Saturday, August 18, 2018

Plan B, 3та част.


Ден 7ми, 27 Юли.

590 мили.


Станах в 0630.

Изнесох си багажа от палатката на пейката и се загледах в якето. Без да съм суетен, направо ме хвана срам от това колко е мръсно. Не знам кога ще купя следващото си яке, но със сигурност ще е в някакви тъмни цветове да не си личи мърсотията.

После се сетих за схемата 20-40-60.

На 20 хората се притесняват непрекъснато какво другите мислят за тях, на 40 не им пука какво другите мислят за тях, а на 60 никой нищо не мисли за тях. Е аз все още бях в средната категория и изобщо не ми пукаше, че се разхождам насам-натам с мръсно яке. Няма да купувам ново, докато това не се разпадне.

Направих си кафе. Преди няколко месеца си бях в България и се заредих с огромни количества кафе 3 в 1. Ще имам и за догодина.

Бавно започнах да събирам, не бързах. Въпреки всичко в 0730 бях готов, просто не можех да се мотая и да правя нищо. Всъщност мога, но само на работното си място, но това май всеки го може.

На излизане от къмпинга се разминах с една лисица. Помахахме си и всеки продължи по пътя си.



Атакувах Independence Pass отново. За да бъда изчерпателно точен, за трети път през последните 4 седмици.

Ако можех да завидя на себе си в този момент, щях да се изпъпча от завист.

Страхотия, прохода беше само мой. Живота като, че ли спря, аз, мотора и фантастичните Rocky Mountains.

Това трябва да се изживее, нито снимки, нито думи могат да опишат момента.























В 0830 бях в Twin Lakes. Бях изправен пред дилема, да завия в ляво и да хвана прекия път за в къщи през I70, или да завия в дясно и да повторя Guanella Pass.

Решението да завия на дясно беше едно от най-трудните  решения в съзнателният ми живот.

След 30 минути бях в Buena Vista. Реших да се поглезя с нормална закуска-яйца, бекон, препечен хляб.



Трафикът към Fairplay беше ужасен, явно туристическия сезон се събуждаше след големите дъждове и всички бяха на път.
  



Атакувах Guanella Pass, това беше последният къдрав път за пътуването и се надявах да няма трафик за да си взема подобаващо довиждане със Скалистите Планини.



Върхът беше претъпкан с коли, явно от там започваха някакви пешеходни маршрути, но пътя за мен беше пуст.

Разминах се със стадо диви кози и няколко сърни. Перфектно завършване на престоят ми в Колорадо.
















След 45 минути бях в Georgetown. Честно казано можех да прекарам още няколко часа в планината, но за мен планът беше преизпълнен. Време беше да се прибирам у дома и да започна подготовката за следващото пътуване.

Скочих на I70


 
Не след дълго бях в Небраска, скуката започна, а с нея се появи и вятърът. А той беше БРУ-ТА-ЛЕН, брутален.

Задуха ме косо от дясно, едвам удържах мотора. Разхода на гориво падна от 45 мили/галон на 26.

Включих се на автопилот, стиснах зъби и започнах отхвърлянето на мили.


Обикновенно за мен това е и момента за равносметка и анализ на това което оставях зад гърба си.

Замислих се дали направих грешка като избрах за спътници Фил и Анди. Определено не. По-скоро грешката беше, че тръгнахме за Колорадо, а не намерихме някаква нова, по-близка дестинация, която да отговаря на подготовката, екипировката и възможностите им.

Другата грешка която допуснах, беше че не им обърнах внимание да се погрижат малко по-интензивно за физическото си състояние 2-3 месеца преди тръгването и да влязат в малко по-приемлива физическа форма. И не на последно място не бях достатъчно настоятелен относно осигуряване на малко по-надеждна екипировка.  

Въпреки всичко, се радвам, че дойдоха. В мномента в който им дойде нанагорно, си тръгнаха, точно както се бяхме разбрали в началото.

Дали ще пътувам отново с тях? Едва ли. Силно се съмнявам, че можем да уеднаквиме приоритетите си и действаме в синхрон при тези пътувания, те просто търсеха нещо друго.

След като се прибрах, Фил ми каза, че мислят догодина да отидат то Нешвил, да си вземат хотел и няколко дена да обикалят баровете и да слушат кънтри музика. Аз съм бил поканен също.
По-скоро не, но мерси за поканата.
 




В 7 бях в Lexington Nebraska. С палатки не ми се разправяше. Взех мотел.

Индиеца на рецепцията заразправя как е живял в Илинойс 13 години, но му станало много скъпо и се преместил в Небраска. Според него заплатите били същите, но живота бил много по-достъпен.

Казах му да не ме навива. Аз ще се местя или в Колорадо или в България, което дойде първо.

От бензиностанцията отсреща взех едно парче пица и две бири.

Заваля порой.






Ден 8ми, 28 Юли.

700 мили.


Станах в 6, за 30 минути бях готов. На рецепцията имаше някакви студени кексчета за закуска и най-безвкусното кафе, което бях опитвал.

Облякох екипа за дъжд, небето беше сиво, днес щеше да бъде дълъг ден.




От къщи ме деляха 700 мили.



Включих на режим отхвърляне на мили и полетях на изток.

След 10 часа бях пред нас.



Една седмица, 3200 мили и приключението приключи.


Lost in Colorado, motorcycle edition video.






Приятели, дами и господа и случайно попаднали тук авантюристи и пътешественици.
Всички мои пътувания до сега съм споделял с вас абсолютно безкористно и без никаква мисъл за финансова облага. 
В You Tube не съм регистриран като партньор за реклама и не съм получил нито една стотинка от гледането на видео клиповете съпътсващи моите пътеписи. 

Така е било, така и ще бъде за напред! 

Както някои от вас знаят, по желание на моята майка изявено приживе, преди година регистрирахме фондация на нейно име с цел подпомагане на деца в неравностойно положение от социално слаби семейства. 
През тази година успяхме да вдъхнем малко надежда и да дарим не една усмивка не само на нужаещи се деца, но и на техните семейства.
 
Обръщам към вас с молба да помогнем на Мартин, един от бенефициентите на нашата фондация.  





Той страда от церебрална парализа – диагноза, която Марти и майка му са твърдо решени да победят. 
След поредния курс на рехабилитация в Истанбулската клиника Рибем, Мартин стана по-самостоятелен, започна да  използва повече ръцете си и движенията с тях станаха по- кординирани. През този период седежа значително се подобри, започнаха да се правят упражнения за позициониране и вертикализиране. 
Мартин се сдоби с протези на краката и с корсет за гърба, уреди необходими за провеждане на упражненията и специфичната терапия. 
Прогнозите на невролога, ортопеда, рехабилитаторите и кинезитерапевтите са, че много скоро гръбните мускули ще са подготвени да изпълняват функцията си при сядане и ставане. 
Следващата стъпка е още един курс на лечение, който ще продължи 4 месеца. Очакванията, който лекарите дават след това са, по-голяма самостоятелност и готовност да се пристъпи към следващият етап от физическото развитието на Мартин, а именно първите крачки за които се бори толкова много.

Днес Мартин се нуждае от нашата помощ. 
Заедно можем повече.
Благодаря ви, бъдете здрави.

Дарения могат да бъдат направени ТУК


ЗА част 4 клик ТУК


 



 


 
 

No comments:

Post a Comment