Близо една година след последното голямо пътешествие отново бяхме готови за път.

Двамата с Пепи открихме сезона на организираното мото пътуване с малка загрявка до Tail of the Dragon и околностите, което беше достатъчно да ни оттърси от зимната летаргия и вече нямахме търпение за истинското приключение.

Това беше второто ни ходене до Апалачите, но природата и невероятните пътища са толкова уникални, че няма как да не се разписваме поне веднъж годишно. Поради не много голямото разстояние (само 600 мили), това място определено ще фигурира в мото плановете ни и за в бъдеще.

Тъй като пуснах тема за пътуването ни до там миналата година, сега ще прескоча подробностите, но ще пусна малко пролетни снимки от невероятните Smoky Mountains.

=========================================================================

Докато чакахме да дойде заветната дата и поддържахме мото тръпката с разни кратки разходки около скучните Чикагски предградия, колегата Веско иницира едно ново мото забавление. Въпреки, че не бях подготвен, се включих къде от любопитство, къде да му правя компания. Старите кокали издържаха и всъщност се забавлявахме доста.

=========================================================================

В оставащите два месеца до голямото пътуване се заехме с последните детаили и техническото обслужване на моторите.

Смених маслото, гумите и отидох на море в южната ни съседка-Мексико. По-точно района на Playa Del Carmen, Riviera Maya.

По-принцип това беше семейна ваканция която няма място в този мото-пътепис, но един месец преди заминаването ни за там, ме връхлетя идеята да покарам мотор в Мексико.

След кратко проучване се оказа, че само на 2 километра от хотела, в някаква бензиностанция давали мотори под наем.

Свързах се с тях и резервирах един IRON.

Собсвеника на бизнеса-Eikka, ми прати един майл няколко дни по-късно, с молба да му занеса малко резервни части. Използвах това за лек пазарлък и си осигурих транспорт от и до хотела. Не,че беше далече, сигурно щах да го взема пеша за 20-30 минути, но когато ги питах за адреса отговора беше нещо от рода на: “Адрес няма, излизаш на пътя до хотела и ходиш на юг. Минаваш през една джунгла, после още малко и друга джунгла, след това трета и ние сме там” Абе направо ги разбрах…

В деня предвиден за каране метнах 2-3 шишета вода в раницата и зачаках да ме вземат.

Не съм сигурен защо очаквах да ме вземат с кола, но в уреченият час се появи ето това.

Eikka беше Финландец, живеещ в Мексико от 13 години. Каза, че даването на мотори под наем му било повече хоби, отколкото бизнес. Преди 3 години навъртял 50000 км в Южна Америка със Супер Тенере 750, готин пич.

В офиса много експедитивно попълнихме някакви формуляри, дадох му едни пари, в замяна на което получих ключовете за ето това:

Даде ми каска и подарък-карта на английски. Последното се оказа изключително полезно, тъй като извън хотелите английски се говореше много малко, а български хич. Испанският ми нямаше как да е от полза, тъй като от петте думи които знаех, три бяха бира, текила и маргарита.

Мотора беше мой за 8 часа и 250 километра пробег. Забих поглед в картата и малко на тъмно направих програма максимум-посещение на руините на Тулум и Коба, останки на градове от ерата на Маите.

Заредих бензин-1$ за 1 литър, припалих гордостта на Американското мото-строене и поех на Юг, по магистрала 307.

Това беше третото ми каране на HD и със сигурност най-продължителното. Мнението ми за тази марка винаги е било на кантар, но след 250 км пробег бях категоричен, че освен ако не ми го подарят никога няма да притежавам Harley.

Въпреки, че пътят е успореден на Карибско море, в никакъв случай не може да се нарече панорамна магистрала. Между водата и шосето има ивица от поне 500-600 метра на която се редуват непристъпни джунгли и големи хотелски комплекси.

Пътуването беше относително спокойно- прекрасно време, тмпература около 30C, спокойно движение и горе-долу поносим път.

След два –три опита за излитане, установих, че на всяко кръстовище имаше легнал полицай, широк около 1.8м и висок поне педя. Маркировката в повечето случаи я бяха пропуснали. Това беше само началото, в последствие се сблъсках с още 3 вида препядствия на пътя.

-Бетонен легнал полицай, широк малко повече от педя и висок още толкова, мотора задираше всеки път когато преминах през тях и за момент се притесних, че може нещо да му стане.

-Метални пъпки, високи около 10 см. Разположени шахматно на шосето.

-Корабни въжета с диаметър около 10 см просто хвърлени на асфалта.

Също така, през 15-20 км бяха разположени КПП-та с поне 5-6 яко въоръжени войници. Не бях сигурен дали това трябваше да ме успокоява или обратното, но беше време да спра да мисля и да се насладя на поредното мото пътуване.

Първата цел-Тулум.

Познанията ми какво точно се е случвало в тази част на света преди хyz години са доста оскъдни, а и няма смисъл от уроци по история точно тук, но си позволих едно копи/пейст от нета за съвсем бегла информация.

Tulum - оградения град

В езика Yucatec , Tulum означава "стена" , позовавайки се на голяма барикада , която обгражда селото. В езика на маите , Tulum е наречен Зама , което означава " зора ", подходящо име, дадено заради източното му местоположение. Изглежда " Tulum " е името, дадено на района от откривателите Stephens и Catherwood през 1841 . Stephens и Catherwood посетили Tulum точно преди началото на кастовата война през 1847 г. , дълго след като градът е бил изоставен.

История на района

Най –ранните надписи намерени в района датират от 564 г. Това поставя Tulum в рамките на класическата епоха , макар и да се знае , че разцвета е бил много по-късно , 1200 - 1521 г., по време на късния Post- класически период. Tulum е основното място за обширна търговска мрежа на маите с два морски и сухоземни пътища които се събират тук . Артефектите , открити в или в близост до мястото , потвърждават контакт с централната част на Мексико и Централна Америка . Археолозите са намирали медни дрънкулки и пръстени от мексиканските планини ; кремък и керамика от Юкатан , и нефрит от Гватемала. Tulum е център за международна търговия и който отговаря за дистрибуцията на стоки в Юкатан през Коба , Чичен Ица и свързващи населените места . Tulum се е смятал и за религиозен център където зад дебелите стени са защитавани свещените лидери.

Археолозите разполагат с доказателства, че населението е унищожено от испанците с болести донесени от стария свят. Tulum остава заселен около 70 години след завладяването , когато най-накрая е изоставен.

Както можеше да се очаква беше пълно с туристи, оставих мотора на сянка и се смесих с тълпата.

Впечатляващо, дали след наколко хиляди години, тълпи туристи ще обикалят останките на градовете в които живееме днес?

Времето, развалините, страхотния плаж и невероятното синьо море превърнаха деня в един от тези дни които имаме чуството, че може да преживеем само на сън. Беше страхотно…може би само туристите бяха малко в повече.

След 2 часа ходене се метнах на мотора и отпраших към Коба. Отпраших е доста силно казано, защото въпреки картата се загубих още на първият километър. Видях едно такси, паркирало на сянка и спрях да питам.

На въпроса ми “на къде е Коба”, получих отговор “sí señor” и човека посегна да ми отвори вратата?????? Май, че очакваше да зарежа мотора и да ме кара до Коба.

За щастие наблизо мина един мъж, който ми разбра въпроса и с две чупки на дясна, лява ръка и леко помахване насам-натам ме упъти.

Отклоних се от магистрала 307 и поех към вътрешността на страната, направо през джунглата.

Веднага си пролича, че напуснах района направен за туристическото око и навлязох в истинското Мексико.

Минавах през малки села, където хората бяха отворили сегии около пътя и продаваха всевъзможни неща с надеждата, че някой ще спре. Мърсотия и прахоляк навсякъде, недостроени бараки, разхвърляни както им дойде, боклуците си ги изхвърляха направо в канавката до пътя. Абе пълна мизерия.

За разлика от Тулум, Коба не се намира на брега на морето, а дълбоко в джунглата.

Отново едно леко копи/пейст:

Археолозите смятат, че Коба е една от най-важните руини на полуостров Юкатан. Дизайнът и целта на това селище е много по-различна от други градове на маите , с различни селища , съществуващи в една област. Белите пътища водят от всяко населено място до главната пирамида, Nohoch Mul .

Коба означава "Води разбърквани от вятъра ". Изключително подходящо име, тъй като това селище е заобиколено от две големи лагуни . В продължение на много години Коба е била игнорирано от историята на маите поради местоположението му. Намира се между Tulum в щата Кинтана Роо , и Валядолид в щата Юкатан , археолози първи научили за сайта в средата на 1800 -те години , но гъстата джунгла , кастовата война и липсата на средства , направили този район труден за изследване . Посетителите могат да се насладят на сенчести пътеки , които са на оригиналния sacbe ( бели пътища) , три селища , които показват архитектурата и голямата площ на този някога голям град . Тук се и намира най-високата пирамида на маите в Юкатан , Nohoch Mul.

Коба е окончателно открита за обществеността като археологически обект през 1973 . Археолозите са изчислили, че съществуват 6000 структури , но само три населени места са отворени публично. Това което прави това място различно от Чичен Ица , Ek Balam , или дори Tulum е, че Коба не е на едно място, а една голяма група от селища свързани към централната пирамида. Трите основни области, които могат да бъдат разглеждани в руините Коба са структурите на Nohoch MUL ( главната пирамида ), Conjunto Pinturas ( духовната област) и Macanxoc.

И тук беше същата картина, много народ, жега и в допълнение милиони кръвожадни комари.

Зарязах мотора и се направих на турист.

На входа на парка ме пресрещнаха 4-5 амигоса с рикши. Със заучени английски фрази ми обясниха, че ме очакват 2 километра ходене и те ще са повече от щастливи да ме повозят до там срещу 12$.

С присъщо Българско самочуствие повдигнах рамене и атакувах джунглата. След има няма 200 метра жегата, влагата и комарите ме накараха да преосмисля ситуацията. Обърнах се към рикшажийте и замахах с ръце. Един пристигна със свирене на гуми и ми се захили, канейки ме с ръка да сядам, да ама не. Първо да договориме цената. Останах изумен как веднага прие 5$ вместо 12$...

Този път, построен от Маите свързва Коба и Чеченица, дълъг е над 100км.

По пътя на обратно за кратко ме заплющя силен тропически порой. Ако някой се интересува как е с къс панталон и къси ръкави на мотор в дъжд-определено не беше изживяване което искам да опитам отново…

Имах още малко време и реших да го прекарам в Puerto Aventuras. Нямах никаква представа какво е това, но името беше познато от многото реклами на летището и около магистралата.

Завих към оказаната посока и се оказах пред бариера. Мина ми през ума, че не съм за там, но изведнъж бариерата се отвори и един младеж ми замаха да влизам. ОК.

Оказа се затворен комплекс с огромен хотел, малки кокетни блокчета с частни апартаменти, много магазини, ресторанти, огромен делфинариум и марина.

Честно казано тук нямаше нищо което да ме задържи повече от 10 мин.

Направих няколко снимки, ей така да има и поех към изхода.

На излизане имаше две бариери, едната беше за изход само с карти, очевидно не за мен, а на другата се бяха наредили колона пикапи и бусчета с персонал. И аз там. Като ми дойде реда от някъде се появи един тинейжър, който го играеше нещо като охрана и ми завика на испански.

Обясних му възпитано, че ако иска нашият разговор да има резултат ще трябва да говори английски, той се наежи още повече и тонът му се втвърди сериозно за неговите 17-18 години.

Изпитах желание да слезна и да му отвъртя един зад вратник с възпитателна цел, но в крайна сметка навих масура (този Harley беше невероятно шумен), а с другата ръка си посочих ухото, коета на международния език на жестовете означва, ни те чувам, ни те разбирам. Проработи и ме пусна.

Какъв точно му беше проблема не разбрах, може би ми се караше, че си позволих да вдигам шум на местенце където хората бяха платили по 500 000$ за 100м2 парченце от Рая.

Емоциите ме завладяха чак когато върнах мотора. Тази обиколка не беше нищо особено, хиляди хора го правят всеки ден, но аз я направих с мотор!

ЯКО!

Още един Х на картата.

=========================================================================

Магията на Юта

Целта на тазгодишното ни Пътуване беше едно малко градче в щата Юта-Моаб.

Защо Моаб?

Стратегически разположено между парковете Arches, Canyonland, Natural Bridges и Monument Valley от едната страна и Скалистите планини и Million Dollar Highway от другата, това градче беше идеално място за базов лагер и отправна точка към всички места които искахме да посетим. Бяхме наясно, че времето с което разполагахме може би нямаше да е достатъчно за всичко, но... каквото сабя покаже.

До тук добре, имаше само един малък проблем-първо трябваше да стигнем до там.

Разстоянието от Чикаго до Моаб е около 1400 мили. Планирахме да ги вземем за 3 дни. Първите 1000 cа ужасът за мото пътешественика-полета с царевица, път прав като конец, абе Скука с главно С.

Колкото и да не ни се искаше, решихме да пътуваме по магистрали, което щеше да ни даде малко по-висока средна скорост. Предстоеше ни да преминем през Айова и Небраска на бързи обороти и в края на втория ден да навлезнем в Колорадо. От там и ставаше интересно, но за този трип Колорадо беше само транзитна дестинация. Надявахме се да имаме време поне за по-дълги почивки, за да се насладиме дори и за малко на Скалистите Планини.

През изминалите месеци бяхме говорили толкова много за пътуването, чертахме маршрути, променяхме ги, че в един момент се изчерпахме. Имахме добър план и единственото което оставаше беше самото пътуване.

В крайна сметка се доказа, че плановете са за това за да се променят.

През цялото време на подготовката имаше едно малко съжаление, че Колорадо ще го минем транзит. Колкото и да се успокоявахме, че "пак ще дойдем", мисълта, че ще сме там и няма да има време за Скалистите Планини продължаваше да ни тормози. И така до момента в който смело взехме решение да удължим пътуването с един ден и да си подариме 500 незабравими мили в сърцето на Rocky Mountains.

Грубо казано интересната част започваше и свършваше в Colorado Springs.

Разпределено по дни пътуването изглеждаше така:

Ден първи: Чикаго-Небраска, около 580 мили, магистрално каране.

Ден втори: Небраска-Колорадо, около 480 мили, магистрала и първокласни пътища.

Ден трети: Колорадо, около 300 мили, предимно планински, но добре поддържани пътища.

Ден четвърти: Колорадо-Юта, 200 мили по планинската пътна мрежа.

Ден пети: Юта, 100+ мили и много ходене.

Ден шести: Юта, 400 мили, асфалт и черни пътища, плюс ходене.

Ден седми: Юта, като ден пети, но с добавени черни пътища.

Ден осми: Юта-Колорадо, 400+ мили, магистрала и високопланински пътища.

Ден девети: Колорадо-Небраска, 400+ мили, магистрала.

Ден десети: Небраска-Чикаго, 400+ мили, магисрала.

Както отбеляза Ванката, програмата беще толкова натоварена, че нямаше да имаме време за един банкет като хората…

Поради големите разстояния, които трябваше да изминем до Моаб и обратно, решихме да не се глезиме със обилни трапези по пътя, а да разчитаме на сандвичи в движение. Това ни даваше повече време за каране и малко повече място в куфарите, а този факт не беше за пренебрегване. Въпреки, че пътуването беше планирано за втората половина на Юли ни предстояха изкачвания над 4000 метра и малко допълнителни топли дрехи нямаше да са излишни. На теория звучеше добре, какво предстоеше да се случи беше друг въпрос.

Нормално денят преди пътуването беше доста стресиращ. Няма да преувелича ако кажа, че бях в офиса само тялом. Умът ми бягаше 24 часа напред, треската на пътуването ме беше завладяла напълно. Гледах тъпо в една точка, а часовника като че ли беше спрял.

След няколко часа агония писах деня дъждовен, метнах се на мотора и отпраших към къщи.

Товаренето започна.

Въпреки, че имах нещо като списък, бях сигурен, че ще взема неща които няма да ползвам, както и, че ще забравя други които щяха да ми трябват. Нищо ново, познат проблем.

Концетрирах се върху уроците които научих при пътуването ни до Южна Дакота. Това, че беше средата на Юли не означаваше нищо. Миналата година ни пра дъжд, градушка и температурите бяха с около 15 градуса по-ниски от нормалните за сезона.

Якета, панталони, подплати...да има.

Сложих новата чанта за резервоара и установих, че е много близко до ГПС-а, направо се бутаха, едно от двете трябваше да се премести. Огледах се в гаража за някаква тенекия и набързо спретнах това:

Ден 1ви, Айова и Небраска.

Имайки впредвид, че този ден трябваше да пропътуваме около 580 мили, решихме да тръгнем рано и да се чакаме на една бензиностанция на 50 мили от нас, която се намираше непосредствено до магистралата. Това щеше да ни спести поне един час мотане, кафета и други губи време занимания. Срещата беше за 7 часа.

Навих си часовника за 5:30, но както можеше да се очаква отворих очи много по-рано. Станах, оправих се набързо и се метнах на мотора. Приключението започваше.

Събрахме се за 10 тина минути, казахме си по едно здрасти и запалихме моторите.

Групата се състоеше от 4 човека, като новото попълнение беше Митака. Той беше и единствения с мотор различен от Встром.

От дясно на ляво-Митака, Пепи, Ванката и аз.

Както стана дума преди малко, този ден трябваше да изминем малко над 570 мили и да търсиме къмпинг на Запад от Lincoln, Nebraska.

Карането щеше да бъде 100% по магистрала-I80. Това е една от най-натоварените магистрали в страната. Свързваща Източното и Западното крайбрежие I80 е известна не само с огромното присъствие на камиони, но и със силните странични ветрове в Небраска. Доста неприятно, но решихме да караме и ако стане непоносимо, да хванеме някой малък, успореден път. Това разбира се щеше да намали средната скорост, но по-добре бавно и сигурно, отколкото неприятни изненади за някакви си 30 минути спестено време.

Пътуването можеше да се определи с една единствена дума-СКУЧНО, всъщност, не, с две думи-МНОГО СКУЧНО.

Карахме с повишено внимание, заобиколени от царевични полета.

Поддържахме скорост от около 75-80 мили в час или поне това показваше спидометъра. За мен е загадка как Японците са направили двигател, който има нужда от реглаж на клапаните веднъж на всяка ледникова епоха, а не могат да направят точен километраж, върви ги разбери…

Поради различния капацитет на резервоарите решихме да спираме през 140 мили за гориво, идеята беше да се зареди в рамките на 10 минути и да продължаваме.

Първото зареждане беше на най-големият трък стоп в Америка, или поне така твърдеше табелата.

В общи линии планът работеше и към 1, когато стана време за обяд бяхме отхвърлили повече от половината път.

Може би защото беше Събота трафика не беше проблем, вятър имаше, но се търпеше.

Някъде към 4:30 пристигнахме в Mormon Island Campground.

Големият плюс на този къмпинг беше, че се намираше непосредствено до магистралата, има-няма 2 минути отклонение. Не се наложи да въртиме излишни мили до и обратно само за едното спане.

Големият минус беше, че се намираше непосредствено до магистралата. Шумът от непрестанният трафик беше доста неприятен, но каквото,такова. Щяхме да изтърпиме една нощ.

Опънахме палатките и изпратихме Пепи и Ванката за провизии. Планът за сандвичи го оставихме за друг път. Скара,бира и т.н.

Ден 2 ри, Небраска и Канзас.

За съжаление напоследък чистата ми съвест не е достатъчно условие за дълъг и продължителен сън. Отворих очи преди 6 и се върнах в действителността. А тя не беше никак лоша-бяхме в началото на може би най-вълнуващото ни мото пътуване, но все още ни предстояха много мили до крайната точка. Време беше тръбата да свири и да събираме палатките.

Едно от предимставата на спането на палатка, е че няма нужда да се почуква или подсвирква на другите да стават. Първо изпускаш въздуха от дюшека докато все още си върху него, чува се едно много неприятно свистене, а после отваряш и затваряш ципа със замах и готово, който спал, спал.

Направихме кафе, хапнахме по нещо за закуска и събрахме багажа.

Удивително, след по-малко от 2 часа бяхме на път.

Разстоянието за деня-480 мили. Планирахме да се отклониме от I80 и да хванем някакви първокласни пътища, на юг от магистралата и леко да навлезнем в Канзас. Трафик нямаше, всъщност нямаше никакво движение, но скучните пътища, вятърът и жегата ни влудяваха.

Целта-Colorado Springs.

Системата от предишния ден работеше и продължихме по същия начин-спиране през 140 мили за бензин и кратка почивка за обяд.

Спряхме за малко до Културния Център на Бъфало Бил, избил бизоните на индианците и станал национален герой, ти да видиш!

Температурата отиде на 106 по Фаренхайт, на всяка бензиностанция пиехме по литър-два вода.

След близо 2 дни и 1000 мили каране навлязохме в Колорадо.

Това беше второто ми идване в този щат.

Първият път, група младежи взехме един мини ван под наем и след 20 часа бяхме на ски в Аспен.

И до ден днешен помня една случка разиграла се на един от лифтовете. На четворна седалка бяхме аз, брат ми и мъж на около 40 със синът си. Попита ни какъв език говориме и като разбра, че сме от България, сподели, че има приятел, който пътувал служебно много често до нашата Родина. Та този негов приятел му бил казал, че в София всяка трета кола била БМВ или Мерседес. Не го каза с недоверие, по-скоро изрази възхищение от стандарта ни...годината беше 1995.

Колорадо не означаваше автоматично планини и красоти. Скуката остана още 100 и няколко мили.

Тук бих искал да отворя една скоба и да благодаря на всички, които са отделили малко от ценното си време и следват моите аматьорски опити да сглобя нещо като пъте-фото-пис. А също така и да се извиня, че описвайки следващите няколко дни ще използвам не веднъж фразата „Това трябва да се види”.

Думи като „Невероятно”, „Уникално”, „Невиждано”, не могат да изразят дори и 1% от величието на природата, която ни заобикаляше.

Това което не мога да опиша с думи, ще опитам да компенсирам със повече снимки, ако стана досаден, не е нарочно, то просто трябва да се види:)

Скалистите планини се показаха обвити в дъждовни облаци, няма значение, най-накрая скуката свърши.

Къмпинга в който трябваше да нощуваме се намираше в Cheyenne Mountain State Park,бяхме го резервирали още преди 5 месеца.

Причината да резервираме къмпинг за една нощувка, 5 месеца напред беше, че това е единствения къмпинг в непосредствена близост до пътя и не се налагаше да се отклоняваме излишно. Ако трябваше да разчитаме на късмет и се окажеше, че места няма, най-близкия резервен вариант беше на 20 мили и то не в нашата посока.

Платихме по 7$ за да влезем в парка.

Започнахме ентусиазирано да опъваме катуна. Скучната част от пътуването беше останала зад нас.

Ако има конкурс за образцов къмпинг Cheyenne Mountain Campground ще го спечели безапелационно. Местата за палатки бяха подредени под конец, със два различни цвята настилка-един за палатката, а другият за масата и огнището. Баните и тоалетните също бяха в безупречен вид. Това беше най-скъпата ни нощувка за цялото пътуване. За сравнение ще споделя, че само за тази нощ платихме колкото за целия ни престой от 4 дни в Моаб.

Ден 3 ти, Colorado.

За поредна сутрин започнахме събирането на багажа.

Колкото и да е романтично, къмпингуването в нашия случай беше леко в тежест. Опъване и събиране на палатки, надуване на дюшеци, разопаковане и после подреждане отново на всичко и то във оригиналния ред, за да се знае кое къде е, и всичкото това само за една нощ...

От друга страна, спането на палатка не само помага на бюджета, но и придава завършен вид на приключението.

Докато си събирах багажа, изведнъж се замислих колко е удобно планирането на такива пътувания в днешно време.

Отваряш Гугъл-тонове информация за където си поискаш, вкарваш адреса в ГПС-а и той те води. Вдигаш телефона и резервираш хотел, или търсиш помощ, или просто звъниш в къщи да кажеш, че си ОК. Натискаш копчето на Спот-а и сума ти хора разбират къде си. Екипировката-кеф ти в магазина, кеф ти в нета. Четеш ревюта, питаш във форуми, купуваш, връщаш... Абе много сме разглезени.

Как ли се е пътувало преди 15 и повече години? Една хартиена карта и много ентусиазъм. Би ми било доста интересно да прочета някой пътепис за пътуване от преди .com революцията.

Днес ни предстояха около 300 мили през планинските пътища на Rocky Mountains. Крайната цел беше едно малко градче в южната част на планината-Durango.

В момента в който бяхме готови за тръгване ми мина през ума, че не се опитах да намеря никаква информация точно за днешния маршрут по време на подготовката. Още по-добре, малко изненади, приятни разбира се щяха да са добре дошли.

Навлезнахме в планината и веднага бяхме пленени от природата…

За обяд спряхме в някакво забравено от бога село, всичко се движеше на забавен кадър, за сметка на това бъргъра и супата от фъстъци бяха на ниво.

Продължихме без да бързаме, точно за това бяхме тук.

Някъде към 4 бяхме в Junction Creek Campground. Доста примитивен, високо в планината и напълно достатъчен за едно преспиване къмпинг.

Опънахме палатките и се отправихме към местния басейн. Там ни взеха пари като, че ли ни пускаха да се къпеме при Папата, ама карай.

След като си честитихме банята се отправихме отново на пазар, и пак скара,бира и раздувки.

Тази нощ беше студено, за първи път използвах подплатата на спалния чувал.

Мечки все още нямаше.

Ден 4 ти, Million Dollar Highway.

Оставаха още само 200 мили до крайната цел, но първо ни предстоеше да преминем през може би най-обичания и препоръчван път в Колорадо-US550 и Million Dollar Highway.

Без значение какво точно се има в предвид под живописно каране, Million Dollar Highway го има в изобилие. Заобиколен с неповторима природа , исторически, интересни и привлекателни малки градове , Million Dollar Highway е повече от достоен за името си.

Въпреки, че MDH е отсечка от 25 мили, част от магистрала US- 550 смятам, че този псевдоним е подходящ за цялото разстояние от 110 мили между Ouray и Durango.

Пътя се вие като змия в сърцето на Скалистите Планини, заобиколен с неповторима природа и гледки които не се забравят.

Карах и си мислех какво ли е да живееш тук, без значение дали отиваш на работа или на излет, да бъдеш част от тази красота.

За малко се върнах в организирания хаос по Чикагските пътища и скучните полета, осеяни тук-там с някой хълм образувал се от консервирането на отпадъци, но бързо пропъдих тези неприятни мисли и се върнах в реалността.

А тя си заслужаваше.

Произхода на името на " Million Dollar Highway" е забулено в мит. Някои казват, че е бил използван за първи път след като пътник се оплаква от световъртеж от стръмния и криволичещ път и заявява, че няма да мине по този път отново дори и да му предложат един милион долара.

Друга версия е, че една миля от строежа е струвала $1000 000. Това малко ме съмнява, тъй като когато е строен пътя работната ръка и материалите са оценявани с друг аршин.

Любимото обяснение което за мен е и доста вероятно е,че по времето на строителството са изхвърлени стотици – хиляди тона руда богата на сребро и злато.

Million Dollar Highway в миналото.

И днес.

Спряхме за бърз обяд в Ouray и продължихме напред, днес трябваше да достигнем крайната точка на пътуването.

Постепенно природата се промени, Скалистите Планини отстъпиха място на високопланинската пустиня. Зеленината на около започна да се променя в червена скала, така характерна за Юта и Аризона.