Black Hills, South Dakota 2013

Събота, 22 Юли, 7:00 сутринта.

След няколкодневни приготовления и вълнения най-сетне се метнах на мотора и тръгнах към Веско. Планът беше да го взема и след това да се съберем с останалите у Стоян, за да пием по кафе и в пълен състав да поемем към Южна Дакота.

Чакаха ни около 1000 мили, които трябваше да минем за 3 дни - по 300 и няколко на ден. Нямахме планове къде ще спим по пътя, но предположихме, че ще има достатъчно къмпинги и не направихме резервации.

 

Веско ме чакаше готов и тръгнаме веднага. След 10-15 мин каране, обаче се наложи да се върнем обратно за неговият портфейл . Половин час по-късно вече бяхме у Стоян. Там ни чакаше останалата част от групата -  пиеха кафе, ядяха кроасани и в никакъв случай не бързаха да тръгнат.

 

След още 45 мин суетене най-сетне тръгнахме. Бяхме решили да не караме по магистралите, а да хванем път 20, който държи само на запад в продължение на 700-800 мили.

Групата се състоеше от 6 човека. С изключение на Павката, който беше ново попълнение, всички бяхме карали и други години, така, че си знаехме спатиите и не трябваше да има изненади.

Стоян 

 

Пепи

 

Павката

 

Веско

 

Ванката

 

И аз

 

Карахме през сравнително слабо населени райони, с малко движение, прекрасно време, слънце - около 25 градуса С.

 

След около 150 мили цивилизацията свърши и започнаха безкрйни полета с царевица.

Спирахме през около 100 мили за бензин, почивка и лафче.

 

По пътя не се случваше абсолютно нищо - безкрайни царевични ниви, много слабо движение, прекрасен път, прав като конец.

Разрешената скорост беше 70 мили/час,а ние се движехме с около 85 и на моменти се улавях, че карам дори с над 95-100.

Тъкмо ми стана скучно и бе решено да се спи в Pine Lake State Park, някъде в нищото, базиран в Iowa.Отбихме се и след около 10 мили се озовахме в къмпинга.

Първото ми впечатление беше, че е пренаселен – прекалено много кемпъри, деца с колела, „ред неци” с бири се разхождаха насам, натам.

Спряхме пред  ОФИСА, което трябваше да е мястото за регистрация,но за наша изненада на мястото имаше само един цилиндър, а върху него, кутия с пликове. Върху плик се попълва името, номера на колата/мотора, номер на къмпинг място, слагат се парите и се пуска в цилиндъра, който играе роля на пощенска кутия.

Ние платихме за 2 места общо 22$.

 

Носехме кебабчета, домати, краставици и пиене. Стоян, Пепи и Ванката разтовариха и заминаха към първото село за дърва, лед, бира и вода.

Останалите започнахме да опъваме катуна.

Вермето беше доста топло. Аз се радвах, че съм тръгнал с летния екип, за което само след 2  дни щях горчиво да съжалявам. Скоро всички се събрахме, опънахме палатките, наляхме чашите и запалихме скарата.

 

Към 11 се появи един горски и започна да обяснява, че не можем да пием твърд алкохол. Настана лек спор на висок глас, но като забелязахме, че от половинката Джони е останал само един пръст му я дадохме с уговорката да ни я върне на сутринта....без да го пие.

На другата сутрин станахме около 7, имахме голямото желание да тръгнем колкото се може по-бързо. Е не стана много бързо, но към 9, изкъпани, спретнати и много гладни (всичкото ядене се изяде) се метнахме по моторите. В този момент се появи и местното ченге с шишенцето. Не беше пил, но в суматохата вечерта не му бяме дали тапата. Пресипахме 100-те грама в едно пластмасово шише, няма да го хвърлим и запалихме.

Многократно съм бил съм свидетел на спорове, относно дали има скучно каране - ИМА.

Този ден беше определено номер 1 в моята мото кариера.

Прав, празен път, царевица наоколо и по някое забравено от бога селце - пълна скука. Кратко преваляване ни поразбуди от унеса на еднообразието, но и ни подлъга да си сложим дъждовните екипи, което се оказа напълно ненужно.

Вече бяхме минали над 500 мили и нито един полицай на пътя.

 

Денят приключи с 370 мили за гърба ни и приготовления за пренощуване в Long Pine Camping, Небраска. Този къмпинга се оказа доста примитивен - една помпа за вода и 2 тоалетни със съмнителна хигиена. „Регистрирахме се” по познатият вече метод - пуснахме плик със $7 в пощенска кутия.

 

Колегите, които имаха куфари, разтовариха и заминаха за ядене, пиене и бира.

Няма да сгреша ако кажа, че бяхме единствените посетители тази нощ, не се виждаха други палатки.

Докато се мотаехме, Веско-зоркото око, забеляза „Радостта на Народа” да си расте кротко на два метра от нас.

 

До този момент времето не ни разочарова – прекрасно, 26-27с през деня и 16-17С през ноща.

Отново запалихме скарата, направихме салата, както си му е реда на къмпинг.

 

Аз и Пепи имахме да си връщаме на карти на Ванката и Стоян от миналата година, седнахме и започна едно юнашко падане отново, след 3 срамни игри се прибрахме по палатките.

Ден Трети – денят, в който трябваше да достигнем крайната дестинация. Сутринта беше обещаващо приятна - лек вятър, ярко слънце. Палатките изпръхнаха бързо от нощната влага и след час вече бяхме на моторите.

Пътят продължаваше да е прав и скучен. За изминатите 650 мили видях само 2 дилъра на коли и над 30 на тежка селскостопанска техника.

Тук таме започнаха да се появяват малки хълмчета, което ни наведе на мисълта, че сме само на няколко часа път от Къстер, което ни окуражи - средна скорост достигна 90.

По обяд царевичните полета изчезнаха и пред погледите ни се разстели прерия.

 

Изненадващо попаднахме в зона на ремонт, къде се наложи да спрем ,за да изчакаме насрещното движение. Товно тогава натрапчиво ми замириса на бензин, което веднага ме алармира да направя проверка на мотора. Оказа се, че бензина безсрамно изтича от резервоара. По всяка вероятност вибрацийте са разхлабили кранчето. Френски ключ, една майна и всичко се оправи. Голян късмет беше, че се наложи да спрем точно тогава, иначе бензина щеше да продължи да тече докато не свърши.

 

Най-сетне навлезнахме в South Dakota.

 

Пейзажа се промени драстично - борови гори, залени хълмове, красота и .... казина. За да изкупи греховете си пред индианците за превземането на земите им, правителсвото им дава в изобилие лицензи за хазарт , без задължения за данъци. Това е единственото препитание на изчезващото индианското население. Аз, със българското си мислене, веднага се замислих, колко ли бледолики тарикати са надянали перушината и гребат от кацата с мед с пълни шепи.

 

Три дни каране, около 1000 мили и крайният резултат е налице - входа на Custer State Park. Срещу 10$ вход се сдобихме с по един зелен стикер на кормилата за следвашите 7 дни.

 

Ако трябва да правя сравнения, бих казал, че този парк ми напомня за Парк Пирин - много остри завои, тесни пътища, високи зелени борове и опияняващ аромат на смола.

Още на първият завой се разминахме с 4-5 бизона,но за съжаление поради сериозния трафик  нямаше как да спра и да  снимам. Туристически сезон беше в разгара и парка беше силно оживен от  коли, мотори, колела, пешеходци. Усилено движение във всички посоки.

15минути по-късно видяхме табелата на Stockdale North Campground, нашият „дом” за следващите 4 нощи. За него бяхме направили резервации още от месец май,за скромната сума от $90 за 4 те дни за цялата група - направо без пари.

По вече обиграната схема разтоварихме колегите с куфарите и ги изпратихме за „бизонско месо и огнена вода”:).

Къмпинга...

Караваната на домакините, възрастна двойка, прекарват целият сезон безплатно, но се грижат баните, тоалетните и помагат с информация по всички важни въпроси за района.

 

Баните...

 

Лятно кино !?!?

 

За някои, запасите никога не са достатъчни, като че ли бяха натоварили цялото мазе.

 

За кой ли път, опънахме палатките, запалихме скарата, наляхме по една огнена вода и се поздравихме за добре дошли.

 

След  половин час забелязахме домакина да лети към нас в паянтова голф количка. Веднага се заехме с кръгова отбрана на шишетата, не бяхме сигурни каква е политиката с алкохола тук. Облекчение настъпи, когато се оказа се, че човека идва да ни предупреди за наближаващата буря. Погледнахме небето  -синьо, слънце пече, и невярващи решихме,че просто си е търсил повод да дойде на лафче. Напълно игнорирахме предупреждението.

За отрицателно време, обаче, задуха, небето се смрачи до черно и се изля сериозен порой. Ние носехме само едно платнище за навес, скупчихме се под него и продължихме с дегустацията на местните течни специалитети.

В следващите няколко минути разбрах каква грешка съм направил, като тръгнах само с летния екип. Температурите паднаха около до 10С, вятъра се усили и като капак на всичко, дъжда се обърна в градушка.

Развалихме седянката, набързо се измихме, кой както може при тези обстоятелства и се напъхахме по палатките.

През ноща дъжд не валя, но беше много студено. Докато не можех да заспя от студ,  прехвърлих на ум всички ценни екипи за студено време  които останаха в гардероба в къщи -  там някъде, 1000 мили на изток.

Събудих се към 7 – идилия, слънце, птички, мирише на бор. Споменът от предишната вечер мигновено избледня. Последваха закуска, кафе, душ.

Приготвяхме се да видим това, за което пропътувахме толкова мили.

 

Павката си намери приятели.

 

Програмата започна с обикаляне на парка, след което в късният следобяд трябваше да стигнем до Mount Rushmore - каменните президенти.

Запалихме и газ.

 

 

Към 1 часа небето почерня. Тъкмо навлизахме в Iron Mountain Road  - отсечка от 17 мили с 317 завоя, и няколко тунела изсечени в скалите.

 

Разумът надделя и отбихме в един крайпътен ресторант. Съвсем на време, заваля порой, но на кой му пука, бяхме на сухо, хапнахме пица и се наслаждавахме на природата.

 

След 30 мин дъждът спря и изгря слънце. Метнахме се по „конете” и атакувахме Iron Moutain Road.

 

В един от сувенирните магазини видях стикер на който пишеше „Аз оцелях на Iron Mountain Road”, не си купих, но не само аз, а и цялата група оцеля. Тесен път, много завои, тунели и гледки които нямам думи да опиша.

Стигнахме входа на монумента Mount Rushmore. Платихме по $11 на мотор за паркинг стикер, той важи до края на календарната година.

 

Монумента е строен от 1927-1941 г. 90% от работата е свършена с динамит. Изобразява 4 от американските президенти-Вашингтон, Линкълн, Джеферсън и Рузвелт, очевидно заслужили мястото си с принос към развитието и просперитета на страната.

 

Любувайки се на гледката и щракайки с фотоапарати като японски туристи, по радио уредбата чухме глас, който ни предупреждаваше, че натстъпваща буря и порой. Отново гледката на небето не даваше никакви признаци.

Прогнозата се оказа вярня. След 15 минути небето притъмня и изсипа зобилие от дъжд и градушка.

 

Ние изчакахме на сухо в закрития паркинг. Както бързо заваля, така бързо и спря, и слънцето отново се облещи. Качихме се по моторите и дадохме газ към Crazy Horse.

Идеята за Crazy Horse Monument е взаимствана от монумента на каменните президенти, с тази разлика, че е започнат от един единствен човек и мащаба е много по-грандиозен Изобразява индианец на кон който сочи напред с ръка, Мотото е „My land are where my dead lie buried”. Crazy Horse е реален герой от индианската история и е живял по времето когато ние сме освободени от турско робство.

За 50 години е завършена само главата, никой не се наема да каже кога точно ще се завърши, но няма да е по наше време.

Проекта се финансира от частни дарения и от всички атракции, които се предлагат в комплекса - вход, сувенири, турове до работната площадка. Фондацията, която го стопанисва и развива е отказала на два пъти правителствени дарения от по $10 000 000.

 

Тази вечер не валя.

Хвърлихме едни карти и ... чудо, взехме им цели две игри.

Аз предвидливо си легнах с кофража и дори не ми беше студено.

На другата сутрин отпрашихме към Sturgis, няма нужда да обснявам какво е това, ако се интересувате от мотори знаете, че в Sturgis стават  едни от  най-големите мото събори в света. Рекорда е от преди 3 години - 650 000 души.

Тази година купона започва на 4 Август.

Изминахме разстоянието от около 80 мили за по малко от два часа. Широки пътища и хубавото време. По пътя имаше много мотори и кемпъри, а в центъра на града цареше трескава подготовка за събора -  опъваха се сцени, открити тераси, търговците подреждаха сергиите.Преброихме  не повече от 50-60 мотора, явно голямото мото-нашествие предстоеше.

Изядохме по един бъргър, пихме по бира, купихме си еднакви фанелки и тръгнахме на обратно.

 

 

Тъкмо си мислехме, че скоро не е валяло и по пътя заваля. Наложи се да се отбием до някакви бараки,за да изчакахме да спре. Времето летеше и докато чакахме, стана отново време за трапеза. Атакувахме най-близкият бар, а за вечерята - бира с чипс.

През нощта бяхме подложени на серийна атака от дъжд, градушка, ураганен вятър. Имах чуството, че ако не беше моето „крехко” тяло,  да  заземи добре палатката, вятъря щеше да я отнесена някъде по чукарите.

Поизморени, станахме мързеливо към 8, за този ден нямаше специален план и решихме да не бързаме за никъде. Качихме се по моторите и тръгнахме към Hill City, малко селце на 20 мили от бивака.

Нахлухме в едно ресторантче и поръчахме бифтеци с яйца, нека ни е лошо.

В един момент се разбра, че двама от готвачите са български студенти, дошли на бригада. Заприказвахме се с момчетата – вече  4-та година идват в това забравено от бога село. Работят 4 месеца, по 100 (сто) часа на седмица. Бяха категорични, че са единствените българи в района. Това обаче се оказа не точно така. Момичето, което работеше в магазина отсреща ни заговори на Български, видяла ми нашивката и събрала 2+2. Тя естествено познаваше двамата от ресторанта, всъщност те са и помогнали да дойде да поработи малко през лятото. Защо я криеха, остана мистерия…

 

Върнахме се в  парка по пътища които цепят по диагонал и не съжалихме, защото се радвахме на невероятни гледки, скали, тунели изсечени в тях и.... народ, много народ.

 

Заредихме се от магазина за финалното празненство.

Днес все още не беше валяло и вечерта се очертаваше приятна, а компанията беше в чудесно настроение. Мисълта, че на следващият ден трябва да тръгваме обратно, и да караме 1000 скучни мили не можеше да наруши удоволствието и удовлетворението от прекараното досега време.

 

Легнахме с уговорката да станем рано и максимално бързо да се приготвим за път.

В 4 сутринта небето се отвори отново, дъждът плющя безмилостно по палатките, и градушката  не закъсня. За щастие моята палатка не пропусна нито капка. А отвън- пълен погром. Кал навсякъде, локви, платнището разкъсано, но успяло да задържаи купчини лед , доказателство за отминалата градушка.

 

Събрахме мокрите доспехи, напъхахме ги по чантите и поехме назад.

Решихме да се върнем отново за 3 дни, като оставим за последния някъде около 200 мили. Пепи и Павката казаха, че ще карат с нас първият ден, а на следващия ще станат рано и ще се приберат направо в къщи.

Времето беше хладно, но сухо.

След около 350 мили се огледахме за къмпинг. Намерихме един, на една поляна, до някакво село с ирландско име. Къмпинга беше безплатен до 3 дни, имаше бани и тоалетни.

 

Скари, бири, както обикновено.

Времето се пооправи, усещаше се, че сме слезли от 1800 м надморска височина на 800.

На сутринта станахме, за да изпратим Пепи и Павката и започна поредното опаковане. Този път поне, всичко беше сухо.Тръгнахме към 9 в леко хладно време. След 100 мили студуване,  навлекохме всичките дрехи които имахме, включително и екипите за дъжд въпреки, че не се очакваше да вали.

След още 100 мили температурите паднаха драстично и решихме да се пробваме да се приберем по домовете още същия ден.Това което последва мога да го опиша с една дума  - КОШМАР.В този ден изминахме 650 мили, 13 часа на моторите при 12С температура, с летни екипи, при непрекъснат стараничен вятър.

Трудно ми е да опиша топлото чуството и облекчение, които изпитах когато спрях пред гаража на къщата.

8 дни, 2500 мили, много емоции, супер компания, невероятни места и обещанието, че ще се върнем отново.

Видеото:
https://www.youtube.com/watch?v=4uZhb4pRZj4&index=6&list=UUA_UX0_595wvBzmWuQBstWQ 

https://www.youtube.com/watch?v=vGr9uSwli4Q&index=5&list=UUA_UX0_595wvBzmWuQBstWQ