продължаваше да вали, опънахме на мокро при страхотни атаки от рояци озверели комари и тръгнахме към изворите.

Тръгнахме аз и баща ми, Кен беше силно разстроен от факта, че няма интернет и каза, че ще се разходи безцелно и ще си ляга.

Това беше първи епизод на многохилядния сериал „Американски егоизъм без граници“. До този момент, при всяко хранене в полеви условия аз или баща ми приготвяхме храна и за тримата. Предложение от Кен да приготви нещо за хранене за да хапнеме след банята не дойде. Този човек беше толкова зает със задоволяването на собствените си нужди и комфорт, че понякога тотално забравяше, че не е сам.

Верен на принципа, че от всяка ситуация трябва да се излиза със стил, баща ми измъкна един огромен чадър от колата и с бодра крачка закрачи към топилото.

Готино и много нужно след този дълъг, студен и дъждовен ден. Водата беше много топла в горната част, но колкото по надолу по реката се слизаше ставше все по-студена. Имаше изградени съблекални и голяма и чиста дървена платформа наоколо. Запознах се с някакъв Харлей райдър, който ме запрегръща страстно след като му казах, че идвам специално от България. След 3 дни той ни позна в един ресторант и се провикна „Как са гостите от Румъния?“ поне региона уцели:)

Прибрахме се към 10:30-11, Кен хъркаше като див звяр.

Хапнахме, ударихме по едно за приспивателно, аз смазах веригата и си легнахме. Денят започна да става дълъг. Следващите снимки са правени след 11pm.

----------------------------------------------------------------------------------

Ден 6ти

15 Юни

400 мили

Станахме рано, преди 5.

Въпреки, че си бях легнал със термо бельо, чорапи и зимна шапка през ноща се събуждах няколко пъти от студ. Вече бях убеден, че спалните ми чували определено не бяха за това пътуване. Баща ми използваше само един 30Ф чувал, който по обем беше 3 пъти по-голям от моя 30Ф чувал и нито веднъж не се оплака, че му е студено.

Сега, след като пътуването вече завърши определям избора си на спални чували като пълен провал.

Кен вече беше станал и прибрал палатката. Чоплеше нещо по ботушите си, които последните 2 дни се разпадаха. Отидох да видя как точно ги оправя и с шок установих, че ги лепеше със съвсем истинско обущарско лепило. Питах го от къде го намери, носил си го от в къщи, ей т‘ва е, предвидлив човек.

Съжалявам, че не ги снимах, но ботушите бяха в ужасно състояние, споменах му, че по някое време днес ще минем през Whitehorse, столицата на Yukon където има Walmart, да вземе да си купи нещо което поне е едно цяло. Той заподскача и запляска с ръце като малко дете „Чудесна идея, там има и уифи, задължително ще спреме“, айде пак се започна.

В 6:30 бяхме на път, влагата беше ужасна, температурата близо до нулата, лигаво-мъгливо. Този ден за пръв и последен път използвах електрическия елек.

Подгонихме здраво. Никакво движение, само мечки и бизони. В един момент дори спряхме да ги броиме, бяха на всякъде.

Усещането да си част от тази невероятна красота беше уникално, опитвах се да следя пътя, но и да запечатам в съзнанието си всеки връх, всяко езеро, всяко малко поточе...

Не след дълго навлязохме в Юкон, кратка почивка за няколко снимки и без да губиме време продължихме към поредната спирка за деня-Watson Lake.

Watson Lake-поредното градче което съществуваше благодарение на Alaska Highway. Заредихме бензин и ни заваля отново. 
Тц, времето не можеше да ни изгони толкова лесно от тук, имахме да свършиме още нещо.

Освен всичко останало, в Watson Lake се намираше поредния символ на AK Highway-Sign Post Forest.

Началото на една от най-известните забележителности по протежението на Alaska Highway е било дадено през 1942г, а сега е една от атракциите, които правят Watson Lake задължителна спирка за всички пътуващи по AK Highway.
През 1942г една проста пътепоказателна табела е била бутната от булдозер. На редник Карл Линдли е наредено да ремонтира знака, а той от своя страна добавя още една, сочеща към родния му град.
От тогава насам броя на табелите е достигнал над 72000 и продължава да расте, а собствениците добавят непрекъснато нови греди за да поемат потока от табели пристигащи от цял свят.
Табела с размери 2х3 метра от германски аутобан, меко казано буди недоумение как е стигнала до тук.

Тези които ме познават, знаят за сантименталните чуства  които изпитвам към онова, бетонираното градче в полите на Пирин-Банско.
Преди много време си бях поръчал една регистрационна табела от Ибей, която висеше по стените на гаражите ми в продължение на 10 години.
Много, много отдавна, когато за пръв път прочетох за това място си казах, че ако един ден стигна до тук, тази табела трябва да е с мен.
Дойде време да и намеря нов дом...

Точно приключихме с монтажа и снимките и се появи възрастна двойка, застана до нашата табела и помоли Кен да ги снима.

От тук нататък нещата ги виждам по следния начин: снимката се публикува в социалните мрежи, внуците започват да споделят и лайкват, приятелите на внуците, и те споделят и лайкват и се получава една неспираема снежна топка от реклама-FREE.
Ако кмета Икономов чете, да събира общинския съвет да ме гласуват за почтен гражданин и да дават ключа от града.

Време беше да изчезваме от тук, пътя съвсем опустя, останахме само ние и мечките, видяхме и една лисица, бай дъ уей.
Започнаха дълги кални отсечки. Моторите и колата се оцветиха перманентно в цвят КАЛ. 
Ту валеше, ту спираше. Малко затопли, изключих електическия елек.
Асфалта стана много груб, едрозърнест. Започна да пили гумите като с едра шкурка. 
Само за информация, днес беше предпоследния ден в който ни валя сериозно. Не броя леките припръсквания за 10-15 мин, ако левият ми ботуш беше сух, значи не се брои за дъжд, това ми беше мерната единица.
Ако не се лъжа ни валя 6 от 24 дни, което е доста приемливо за тази част на Америка, очевидно статистиката от форумите беше вярна.
За съжаление последния сериозен дъжд на пътуването беше в абсолютно най, ама най-неподходящия ден, но за това по-късно.

Изведнъж около пътя започнаха да се появяват разни инициали, сърца и други символи "изрисувани" с дребни камъни по тревата. Най-близкото населено място беше на около 100км, зачудих се по какво стечение на обстоятелствата, някой е бил път до тук за да подреди малко камъни и да изпрати послание до някой друг, което е повлякло крак след себе си. Тези "графити" по тревата бяха в продължение на 3-4 км. Интересно.

Тази сутрин, заради студа и влагата, закуската беше повече от символична, огладняхме, време беше за обяд.
Изборът не беше голям, всъщност избор нямаше. Спряхме на първата комбинирана отбивка в която се рекламираше, че има ресторант-бензиностанция-мотел-магазин-сервиз.
Вътре беше приятно топло и най-вече сухо. Това беше едно от местата което си седеше съвсем на мястото в тази пустош, като гърнето и похлупака.
Кен понесе поредния шамар, нямаше уифи, сори.
Докато си чакахме храната се разходих наоколо, с изненада видях едно дете, седнало в празния бар за заляга над някакви учебници. 
Тактично се поинтересувах какъв е случая. Детето било племенник на собственичката и тъй като най-близкото школо е на 100км си взима образованието в домашни условия.
Започвахме да се сблъскваме с нормалният живот в Юкон.

Не след дълго бяхме на Nisutlin Bay Bridge, който пресича Teslin Lake и често е бъркан с Teslin River Bridge.
Nisutlin Bay Bridge е най-дългият мост на Alaska Highway-580 метра. През годините, там са станали множество фатални инциденти с мототристи, предполагам, че причината е, че металната решетка е с доста по-големи по размер квадрати от останалите метални мостове, което прави мотора почти неуправляем, ако е мокро, едно пипане на спирачката е достатъчно за сериозен проблем.
Преминахме през моста успешно и спряхме да заредиме от другата страна, където се вдетенихме около една полицейска кола от шпертплат.

Времето определено се оправяше, слънцето се показа, време беше да махна термо бельото.

Към 5 бяхме в Whitehorse-столицата на Yukon, където живеят 23000 души от всичките 30000 които обитават тази невероятна територия.
Спряхме да питаме къде е Walmart и Кен пое водачеството, приближаването към уифи го окрили, днес не се беше докосвал до интернет, което го вкара в дълбока депресия.
Полетя напред, без да се съобразява, че сме в град с трафик, светофари, пешеходци, както си му е редът.
Едно от нещата което ме караше да побеснявам, беше факта, че Кен НЕ даваше мигачи. Подкара като бесен, сменяше ленти, завиваше на ляво, на дясно, без никаква сигнализация в това натоварено движение, накрая съвсем логично се загубихме.
Гледахме поредния епизод на онзи сериал за егоизма.
Както и да е. Намерихме магазина, мотора на Кен беше отпред, а той предполагам вътре тероризираше телефона. Дори не изчакал отвън, за да е сигурен, че ще се появиме.
За момент ми мина през ума продължиме 20-30 мили напред и да го вкараме в някой филм. Все пак целият му багаж беше в колата и той беше човекът, който трбваше да е наоколо, а не ние да го гониме.
Заради преследването на Кен по улиците успях да направя само една снимка-параходът Клондайк, превозвачът на мечти.

Докато Кен беше някъде в магазина, аз реших да осигуря спането за вечерта. Крайната точка за деня бяха поредните топли извори-Takhini Hot Springs, на 30 км северно от Whitehorse.
За това място знаех, че има къмпинг и нищо повече. Силно се надявах да има бунгала, за да си спестиме хамалогията с палатките. Обадих им се по тел и ми казаха, че нямат бунгала, но имат хостел. Ние с баща ми нямахме претенции, за Кен в този момент не ми пукаше, казах им, че ще сме там до час.
След 30 мин Кен се появи с едни сериозни работни обувки, изглеждаха масивни и имаха дори метална планка на пръстите.
Питах го дали поне пише, че са водоустойчиви, отговорът беше отрицателен, но с лукава усмивка ме уведоми, че е купил спрей, който щял да ги направи водоустойчиви. 
Не можах да повярвам колко е наивен...за да приключиме темата, спреят не ги направи водоустойчиви.
Казах му за хостела, той ме погледна изпод вежди и попита дали имат интернет, аз естествено не знаех, но за да го накарам да побърза му отговорих положително.
След 30 минути бяхме пред хостела.
Тези извори, за разлика от вчерашните бяха в частни ръце и се режеха глави. За хостела ни поискаха $30 на човек. Кен започна а мрънка, не разбрах какво точно не му хареса.
Хостела беше нов и изключително чист, имаше интернет, много чисти бани, голяма кухня и се намираше в приятна гора.
Е, щяхме да сме 4 човека в стаята, но нали е хостел, а и при такива пътувания претенциите се оставят задължително в къщи.
Казах му, че ние оставаме, той ако иска да се върне в Whitehorse на мотел и утре да е пред хостела в пет нула нула, че няма да го чакаме.
Пъшка, охка, сумтя, пита дали може да е сам в стая, казаха му, че може да наеме една цяла стая за $120, той изрева "КОЛКО" и накрая се предаде.
Не знам защо, но снимките от хостела са само две.

Тук се проведе един разговор, който няма как да не спомена.
За читателите, които не разбират от мотори искам да поясня, че и двамата с Кен бяхме с еднакви мотори-Suzuki Vstrom 650. Моторът на Кен е по-нов модел и единствената разлика между неговия и моят е, че неговият има човка отпред и е със спици, а моят не е.
Това е, всичко останало е абсолютно идентично.
Та, смазвам си аз веригата, а Кен се обажда отстрани:
-Да те питам нещо.
-Питай.
-Как така мигачите ти мигат на аварийно/едновременно?
-А?
-Мигачите бе, хареса ми, че като спреш на пътя, ги пускаш да мигат и те предупреждават колите наоколо да внимават.
-Кен, говори или на английски или на Български, не ти разбирам въпроса.
И той пак ми обяснява като на идиот, че моя мотор има аварийни мигачи и той е много впечатлен от факта.
Ааааааааааааааа, аха, ами ей тук в ляво има едно копче в сигнално червено, буташ го напред и те мигат.
От тишината която настана ме заболяха ушите, Кен изгледа дълго и продължително неговият мотор, даде контакт, бутна червеното копче, погледна отпред, погледна отзад, изсумтя и отиде да си гледа телефона.
Приготвихме вечерята, пихме по няколко бири, Кен се писа доброволец да измие чиниите и си легнахме. 


За част 3 клик ТУК

.

.

.