Свободата Санчо, свободата...

 

12ти Юни,

Ден 1ви.

718 мили/1155 км.

От тази дата минаха повече от 8 месеца. Желанието за писане ме беше напуснало напълно.

Това, че почти никой вече не чете пътеписи не беше определящо, просто загубих мотивация и желание за писане.

От друга страна, както не веднъж съм споделял, тези пътеписи ги пиша най-вече за себе си. За деня, в който спомените ще бъдат едно от малкото ми забавления и ще ме пренасят обратно на невероятните места, които имах честта и късмета да посетя на две колела...

Няма да ви занимавам с подготовката на това пътуване, защото едва ли някого го интересува. А и да бъда честен, такава нямаше.

Откакто се пренесох в Аризона и мото сезона, на практика нямаше нито начало, нито край, багажът ми  беше готов 24/7. Просто навличах екипа, мятах чантата на задната седалка и бях готов да тръгна на където и да е.

Главата ми пушеше от стрес и работа. Изпитвах крещяща нужда да запаля мотора и отлетя на някъде.

Дадох едно много малко предизвестие на шефа за отпуска, хврлих едно око на картата и бях готов.

В началото на Юни температурите в Аризона нежно галеха цифри от рода на 45 на скалата на термометъра. Това  естестествено определи и посоката, на север. А на север избор голям, но все пак беше останало едно местенце, до което така и не бях стигал на две колела. Вашингтон, щата Вашингтон, не столицата.

Точно в 4 сутринта запалих мотора и поех към меката на хазарта или на разбираем език-Лас Вегас.

Какво ще правя във Вегас? Нищо, просто минавах от там. Имах посока, но не и план. Какво щеше да се получи, само времето ще покаже.

Тръгнах рано за да бия жегата, а и днес си бях поставил средно тежката задача, да мина около 700 мили или 1100 км или нещо такова.

Не знам дали пропуснах някоя отбивка, но в един момент се озовах в западните гета на Финикс. Пълно с палаткови лагери на бездомници, смрад на марихуана, болклуци по улиците. Американската мечта в цвят и аромат.

Някак си се измъкнах от този лабиринт на престиж и просперитет и поех през пустинята. След час и нещо бях в Wickenburg. Заредих бензин и се настроих за едни скучни 3-4 часа каране.

Поех към Вегас. По пътя, нищо за отбелязване.  Рехаво движение, пустиня и каманяк наоколо, поне беше рано и жегата все още не се усещаше.

Останал сам със себе си започнах да нахвърлям някакъв план за деня. Исках да се отбия някъде, където не бях минавал, а не само да се пребия от път.

Идеята дойде от само себе си. Valley of Fire. Много бях слушал за Огнената Долина, но никога не бях ходил там. По спомени знаех, че е около Вегас и реших да отделя един час.

На една от спирките за почивка погледнах в телефона за да се ориентирам къде е. Нищо не разбрах, по-скоро се обърках, но реших, че поне посоката ми е ясна.

Завих там, където смятах, че трябва да завия и пред мен се откри чудесна гледка към Lake Mead.

Супер, ще покарам малко покрай вода.

След 200 метра кабинка с бариера. Спирам. Вътре една кака, очевадно недоволна от живота ми вика дай $20. Питам защо? Влизаш в зоната за забавления на езерото, затова.

Обяснявам, че изобщо не ме интересуват водните забавления, аз само минавам. Жената вдигна рамене и заби поглед в телефона.

Питам, друг път има ли? Имало, трбва да заобиколя Вегас и да влеза от север. Аха, можело значи. Моята посока, така или иначе беше на север, Запалих и с мръсна газ и естествено доволен от неочакваното спестяване на $20 поех към Вегас.

Карах само по околовръстното и след 30 минути бях в долината.

Ако трябва  да съм честен, не бях впечатлен, Естествено, беше красиво и червените причудливи форми на милионите тонове камъни определено бяха нещо, което трбва да се види. За мен проблемът и то не за пръв път беше, че бях вдигнал летвата много високо.

След като съм кръстосвал невероятната Юта надлъж и на шир и съм се нагледал на какви ли не невероятни и неземни творения на природата, това тук, нямаше как да бъде WOW по моята оценителна система. Все пак се радвам, че го видях, още една отметка на картата.

Поех по път 716, после 736, после по някакъв друг, спрях да следя къде се движа.

Стана 42 градуса, пълна скука, никакви коли, няма с кой да се скараш, абе нормален ден на мотора.

 

Погледнах в телефона за къмпинг. Имаше някакъв преди Остин. Не Остин Тексас, а Остин Невада.

Тук, който е измислял имената на градовете, очевидно не е имал голяма фантазия и ги е слагал едни и същи, само дето са в различни щати.

Къмпинга го намерих бързо. Горе-долу ставаше. Никакви хора, бях сам. Скочих в реката да се освежа и отворих една бира.

Равносметката за днес, е че се чуствах пребит. Вярно, че минах над 1100км, при 43-44 градуса, но не ми беше ок.

Реших, че за в бъдеще, ще се лимитирам до 800 км на ден, пък до където стигна.

Лека нощ.

===========================================================================

 

13ти Юни,.

Ден 2ри.

480 мили/770 км.

Спал съм като заклан. Събудих се към 5:30, свеж и отпочинал.

Пих кафе, събрах багажа и в 6:30 бях на път.

След по-малко от половин час бях в някаква гора, която ми изглеждаше много позната. Почти бях сигурен, че съм бил тук, но нещо пътуванията ми се размиваха в спомените.

Реших, че не е толкова важно дали съм минавал от тук или не и се насладих на превъзходния празен път и чудесното време.

Заредих бензин в някакво село и поех по US 50, пътя, който се нарича The loneliest road in America. По него съм минавал преди 2 или 3 години и изобщо не ми се стори толкова самотен. Днес беше различно. За 100 мили/160км. Не се разминах с нито една кола. Абсолютен кеф.

Направи ми впечатление, че дясната част на платното беше оцветена в кафяво, също някакви камъчета, непрекъснато ме удряха в ботушите. Спрях да погледна. Не бяха камъчета, а милиарди бубулечки, някаква кръстоска между хлебарки и скакалци, или поне аз така ги фокусирах.

Малко по-късно минах покрай другата хазартна столица на Щатите-Reno. Нищо особено, Враца е къде, къде по-хубав град.

След 20 километра се озовах в Калифорния, където задължително се минаваше на проверка, уж за агро култури. Защо и как бях в Калифорния, за мен беше пълна загадка, изобщо не ми влизаше в плановете.

Спрях за бензин и си оправих GPS-a. Крайната точка за днес беше Klamath Falls, Oregon.

Нямах никаква причина да избера този град за край на деня. Бях гледал някакъв сериал, които беше сниман там и знаех, че има голямо езеро. Надявах се да намеря място за спане около водата.

Подкарах на север, влизах от една национална гора в друга. Превъзходно време и чудесни пътища.

Спрях да изям една супа в гората и отново на път.

Замислих се, че нямам точна идея какво ще правя след Вашингтон. Там трябваше да се срещна с един друг герой за ден-два и после програмата ми беше свободна. Отпуска бях взел достатъчо и спокойно можех да се разходя на някъде поне още 4 дни. Както и друг път съм споменавал, картата на САЩ и Канада толкова много съм я гледал, че ми се е запечатала трайно в главата.  Прехвърлих няколко маршрута на ум, най-много ме влечеше към Канадските Скалисти планини. Реших, че ако не се получи някаква издънка, ще тръгна рязко на север, посока Jasper.

Към 4 и нещо бях в Klamath Falls. Пълно гето. Бездомници се топяха в някакъв шадраван, явно градската баня, мърсотия, зарити кошчета с боклук.

Купих си един сандвич и 3 бири и поех покрай езерото да търся къмпинг. Естествено имаше ремонти, естествено беше топло, естествено си зададо въпроса „Защо бе, Димитре“ няколко пъти и естествено не можах да си отговоря.

Намерих някакъв къмпинг, от онези безплатните. Никакви екстри и никаква сянка.

Опънах си палатката и се метнах в калната вода за освежаване, малко неприятно и доста нехигиенично, но положението е такова, кавото е. 

Докато си отварях първата бира, се приближи една жена от кемпера до мен. Този кемпер тук се води POP UP Camper. Хем е каравана, хем е с бризентови стени и покрив, нещо като палатка на колела, но за това след малко.

Та идва тази дама към мен и директно ми казва, че знае къде отивам. Аз леко смутен си признавам, че и аз самият не зная къде отивам, та ако може да сподели как тя знае.

Оказа се, че малко по на север се провежда годишната сбирка на BOA.  На разбирем език, BMW OF AMERICA. Това сигурно е най-голямата организация на BMW мотори в страната и естествено си имат годишни събори. Аз естествено не го знаех това, просто защото тези масовки не са ми много по вкуса.

Казх и, че не е познала, но все пак оценявам посоката на мислене, разменихме още няколко приказки, от които разбрах, че къмпингува със сина си, пъпчив тинейджър.

Отворих си още една бира и се насладих на момента. За кратко.

В следващия момент избухна бесен скандал при съседите, а именно жената със синчето в кемера до мен. Бяха вътре, но както споменах, това си беше палатка на колела и всичко се чуваше, все едно и аз бях вътре.

Дадох им 5 минути да се накарат и евентуално да мъкнат. На шестата вече бях пред така наречената врата и деликатно почуках. Без да я чакам да отвори и казах, че са неприемливо шумни и е редно да се съобразяват, че не са сами. От вътре се чу едно сори и млъкнаха.

Легнах си в 8.

==========================================================================

14ти Юни.

Ден 3ти.

470 мили/760км

Събудих се отново в 5:30. Прекрасно време, птички пеят, никой на никого не крещи, пълна идилия.

Преди да тръгна погледнах  картата. Днес се очертаваше кратък ден и не исках да се мина, като карам по магистрали. Заплюх си Mt Hood и Columbia River. Имаше и малко магистрала, но това е част от пътуването.

В 6:30 бях на път, температура около 10 градуса. Имах две шишета с вода, които бяха на единия куфар, очевидно бях забравил да ги стегна и останаха някъде в Орегон.

Поех към планината Худ. Чудесна природа, много движение и много студено.

От другата страна на планината ме чакаше река Колумбия. Минах по моста и покарах успоредно на реката по път 14.

След час бях в Портланд, поех по 5та магистрала към Сиатъл.

Бях във Вашингтон. Последното звено на пъзела, който редих 15 години. Това беше. От тук нататък, няма точка в САЩ, Канада или Аляска, която да ме интересува. Трябваше да бъда ентусиазиран, не бях. Като, че ли локацията не беше толкова важна. Важна беше свободата. Свободата да тръгнеш без посока, да си независим, да си сам със себе си, да държиш нещата в свои ръце...Свободата Санчо, свободата...

Първи впечатления от Вашингтон: Природа-отлична, трафик-ужасен, време-облачно, дъждовно, мъгливо.

Ние от ваканционния щат Аризона сме свикнали на съвсем друго време. Слънце и синьо небе 24/7, дори и през ноща.

Последните два часа ме валя ужасен дъжд. Спрях да купя няколко бири и се отправих към Olympic Nation Forest.

Опънах си палатката, сготвих някаква суха храна, пих няколко бири.

Беше ужасно влажно и студено, имаше бани. Взех дълъг горещ душ.

Огледах мотора, всичко изглеждаше наред с изключение на задната гума. Имаше малко грайфер, но не бях сигурен колко ще издържи. В интерес на истината не очаквах да се е изтъркала толкова много. Преди да тръгна, дълго я гледах и прецених, че има живот поне за 6000 мили/9600 км. Сега вече, не бях толкова сигурен. Реших, да не я мисля много, щеше да се разбере рано или късно. Отворих си още една бира.

===========================================================================
 

15ти Юни.

Ден 4 ти.

250 мили/400 км.

Събудих се към 7. През ноща не спря да вали, естествено беше и много студено. Целия лагер беше вир вода. Поне 12 годишната вярна палатка се държа подобаващо и не пропусна и капка вода.

Днес щях да съм турист. Реших да отида до Olympic National Park, отзивите за този парк не бяха кой знае какви, но все пак ми трябваше някаква крайна точка за деня.

Исках да се прибера не по-късно от 4, за да мина през магазина и да подготвя подобаващо посрещане на Киро от Канада. Не онзи Киро от Канада, друг, по-добрата версия.

Погледнах небето и ми стана ясно, че ще вали отново. Изпих 3 кафета, навлякох екипа за дъжд и в 8 и нещо бях на път.

Малки къщи, строени по времето когато съм се учил да ходя бяха накацали по цялата крайбрежна ивица.

Мъгла, студ и дъжд. Депресиращо и неприятно. Чудесен пример, че да живееш на вода изобщо не означава, че си хванал някой за шлифера, Няма ли бял пясък, синьо небе и 30 градуса температура, изобщо не ми го хвали.

 

Ту валеше, ту спираше и после пак. Няма да преувелича, че днес валя и спира поне 30 пъти. Температурата не мина 10 градуса, въпреки, че имаше едни 15 минути през които изгря и слънце.

Мина ми през ум да взема ферибота и да отида до остров Ванкувър, но се отказах. В това отвратително време, най-много да настина.

Реших да отида до Порт Ангелес и от там да вляза в парка с надеждата, че може да ми хареса.

Малко преди обяд бях в парка. Поех по пътя към върха. 12 мили не лош път и чудесна борова гора. На места имаше чудесни гледки към Тихия Океан. В общи линии, това беше. Никакви драматични, спиращи дъха гледки. Такива пътища и такива пейзажи имаше под път и над път в западните щати. Не бях очарован, но и не бях очаквал нещо повече. Имах чувството, че това тук беше направено насила национален парк, просто да има един и във Вашингтон.

На върха таблото на мотора започна да писка и да мига като коледна елха. Предупреждаваше ме, че е под 0 градуса и да внимамвам за заледявания. 

Върнах се в града за обяд. Небето беше катранено черно. Ту валеше, ту спираше, но основно валеше. Как живеят тези хора тук, нямах идея.

Спрях за дърва, наденици и бира, въпреки, че времето си беше за ракия, каквато съвсем придвидливо носех. За малко изгря слънце, а в момента в който се прибрах в къмпинга, естествено заваля отново.

Зачаках Киро, професионалният аматьор да се появи.

Дойде към 7. Хапнахме, той ми изпи ракията и се отнесохме в приказки.

Култовата фраза на вечерта беше „Никога не започвай да пиеш, преди да си си опънал палатката“

Без коментар, поне не валя.

==========================================================================
 

16 ти Юни.

Ден 5 ти.

460 мили/740 км.

Станахме към 7. През ноща валя и естествено беше студено.

Снощи, докато колегата от Канада ми изпиваше ракията решихме заедно да тръгнем на север и евентуално до края на деня да влезем в Канада. Този план беше леко безсмислен, можеше просто да се срещнем в Канада, но в този спорт, решенията се взимат импулсивно и основно на маса.

Пихме кафета, закусихме нещо, бавно и без ентусиазъм се приготвихме за път.

Поехме по път 20 на изток. Приятна гора, но много движение. Разбирам, че хората масово искаха да прекарат деня сред природата, ама в тоя студ, луда работа.

Минахме транзитно през Сиатъл и поехме към планините.

Природата и пътя бяха фантастични. За съжаление продължаваше да вали, беше мрачно и студено. Минахме през North Cascades Nation Park. Мен лично не ме интересуваше, а и Киро караше като луд, така че го оставих за друг път. Навлязохме в North Cascades Highway. Абсолютно драматичен път, от който останах възхитен. Само времето продължаваше да бъде ужасно. Температурата- има няма 5 градуса.

Слезнахме в равнината и поехме към границата. Освен един идиот на пътя, който се надявам не беше убил никого, нищо интересно.

Към 5 бяхме в Канада. Имаше две новини, естествено добра и лоша.

Добрата беше, че пътя беше чудесен, никакво движени и не вали.

Лошата, че стана още по-студено. Сериозно се замислих за плана си да продължа на север към Скалистите планини. Реших първо да погледна прогнозата и второ, което всъщност трябваше да е първо-задната гума.

В 7 бяхме в Grand Forks, за къмпинг изобщо не стана дума, взехме хотел.

 

 

 

=======================================================================

17ти Юни.

Ден 6 ти.

400 мили/ 640 км.

Станхме рано. Погледнах прогнозата за времето. Студ и снежни виелици. Планът за Канадските скалисти планини отпадна автоматично. Отидох при мотора за да инспектирам гумата. Според мен щеше да ме прибере до нас, но нищо повече. Е да, обаче аз не бързах да се прибирам. Нахвърлих набързо нов план.

Карам успоредно на границата цял ден и утре рязко тръгвам на юг, стигам до Солт Лейк Сити, купувам нова гума, намирам някой да ми я монтира и запрашвам към Колорадо. Останах доволен от себе си.

Пред хотела имаше голяма група колоездачи, някакъв организиран поход вероятно. Стана ми жал за тях. Според прогнозата, днес максималните температури нямаше да надвишат 5 градуса.

С Киро се разделихме след половин час. Той пое към Едмънтън, аз направо.

Реших да стоя на път 3 и да карам поне до 5 вечерта. Не знаех какво ме очаква, за мен това беше нова територия и се надявах да остана приятно изненадан. Познах.

Минах през Кристина лейк и после Bonanza Pass. Малко по-късно атакувах Kootenay Pass. Сняг и 2 градуса. Уникално на квадрат. Природата в Канада няма равна. Разминах се с много сърни, около езерата беше пълно с белоглави орли.

И сам, и свободен. Това усещане няма как да се опише, трябва да се изживее.

 

По едно време GPS-a ми спря да работи, може би му стана студено, не знам. Телефонен сигнал естествено нямаше. Надявах се да съм запомнил визуално посоката и да не се забия някъде, където нямах работа.

Влязох в Албърта. Планините останаха зад мен, но не и вятъра и студа. Замислих се, как преди 5 години, на връщане от Аляска бяхме точно тук, точно по това време и беше 30 градуса. Това време се побърка.

В 6 бях в Cardston, Alberta. Идеята за къмпинг я елиминирах тотално и взех една стая в някакъв долнопробен мотел, мисля единствения в града.

Взех дълъг, врял душ и си легнах.

=========================================================================

18 ти Юни.

Ден 7 ми.

500 мили/ 800 км.

Отворих очи към 6. Бях на около 30 км. от границата, а нея я отваряха в 8. Имах време да се поизлежавам.

Взех телефона и се загледах в картата, или по-точно това през което ми предстоеше да мина днес. Естествено търсех нещо интересно, за да разнообразя деня и да не карам само по магистрали.

А то милото стоеше точно там, на по-малко от 100 км. и то в моята посока беше източния вход на Glacier National Park. За незапознатите пояснявам, че в този парк се намира Going to the sun road. Един от най-невероятните и магнетични пътища в континентален САЩ.

Самата мисъл, че след няколко часа ще съм там ми даде крила. Скочих от леглото, измих си прекрасната физиономия и дръпнах завесите...

Сняг, хубав, пухкав, сняг. Ей така, в средата на Юни.

Ентусиазма да мина през Going to the sun road, се изпари веднага. Този филм съм го гледал и друг път и бях напълно наясно, че парка е затворен в това време. Все пак потърсих информация в нета, само за да разбера, че съм бил прав. Glacier National Park is closed.

Изпих 5 кафета и навлякох върху себе си буквално всичките дрехи, които носех. Сетих се, че имам и електрическо яке за такива случаи. Сетих се и къде е, в къщи. За сметка на това бях взел охлаждащ елек. Пълен аматьор.

За момент се запитах какво се случва с Киро в това време, но отказах да го мисля, голямо момче е, ще се оправи.

Подкарах към границата, мотора веднага писна и ме предупреди, че е -2 градуса и да внимавам за поледици. Все едно не бях там и не го усещах.

В 8 бях на границата. Пълно мъртвило. Само аз и граничаря. Поиска ми паспорта. Отвори го и вика, аха Lukeville. Това е КПП между САЩ и Мексико, точно по диагонал от тук, посока запад. Там бях преди няколко седмици. Предполагам в момента температурата там беше 40 градуса.

-Как стигна от Lukeville до тук?

- Ми, как да съм стигнал? С мотора. По-скоро въпроса е защо?

Засмя се и ми върна паспорта.

Следващите 4 часа имах удоволствието да карам в сняг, мъгла и дъжд. Температурата варираше от -2, чак до +3 градуса. Няма да крия, че това бяха едни от най-мизените ми часове на мотора.

Към обяд небето се просветли, стна топло, цели 5 градуса.

В Helena спрях за бензин и резервирах хотел в Idaho Falls. Заради идиотското време се движих много бавно, чакаше ме много път, а времето напредваше.

 

Скочих на I15, магистрала, за по-бързо. Заваля ме това, което днес не ме беше валяло-градушка. Таблото отново полудя и ме информира, че е 0 градуса. Абе тоя ден няма ли да свършва вече?

В 8 бях в Айдахо Фалс. Изядох едни сандвич, изпих 2 бири и  точно да си легна телефона иззвъня.

Дъщеря ми. С голям ентусиазъм ме информира, че вдруги ден идва на гости.

За избор изобщо не можеше да става дума. Детето си го виждах два пъти в годината и Колорадо щеше да почака.

=======================================================================================================

19 ти Юни.

Ден 8 ми.

400 мили/ 650 км.

Станах в 6:30.

В общи линии за мен пътуването приключи. Само трябваше да се прибера.

Чудесен сънчев ден през прозореца. На вън-2 градуса. Прелест.

Събрах си багажа и натоварих мотора. Гумата със сигурност щеше да ме прибере и реших да я сменям в къщи.

Днес, както и утре бяха дни за отхвърляне на едни километри. Все пак реших да ги отхвърлям по малките пътища и да минимизирам магистралното каране колкото мога.

Уж знаех пътя, но явно пропуснах накакъв завой и успешно се загубух. Това ми донесе едни 100 км обикаляне през някакви царевици.

Към 11 бях е любимата Юта.

Спрях за обяд в Bear Lake. Беше слънчево, но все още судено. Закопнях за Аризонската жега. Още малко...

Скочих на любимия път 89 и поех към Прово. С Румен открихме този фантастичен път преди 3 години и от тогава всеки път когато съм наоколо задължително минавам по него. Той щеше да ме изведе чак до Флагстаф и после в къщи. За съжаление още доста народ го беше открил и трафика започна да дразни.

Предната гума се хлъзна в няколко завоя. Аз толкова се бях фокусирал в задната, че тотално забравих, че имам и предна. Явно и на нея и свършваше живота. Реших, да съм малко по-внимателен.

 За първи път от 4 дни изключих подгрева на ръкохватките. В Логан, дори свалих една блуза.

Малко магистрала, после Солт Лейк Сити, после Прово и спрях за бири и сандвичи.

Върнах се обратно на път 89 и започнах да се оглеждам за къмпинг. След 30-40 км. видях един в дясно. Отбих. Голям и празен, само два кемпера се виждаха в единия край. Аз тръгнах в обратната посока. Видях караваната на домакините и спрях да си платя. Почуках, подвикнах, подсвирнах-никой. Явно обикаляха наоколо. Реших да опъна палатката на 20 метра от тях, да ме видят по-лесно.

Наоколо пълна идилия. Много зелена трева и малка река наблизо.

Отворих една бира и бавно започнах да си разтоварвам багажа. Опънах палатката, внесох си спалния чувал, махнах мото екипа и бях готов за втора бира.

В този момент забелязах една голф количка да се движи към мен. Явно домакина на къмпинга се прибираше от където и да е бил и идваше към мен да си вземе парите.

Спря до мен и веднага изстреля:

-Трябва да се преместиш.

Няма добър ден, няма как си.

Аз:

-Добър ден и на теб, защо?

-Това е групово място и не е за единични палатки.

Огледах се наоколо. Този къмпинг имаше над 100 места и само две, далече, далече бяха заети.

Това беше момента, в който реших, че искам да съм прав, а не щастлив.

-Няма! Първо като дойдох да ти тропам на вратата теб те нямаше, второ да бяхте сложили една табела, че това е групово место и трето както виждаш, палатката ми е опъната и аз не само отказвам да се местя, но и отказвам да водя този разговор. Колко ти дължа, да ти платя и да приключваме?

Онзи тип определено се ядоса, но явно разбра, че аз няма да му се дам.

Вика, 100$, толкова е цената на груповото място. Единичното е 20$, но трябва да се преместиш.

Кръвното ми подскочи със 100 единици, извадих 20$, подадох му ги и му казах или да ги взима или да извика рейнджърите да се разправям с тях.

Онзи наглец се качи на количката и изчезна.

След 10 минути към мен се приближава една баба, носи и таблет. Явно жена му.

-Знаеш, ли че това е групово място?

Пак няма добър ден, няма как си. Тотална липса на възпитание.

Казах и, че знам и също така знам, че и тя знае, че знам, защото мъжът и със сигурност я е уведомил. Отново подадох онези 20$ от преди малко.

Не ги взе. Вместо това ми каза, че ще направят един огромен компромис, като ме оставят тук за 20$, но само за една нощ.

Благодарих и за великодушието и пак я питам, дали няма да вземе парите.

Тя ми подаде таблета и ми каза да съм си написал данните за регистрация.

Егати, какви времена настанаха? Само до преди няколко години пускахме парите в една пощенска кутия, а днес технологии, лична информация, на къде отива този свят?

Взех таблета и попълних информацията на комшията. Име, адрес, измислен телефон и имейл.

Върнах и таблета и пак подадох парите.

-А, не. Плащането е само с карта.

Абе, аре стига бе! След стотици нощувки по къмпинги, тези тук просто влизаха в друго измерение.

Като всеки самоуважаващ себе си мото пътешественик носех с мен две протмонета.

Едното с документи, пари и карти. Другото, фалшиво, с две не активни карти и два долара в него, за случаи в които някой любезно, но категорично ме помоли да му предам порфейла си. Демек  обир.

Извадих фалшивото и подадох една карта. Тя я търка в таблета две минути и ми я върна, не работи.

Нищо, имам втора. Подадох и втората. Същия резултат, не работи.

Вдигнах рамене, подадох и онези 20$, по-скоро и ги набутах в ръцете и и казах да намери начин да ги заведе в приходния тефтер.

За мен това фиаско приключи, отворих си още една бира и я проследих как бавно се отдалечаваше към караваната си.

Изядох си сандвича, изпих си последната бира и в 9:30 си легнах.

Тамън заспах и чувам някакво тропане в далечината, след 10 сек сптря, след 30 секунди, отново, спря, започна, спря, започна, спря, започна...

Отне  ми 5 минути да осъзная, какво се случваше. Поливачка за трева. При завъртането поливаше един метален навес наблизо и тропаше ужасно.

Онзи звяр домакина, сега вече се ядосах.

Вариантите бяха два:

Отивам да му кажа да си разкара поливачката веднага, или сам си решавам проблема.

Избрах втория вариант.

Взех фенера и ножа. Ножа, евентуално ако маркуча трябваше да се модифицира на ниво 0 литра дебит вода.

Стигнах до поливачката, естествено се намокрих целия и това му го писах на сметката на онзи гад.

Тя една модерна, с колела. Не се наложи да използвам ножа. Завъртях я на 30 градуса и я оставих да полива луната.

Легнах си и изчаках да видя, дали онази гнида няма да отиде да я премести отново. Не посмя.

=======================================================================

 

 

Ден 9ти.

20 ти Юни.

650 мили/ 1040 км.

През ноща стана студено, ставах да си обличам още дрехи. Към 4 мина и някакъв влак, явно бях пропуснал момента, че наблизо има и релси.

Станах в 6, пих кафе, събрах си нещата и с нетърпение се оглеждах за онзи подлец от вчера с надеждата да се появи от някъде. Беше се скрил като лисугер.

Поливачките продължаваха да работят, значи този тормоз ми беше подготвен за цялата нощ. Сериозно обмислих варианта да проведа един разговор с тази отрепка преди да си тръгна, но се отказах.

Вместо това запалих мотора, спрях до караваната и надух клаксона. Едното перде се размърда, помахах им с пръст за довиждане и отново на път.

От дома ме деляха едни 1000 км. Реших да се натисна и да се прибера още днес.

Върнах се на любимия път 89 и поех на юг.

В едно малко село имаше страхотен мормонски храм, никак не му беше там мястото, ама карай, в Юта съм, мормонския щат.

Малко по-надолу, щатски затвор. Сив и депресиращ, да не попадаш там, въпреки че в сравнение с мексиканския затвор, където за малко не пренощувах миналата година си беше направо Шератон. Това е друга тема, която ще запазя за себе си.

 

Подминах Brice Canyon, а малко по-късно и Zion National Park. Нямах време за тях, а и съм ги виждал многократно. Продължих към Канаб.

От Канаб съвсем логично хванах път 89А. Тези, които са чели пътеписите ми от последните 3-4 години знаят, че 89А ми е във маршрута всяка година, понякога и по два пъти.

Първо Kaibab National Forest, а след това невероятния Vermilion Cliffs National Monument.

Отново останах без думи, отново преклоних глава пред невероятните творения на майката природа, отново си казах, какъв късметлия съм, че живея само на 5 часа от това чудо.

В 6 бях във Флагстаф, до къщи ми оставаха 3 часа. 3 часа път по Аризонската писта за формула 1, наречена I17.

Маристралата беше абсолютно празна и като изключим един камион, който беше изпуснал завоя нямаше други инциденти.

Още едно пътуване приключваше. Още едни незабравими дни на свобода и безгрижие. Още една желана дестинация беше отхвърлена, въщност последната към която имах интерес.

На къде от тук нататък? Естествено имаше десетки места в Америка, където искам да се върна. Нямаше да остана без посока.

Но една моментна идея, някак си ми се загнезди в съзнаниетото. Дали не е време мотора да поеме към България и да продължа приказката на друг континент...

Бъдете здрави!

 

За видеото към пътуването КЛИК ТУК