Първи стъпки в мото-туризма, Lake Michigan 2011

През пролетта на 2011 си седяхме на едно Бългаско кафе с няколко приятели, всички “мотористи” и изведнъж някой даде идеята да направиме една обиколка около езерото Мичиган. Предложението беше прието с доста резерви, но в крайна сметка се организирахме, направихме план и някъде в средата на Юли тръгнахме.

Решихме да пътуваме обратно на часовниковата стрелка, щяхме да преминем през Индиана, да покараме в Мичиган и да се прибереме през Уисконсин. Разстоянието беше около 1200 мили, отделихме 5 дни, 4 от които щяхме да караме, а един беше предвиден за релакс и леки разходки.

От към екипировка бяхме зле. С изключение на Стоян екипи за такива пътувания нямахме, от друга страна беше средата на Юли, времето беше топло и с малко късмет всичко се очакваше да е наред.

Натоварихме който каквото имаше и бяхме готови.

Колегата Коко се нае да направи маршрута, както и да резервира къмпинги.

Ако не се лъжа тръгнахме в Сряда. Срещата беше пред един мол, на път към магистралата за Индиана.
 30 минути преди да тръгна ми се обади Веско за да се похвали, че мотора не пали. Оказа се, че акумулатора му беше избрал най-подходящият момент да даде фира. Веско успял  някак си да го зареди, запалил и с един час закъснение потеглихме.

Групата се състоеше от 5 човека. Бяхме заредени с доста ентусиазъм, и 0% опит, но точно това беше тръпката.

Ляво на дясно: Ванката, Аз, Стоян, Коко и Веско

 

Първите 100 и няколко мили бяха магистрално каране, времето беше облачно и леко хладно-идеални условия за мото пътуване.

След като навлязохме в горите на Мичиган, хванахме малки пътища, с много завои и тунели образувани от короните на дърветата. Единственото ни притеснение бяха многото сърни, които притичваха до и през пътя.
Изведнъж се усетихме, че караме без да знаеме на къде.
Спряхме на едно кръстовище и започнахме да гледаме в картата за къмпинга в който трябваше да нощуваме.

 

Коко, който беше направил резервациите, след като започнал да принтира информацията за къмпинга решил, че първата страница е достатъчна и спрял следващите две. Оказа се , че ГПС координатите са били на последната. Стояхме като идиоти на пътя и нямахме никаква идея на къде да хванем. Някой забеляза един черен път и без никакви аргументи се реши, че точно по този път ще стигнем до къмпинга.

Това беше грешка.
След 30 метра този път стана мокър пясък. От цялата група, никой не се сети да спре и да вземе решение да се върнем, така, че продължавахме смело. Мотора се мяташе наляво, надясно като пияна балерина, до момента в които някой извика отзад, че имаме един паднал колега. Спряхме, но пясъка беше много влажен и нямаше никакъв шанс да подпреме моторите на стъпенките. Ванката-колегата жетрва успя да си вдигне мотора сам и започна един процес на обръщане, отне около 30 минути.
Тук разума надделя и се отправихме към първото село да питаме.

Спряхме пред местния затвор и докато Коко се обясняваше със един полицай, ние направихме малка фото сесия.

 

Оказа се, че сме на 2 мили от къмпинга. Вече беше към 6 и нещо, побързахме да опънем палатките и извадихме мезетата.
Коко, който в предишниа си живот (разбирай в БГ) е бил готвач се зае с ентусиазъм със скарата. Ние отидохме до домакина на къмпинга за лед и информация. Лед имаше, на въпроса ни дали има душове, ни беше отговорено, че някъде в ляво има река…

Поляхме обилно първата си вечер като мото пътешественици и някъде към 2, доста замаяни решихме да пробваме спрея за мечки, който Коко носеше. Търсихме, търсихме, но мечки естествено не намерихме, разочаровани се метнахме по палатките.

Ден 2
Този ден ни предстояха около 370 мили в най-живописната част на Мичиган.
Събрахме катуна и отидохме да видиме реката, която ни беше препоръчана вместо душ. Някаква мръсна, кална локва в която не бих си потопил дори и калните обувки.

Пътя беше много живописен, редуваха се горски участъци и приятни гледки към езерото.

Поради никаквия ни опит в този род пътувания, не разпределихме времето правилно, спирахме често, мотахме се и някъде към 3 се усетихме, че сме изминали едва половината от пътя.
По това време и пристигнахме на Mackinac Bridge, моста който минава над границата на езерата Мичиган и Хюрон. Спряхме за снимки, но вече осъзнавайки, че времето напредна много се мобилизирахме и потеглихме бързо. Там някъде, на моста Стоян не преценил колко е широк отзад и с един от куфарите си забърсал задния мигач на Веско. Нямаше време за ремонти и го оставихме за по-късно.

 

Не си спомням името на къмпинга където отседнахме, но беше в един залив на Мичиган с малък плаж и прфектна природа. Намираше се на най-северната точка на езерото.
Пристигнахме след 8:30 и естествено на нашето място имаше огромна каравана. По нашенски агресивно “помолихме” натрапниците да се разкарат. Хората ни теглиха една майна, но си събраха багажа и се преместиха.

Палатките ги опънахме на фенери, запалихме скарата и се хванахме за шишетата.

 

 Следващия ден беше предвиден за релакс. Покарахме наоколо, отидохме до един не работещт фар и се върнахме в къмпинга за малко плажни забавления.

 

Вечерта си устроихме гала вечеря с много мръвки и напитки. Съседите със сигурност не бяха очаровани от шума, но никой не ни направи забележка.

На сутринта мързеливо прибрахме палатките и потеглихме към Уйсконсин. Оставаха ни около 500 мили, които трябваше да вземем за 2 дни.

Много скоро приятната горска природа отстъпи място на обширни полета, качихме се на между щатска магистрала и навлезохме в район където малките селца и по-големи градове се сливаха един с друг.
След като преминахме около 300 мили се огледахме за къмпинг. Намерихме един в град на име Ошкош. Къмпинга се намираше точно между два големи затвора-мисля, че бяха мъжки и женски, или единия беше за хора с психични отклонения. Тук паметта ми изневери малко:)


Опънахме палатките до едно поле с царевица, и моментално бяхме нападнати от няколко милиона комара.

 

Докато се разхождахме наоколо попаднахме на възрастен господин, който май работеше там, но от дума на дума се разбра, че е и пилот и ни предложи срещу малко дарение за гориво да ни повози на самолет. Веднага се навихме и отидохме да инспектираме самолета.
Беше двуместна машина от 42 година на миналия век, на нея са тренирали за военни пилоти през втората световна война.

С малко недоверие подходихме към летателния апарат, но пилота ни убеди, че няма основание за притеснение. Дарихме по 15$ за гориво и  направихме списък по реда на возенето.

 

 Аз бях втори, пилота много майсторски излетя от една поляна в царевицата, и започна да пикира около града, като играеше и ролята на екскурзовод.

 

 Разходката беше много приятна и нямаше никакви причини за притеснение. Като кацнахме забелязах един болт, който се крепеше на последните мм резба на крилото. С джобното ножче го приведох в ред. Вече бях ремонтирал и самолет.

 

Някъде към 6 оставихме Коко да пали скарата, а ние отидохме до близкия магазин за провизии.
По едно време Коко ми звъни по тел. и пита какво се мотаеме и не виждаме ли какво става на вън. Магазина беше голям, без прозорци, така ,че сме пропуснали да забележим буреносните облаци.

Метнахме се на моторите и се прибрахме в къмпинга, в този момент се изля ужасен порой. Намъкнахме се 5 човека в палатката на Ванката и се отдадохме на бира и карти.

 

Следващия ден беше и последния от пътуването, оставаха ни към 200 мили и не бързахме. По пътя спряхме за кафе в едно доста високо котирано (според мен без основание) курортно градче-Lake Geneva.
Това беше поредната грешка, вместо да сме си вече по къщите, нас все още ни чакаха 60 мили каране.
Дъждът ни връхлетя с пълна сила и нямаше изгледи да спре. Решихме да се разделиме и всеки да се прибира.
След 2 часа, измръзнал и мокър се прибрах у дома.

Колкото и аматьорско да беше това пътуване, то успя да отключи духът на мото пътешественика у всеки от нас. Нямаше никакво съмнение, че ще го направим отново.

Както пътуването, така и видеото е леко аматьорско, но все пак е нещо.

https://www.youtube.com/watch?v=VEsbWGuxHgk&list=UUA_UX0_595wvBzmWuQBstWQ