Moto Travel Corner: Plan B, 2ра част.

След 15 минути бяхме в долината. Изгря слънце, но усещането за дъжд остана.

Стигнахме Fairplay, любителите на шоуто Gold Rush може би си спомнят, че част от последният сезон беше сниман тук. Покрай пътя имаше следи от злато добив, но истинска работеща мина не видяхме, предполагам, че са някъде в планината.

Спряхме в някакъв INN, за който ни взеха пари като за Ritz-Carlton.

Оставихме Анди да си вземе душ на спокойствие и да си почине, а ние с Фил излезнахме на разходка. Дъждът се връщаше с пълна сила.

В далечината се виждаше сграда със зелен кръст на фасадата. Фил ускори крачка на там. Спрях го. В матрицата аз му се падам нещо като началник. Казах му, че ако влезе там, много вероятно е да отиде на Drug test още в понеделник.

Засмяхме се насила, това беше аптека за канабис.

Ден 4ти, 24 Юли.

260 мили.

Не спах добре. Хъркането на двете гълъбчета беше достойно за озвучаване на Джурасик Парк. Как ги търпят жените им е мистерия.

Закусихме, пакетирахме и поехме към Twin Lakes.

Времето беше фантастично, разбира се с уговорката да се задържи така. Замислих се какво точно бях видял в деня на тръгването което ме накара да реша, че времето тук ще е хубаво. Е, вече бяхме тук и трбваше да приемем времето такова каквото е.

Когато бях тук преди 3 седмици, в щата бошуваха много горски пожари. Имаше, а и в момента беше в сила пълна забрана за палене на огън дори и в къмпингите с изградени огнища.

Като, че пожарите бяха потушени, но следите от тях бяха на всякъде.

Темпото на придвижване беше нарушавано непрекъснато от Фил, който спираше буквално през 15 минути да пуши, да пикае, да си купи вода или ръкавици, които губеше непрекъснато...

Казах им, че ги чакам в Twin Lakes и дръпнах напред, исках максимално да се насладя на удовилствието да бъда в Скалистите Планини.

След незнам си колко време се събрахме в Twin Lakes. Магазин, хотел, няколко бунгала. Перфектно място за поредната спирка на моите другарчета, пихме и по една бира за пълен разкош.

След като всяка релаксираща операция беше извършена по 2-3 пъти, най-накрая просто нямаше какво друго да правим и се понесохме нагоре, към Independence Pass.

Думи нямам, силно го препоръчвам.

След 30 минути бяхме в Аспен. Лудницата там беше пълна. Започнах да се задушавам, такива места не бяха за мене. Отбихме за бензин-$4 за галон. Абе тия за какви се мислят? Чак ме хвана яд, че са развалили планината с този снобарски град.

Пожарите явно все още бошуваха, предупредителните табели бяха на всякъде, разминахме се с хеликоптер пожарна, почернелите хълмове изглеждаха зловещо.

Поехме по път 133 на юг.

Имахме още доста път, а моите спътници вече питаха до кога ще караме.

На една от спирките им обясних още веднъж идеята, която те вече 4ти ден отказваха да приемат. Всеки ден се придвижваме от точка А до точка Б. По пътя спираме за снимки и кратки почивки, но не прекаляваме. Правиме една по-дълга почивка за обяд и пристигаме в точка Б не по-късно от 0330. Опъваме палатките, вадиме бирите и релаксираме. Какво не е ясно?

Проблемът при нас беше, че 200-220 мили ние ги взимахме за 10 часа, спирките бяха много и дълги. И в момента в който трбваше да сме в точка Б, нас ни чакаха още едни 2 часа каране, а спътниците ми вече бяха уморени и като, че ли изобщо не им пукаше за точка Б.

Отново се наложи да ги излъжа, че до един час сме стигнали.

След един час каране, се появи отбивката за Kebler Pass.

30 мили черн път, който не беше проблем за техните мотори.

Замислих се, щяха да мрънкат, но този проход щеше да ни спести 90 мили.

Този път бях честен с тях, казах им, че имаме още 2 часа каране и да престанат да се държат като малки пикли, а да покажат кави мъже са.

Някъде по средата видяхме истинска, работеща златна мина.

Случайно погледнах предната гума на Фил, беше заминала. Обърнах му внимание, той каза, че ще я смени догодина. Аз ако бях щях да търся начи да я сменя веднага, ама не бях аз.

Към 5 бяхме в Almont Campground, точно тук нощувахме миналата година с Румен, Коцето и Шол. Хубави спомени.

Съвсем великодушно ги оставих да си опъват палатките и се писах доброволец да отида до Гънисън за ядене и пиене.

Бърз душ в реката и настана бирено време.

Моите спътници казаха, че следващия път (ако има следващ път) ще си вземат пищовите, че да се чустват по-сигурни. Попитах ги какво ги прави несигурни, отговор не получих.

После ме попитаха от къде сме минали до сега и евентуално от къде ни предстои да минем. Малко се обидих, че не си бяха направили труда да запомнят поне грубият маршрут. Казах им, че сме в Колорадо и друго не им трябва да знаят.

Ден 5ти, 25 Юли.

250 мили.

В 3 сутринта се събудих от страхотен студ, зъбите ми тракаха. Толкова студено ми е било само в Аляска. Навлякох си термо бельото, шапката, завих се с якето и активирах всичките пакети за загряване на ръце които метнах в спалния чувал. За момент ми мина през ума как се чустват двамата колеги, но нямаше как да им помогна и заспах отново.

И тримата бяхме на крак в 6, някак си настроението беше приповдигнато без причина. Питах Анди как му е глезена, каза, че е ОК.

Фил за осми път се закани, че ще скочи в реката, но така и не събра кураж.

Многоооооо бавно събрахме катуна.

Поехме на юг към Gunnison, където спряхме Фил да си купи поредния чифт ръкавици. До тук май губеше и купуваше по един чифт дневно.

Покарахме малко по път 50 на запад и после пак на юг по път 149.

Това за мен беше нов маршрут и честно казано останах приятно изненадан. Път фантазия, мазни завои, никакво движение, пейзажи достойни за деск топ картинки.

Дръпнах напред, не исках да чакам групата, а да се насладя на карането.

След около 30 фантастични мили спрях да изчакам групата. Появиха се след 20 мин. Бяхме до един страхотен каньон.

Фил запали поредния качак и заснима, Анди от своя страна се концентрира в търсена на музика на ipod-а си. Като, че ли изобщо не го вълнуваше заобикалящата ни природа.

Не издържах и им казах, че са идеални кандидати за събора в Стърджис. Да избутат някак си мототрите до там и да пият, пушат и релаксират на воля. И двамата се съгласиха с блясък в очите...

Продължихме в група, спирахме буквално през 15 минути. Фил да пуши, Анди да си търси музика. Непрекъснато ми повтаряха, че няма за къде да бързаме, без изобщо да знаят къде отиваме. Поне времето беше добро и ако нещо непредвидено не се случеше щяхме да сме в Durango към 4.

Фантастичен път 149, имаше всичко-долини, каньони, реки, прерии, проходи над 12000 фута. Определено това беше откритието на пътуването, силно го препоръчвам.

Преди година когато бях в района на Gunnison, си пожелах да се върна тук отново със семейството си. Направих го преди 3 седмици. Сега си пожелах да се преместя да живея в Колорадо, да видим...

Дойде време за обяд, избор нямахме, просто чакахме да се появи някакво населено място с храна и бензин.

Появи се Creede-малко миньорско градче в миналото, а сега поредната туристическа перла в Скалистите Планини.

Заваля в момента в който заредихме бензин. Скрихме се в бензиностанцията и взехме нещо за хапване.

Изядох си хот-дога и отидох да се измия. Врънах се при двете гълъбчета за да чуя следното:

-Ние решихме да се приберем по-рано. Дали сега да не хванем на изток.

-Чакай, кой реши и кой да тръгне на изток?

-Ние двамата решихме, ние тримата да тръгнем...

Ха, класически пример за сметки без кръчмаря, в случая кръчмарят бях аз.

-Не мерси, аз мисля да остана поне още два дни.

Това като, че ли ги изненада. Казах им, че всичко ще е наред и без мен ще намерят пътя към дома. Малко така ги побутнах да не се откажат.

След 20 мили спряхме в South Fork за раздяла.

Те искаха да стигнат до Colorado Springs, силно се съмнявах, че е възможно, но вече не бяха мой ангажимент и си замълчах.

Анди каза на Фил да спре да спира непрекъснато ако изобщо иска да се приберат в следващите 4 дни. Явно и на него му беше направило впечатление честите спирания, но сега изведнъж стана проблем.

Стиснахме си ръцете, те поеха на изток, аз на запад към Durango.

Загърмя, засвятка и заваля порой. Ужасен порой. Видимостта падна на има-няма 20 метра. Продължавах с повишено внимание, на два пъти бях на косъм да отбия в страни и да изчакам, но си казах, че все още нещата са в мой контрол и продължих.

Каската ми започна да се пълни с вода, после се оказа, че не съм я затворил добре. Явно много съм бързал да продължа соло...

След Wolf Creek Pass на път 160 изгря слънце, но започнаха ремонти по пътя. Около Pagosa Springs заваля отново порой, стана ужасно студено.

Към 0430 бях в KOA Durango. По-принцип не съм голям фен на тези къмпинги, но знаех, че предлагат душове, а аз имах крещяща нужда от врял душ.

Регистрирах се и отидох до Walmart за сандвич и няколко бири.

Опънах палатката, взех горещ душ и отпих.

Заех се да си нахвърлям записките и да прегледам маршрута. Сега когато бях сам нещата зависеха само от мен и възнамерявах да изстискам максимума от Колорадо.

Когато минахме през Independence Pass снимах с GoPro, но в Аспен установих, че обектива е замъглен от конденз, явно новата китайска кутия трябваше да отиде в боклука. Тогава се пошегувах с Фил, че трбва да минем отново за ново видео. Защо не?

На идване времето беше срещу нас, плюс накъсаното каране заради стотиците спирания...реших да се придържам към маршрута по който дойдохме до колкото можеше.

Текствах на Фил да го проверя как я карат.

Ударил ги страхотен дъжд около Pueblo, някаква жена ги приютила в пикапа си докато отмине бурята, в момента релаксираха в хотел.

До мен имаше паркирана огромна каравана около която се въртеше един мъж с бира в ръка. Помахах му и той веднага се приближи. Покани ме при него и жена му с обещанието за бира.

Приех.

Бил и Дон бяха пристигнали тук малко преди мен.

Веднага започнаха да ми разказват за премеждията си на север от Durango.

Валял страхотен порой, кал и скална маса заляли къмпинга и пътя. Евакуирали ги с училищни автобуси, прекарали 2 дни на хотел преди да ги пуснат до къмпинга да си приберат караваната.

Предупредиха ме да внимавам и ми показаха видео за доказателство:

https://www.youtube.com/watch?v=l1XmfJomj7E

Колорадо си показваше зъбите и хапеше лошо. Преди 3 седмици, когато бяхме тук семейно уцелихме фантастично време.

Ден 6ти, 26 Юли.

260 мили.

В 0600 бях на крак. Не спах добре заради шумът от магистралата, която беше на 20 метра от къмпинга, за $40 толкова.

Закусих, пих кафе, събрах палатката, дори се избръснах без да бързам. Цялата тази операция ми отне 50 минути.

Ако все още бяхме трима, добви един час и половина отгоре.

Минах през Durango, напълних резервоара и тръгнах да видя какъв е случая по път 550 или с думи кратки атакувах Million Dollar Highway.

Веднага след града имаше следи от почистена скална маса и кал, както и предупредителни табели, но пътя беше идеален. Някой си беше свършил чудесно работата.

Каквото е имало да се каже за Million Dollar Highway е казано многократно. Аз също съм го описвал преди 4 години в един друг пътепис.

Това са едни фантастични 100 и няколко мили от които просто човек онемява. За мен това е най-добрия път в Колорадо.

Всъщност аз не бях единствения който поставяше този път толкова високо в класацията. Движението беше изключително натоварено и се налагаше да изчакам 2-3 минути за да направя снимка без кола в кадър.

След час бях в Silverton, автентично миньорско градче в което по план трябваше да преспим с колегите и да обикаляме баровете цяла нощ. Е, те не бяха тук да го видят, а аз мога да ходя на бар и там където живея.

Продължих си по пътя. Беше пълно с коли, движението направо уби удоволствието, ама малко.

В 11 бях в Ouray, аз винаги съм го наричал Оури, вчера Бил го нарече Урей, а днес на една от спирките една дама ме пита дали зная колко далече е Юурей, ох тоя английски ще ме умори. Пишеш ракия, четеш мастика.

Та влизам в Оури, Урей или Юурей, движа се със скоростта разрешена от закона-25 мили в час по единствената улица в града с по една лента във всяка посока.

Погледнах в огледалото, зад мен се беше залепила група от 5-6 мотористи с dirt bikes. Явно бяха излезли от някоя горска пътека.

След 30 метра гледам в дясно ресторант с апетитен бъргър на витрината, тамън беше станало време за обяд. Пуснах мигач и по навик погледнах в огледалото. Единият от групата с кросовите мотори тояно в този момент ме изпреварваше от дясно в моята лента, не го отнесох за част от секундата.

Теглих му една майна, придружена с дълъг клаксон с надеждата да спре. Не посмя, на това му викам СМС-синдром на масова сигурност на кратко-стадо. Предпочете да остане с групата отколкото да се разправя с мен, по-точно аз да се разправям с него.

Подкарах към Delta. Стана много топло, свалих си подплата за дъжд и разкопчах всички ципове, нещо което правя рядко. Просто се чуствам по защитен ако съм плътно опакован.

След 40 скучни мили хванах път 92 на изток и после 133 на север. В общи линии се насочвах на там от където дойдохме преди 3 дни.

Натовареното движение и ремонтите по пътя малко накъсаха карането, но се търпеше.

В 2 бях в Redstone, много приятно селце където съм нощувал преди години. Мина ми през ума да приключа за днес с карането, но все още беше много рано, реших да покарам още час.

Спрях за бензин. Напълних торбата със сандвичи, лед и 6 бири. Бях готов за вечерта, реших да потърся къмпинг и го ударя на мързел.

Текствах на Фил да ги проверя как са. Отговори ми веднага, явно пак бяха спрели да пуши. Току що влезли в Небраска. Когато се разделихме преди 24 часа те се намираха на около 350 мили от Небраска, замислих се дали няма да се прибера преди тях.

В 3 часа бях отново в Аспен. Същата лудница както преди няколко дни. Колите се движиха като мравки, въздухът беше наситен с газови изпарения. Побързах да се махна.