Moto Travel Corner: Lake Superior, 2012

Лятото на 2012 наближаваше и настана време за нови мото планове. При избора на маршрут отново се сблъскахме със скучната природа около Чикаго. Може би имаше и някакъв психологически момент, който ни ограничаваше в правенето на планове. Като че ли 300 мили на ден и 5 дни трип ни беше достатъчен. По тази причина, вместо да си развихриме фантазията и смело да тръгнем на Запад, отново решихме да караме в района на Великите Езера, но този път директно на Север, докато не удариме езерото Съпириър.
Вече натрупали опит от миналата година, започнахме да планираме от далече.
Резервирахме къмпинги, начертахме маршрут с минимално каране по магистрали и зачакахме да дойде денят определен за тръгване.
Цялото пътуване беше около 1300 мили, отново за 5 дни, 4 за каране и един за релакс.
В последния момент Коко и Веско се отказаха, но обещаха да ни посрещнат на връщане при последната ни нощувка. За сметка на това успяхме да убедиме Пепи да се присъедини към нас.
В деня преди тръгването Стоян се обади, че ще трябва да работи на следващия ден поне до обяд така , че да тръгваме без него, а той ще ни настигне при първата ни нощувка.

Отново беше Сряда. С Пепи и Ванката се събрахме пред един от Българските магазини в района и го ударихме на шопинг. Заредихме здраво с кюфтета, луканки и туршии и седнахме да пийнем по кафе. Така неусетно станало 10, вече закъснявахме.

Първат ни нощувка трябваше да бъде в района на Green Bay, Wisconsin. Разстоянието беше под 300 мили. Качихме се на магистралата за около 150 мили и с много превишена скорост успяхме да наваксаме с времето.
По пътя спряхме до един Walmart да допълниме провизиите. Както се усеща още от първия ден, това пътуване беше планирано повече като мото ваканция, отколкото мото пътешествие. Там където отивахме се очакваше да бъде ОК и толкова. Планирахме да се наслаждаваме на карането, да си говориме глупости на маса и после да се оплакваме в къщи колко ужасно е било.

На една от почивките се консултирахме с картата, оказа се, че ако бяхме покарали още малко щяхме да изпуснем отбивката за къмпинга. Тук и осъзнахме първата си грешка. Вместо да бяхме избрали къмпинг с минимално отклонение от пътя, ние подлъгани от някво инфо в нета, че това бил най-хубавия къмпинг в целия щат бяхме резервирали место до което за да стигнем се отклонявахме около 60 мили. Звъннахме на Стоян, с надеждата, че ще вдигне и с намерението да промениме плановете в движение, но той очевидно караше и не беше ясно дали ще можем да направим връзка. Леко ядосани поехме към къмпинга.

Не знам кой и защо го беше хвалил този къмпинг, но не бяхме очаровани.

Опънахме палатките, запалихме скарата и зачакахме Стоян.

Пепи беше купил някакво Канадско уиски, което вървеше много с луканка и туршийка. След малко се появи и Стоян и заформихме карето.

На другата сутрин и четиримата бяхме пълен гипс. Това уиски или беше някакво зверско менте или бяхме изпуснали мярката.
След като събрах душата и тялото си обещах, че няма да пия повече на този трип. Ако не се лъжа и другите направиха подобни обещания, които обаче бяха нарушени още същата вечер.

Не съм сигурен колко мили трябваше да изминем този ден, но решихме да караме бързо, за да има повече време за подреждане на лагера..
В един момент от дясно се откри прекрасна гледка към езерото Мичиган и ние съвсем спонтанно подкарахме през полето. Стоян, който водеше колоната изведъж забуксува и задната му гума изчезна в калта. Ние оставихме моторите на твърда почва и се притекохме на помощ.

За съжаление, почвата се оказа не толкова твърда и след малко се чу един много неприятен шум от падане на мотор. Бандита на Пепи лежеше в калта.

Освен, че беше целия в кал, дръжката на съединителя беше счупена.

Пепи каза , че може и без съединител и поехме отново.

След час каране, минавайки през поредното градче, от ляво видяхме дилър на Хонда. Веднага спряхме, убедени, че проблема ще се реши по един или друг начин.
В магазина дръжка нямаше, но ни изпратиха в сервиза отзад. Там един майстор направи някаква приставка от една шайба и се закле, че това ще държи.

Държа-точно два светофара. Идеята беше добра, но шайбата беше много мека и подаде на третото натискане на съединителя. Върнахме се, но майстора се беше изчерпал и каза, че няма други идеи. Няма страшно, ние имахме. Казахме му да направи същата шина, но вместо шайби да използва 2 25 центови монети-здрава сплав, няма мърдане. Той обаче отказа, според закона това било унищожаване на американската валута и незнам си още какво. Нямахме време да се обясняваме, казахме му да остави бормашината, да вземе тези 20$ и да ходи да пуши.
След 10 минути проблемът беше решен и бяхме отново на път.

След около 50 мили се отделихме от Мичиган и поехме на Север. Температурата рязко падна и излезе силен вятър. По груби сметки бяхме на около час от Съпириър.
Къмпинга в който планирахме да отседнем беше Furnace Bay Campground. Щатски парк, на брега на езерото. Беше пълен, но ние имахме резервация и мястото ни беше свободно.
Естествено бяхме минали през магазина и носехме достатъчно храна и напитки.
Опънахме палатките, а също така и навеса, въпреки, че не очаквахме да вали.

Ядене, пиене, карти и балони.

На другата сутрин, с леко натежали глави отидохме организирано на баня в езерото, студените течения от Канада не се шегуваха и водата беше ужасно студена. От друга страна ускори възстановяването на жизнените функции.

Метнахме се на моторите и поехме към близкото село. Езерото беше невероятно красиво.

Половин час по-късно седяхме в някакъв бар и съставяхме план за деня. Стоян отиде за нещо до мотора и се върна с някакъв пич, на който на челото му пишеше, че е моторист.

Оказа се, че е Канадец, тръгнал да помага на негов приятел в Щатите при строежа на някакъв обор.
Посъветва ни ако нямаме какво да правиме да караме на Изток, имало много приятен път с малки водопадчета и красиви гледки към езерото.

След кратко съвещание решихме да послушаме съвета.
Пътя беше невероятен, мазен асфалт, много завои, чудесна природа, прекрасни гледки към езерото и никакво движение.

След като изхабихме по един резервоар бензин се прибрахме в лагера и се заехме с пържолите.

На следващия ден отново бяхме на път, обратно към къщи. Предстоеше ни още една нощувка във Уисконсин, където Коко и Веско щяха да се присъединят към нас, за да отпразнуваме края на пътуването.

По пътя се чухме с тях и се оказа, че са решили да дойдат с кола. Идеално-повече място за хладилни чанти.
Бяхме на около 50 мили от къмпинга когато ни заваля. Дъждът беше толкова силен, че се принудихме да спрем под един мост и да чакаме да премине.