Мото Терапия 2014, част 4

Ден 6 ти, Monument Valley.

Станахме към 7, пихме кафе, казахме си чао с Митака, който реши да се прибира и поехме на Юг, към границата с Аризона.

Когато започнах да събирам пъзела на това пътуване, целта беше една-по един или друг начин да стигнем до Monument Valley.

Поне за мен днес беше черешката на тортата на това приключение.

Разстоянието до там беше около 150 мили по първокласни пътища или около 200 по заобиколни, но доста по-интересни маршрути. Естествено избрахме дългият път.

 

Първата отбивка беше към Valley of the Gods-живописна долина, в близост до едно от най-популярните  скални образувания  на южна Юта- Mexican Hat.

Тя е на север от Monument Valley, пресича  реката Сан Хуан и има подобни скални образувания, макар и в по-малък мащаб, с високи  червени , изолирани плата , хълмове и скали.

Обиколката е около 17 мили-пуст, черен път. Тук, преди 200 и няколко години са препускали Навахите с лък и копие в ръка, а днес ние, въоръжени с фотоапарати  яздехме мотори по техните земи. Невероятно.

 

След като излязахме отново на асфалта, вместо да тръгнем на ляво, към Monument Valley, ние свихме на дясно към Cedar Mesa и невероятната алея, наречена път, известна с името Moki Dugway, изкачващ се на 1100 фута височина. Намирахме се само на някакви си 2 мили от там и нямаше как да го пропуснем.

 

Построен през 1958 Moki Dugway е отсечка от 3 мили, част от щатски път 261 с денивилация от 370метра съединяваща долината на Боговете и платото на Cedar Mesa. Първоначално е използван за извозване на уран от близката мина, а по-късно става част от задължителния маршрут на всички туристи в района.

Карането по него е изживяване, което не се забравя. Съставен от пясък , скала и чакъл, тясното парче път без никакви предпазни огради и страхотен наклон е 100% помпа за адреналин.

Този път има всичко, което един моторист иска да опита. Рязка промяна в надморската височина , "S" криви, 270 градусови завои , слепи завои ...уникат.

Гледките които се откриват към Valley of the Gods и Monument Valley в далечината са...абе това трябва да се види.

 

След като достигнахме платото на Cedar Mesa и документирахме тази част от пътуването продължихме още 5 мили до Muley Point. Там по информация от нета би трябвало тотално да загубихме звук и картина.  Движихме се по черен път с червен цвят около 2 мили, когато в един момент пътя се превърна в пясъчна дюна. Моторите се замятаха насам натам и естествено се стигна до това:

 

Вдигнахме мотора, за щастие само малко козметични проблеми и взехме единственото разумно решение-да се върнем, а гледката я оставихме за друг път.

Време  беше да се концентрираме към главната цел за деня-Monument Valley.  Запалихме и тръгнахме обратно.  Спуснахме се по Moki Dugway и отново бяхме в долината, на около 20 мили от крайната цел.

 Направихме още едно, последно спиране пред Mexixcan Hat. Скално образование което наподобява мексиканско сомбреро.

 

Monument Valley е абсолютно, тотално и без никакво съмнение иконата на американския Запад.

Изолираните червени плата и хълмове, заобиколени от празна пясъчна пустиня  са снимани безброй пъти през годините, за филми, реклами, любителски и професионални фото колекции. Поради тази причина, района  изглежда доста познат. Любителите на Джон Уейн веднага ще познаят естествените декори присъствали в много от филмите му.

Цветовете наистина са толкова ярки и дълбоки като тези във всички снимки. Долината не е долина в традиционния смисъл на думата, а по-скоро широк плосък, понякога пуст пейзаж, прекъснат от рушащите формации издигащи се на десетки метри във въздуха, последните останки от пясъчни слоеве, които някога са покривали целия регион.

Обиколката на парка е 18 мили, черен, прашен, пясъчен и на места трудно проходим път. За съжаление мотори не се допускаха, а време за организиран тур с раздрънкан пикап, каран от индианец на 1234567 бири нямахме. Нищо, обиколихме парка отвън.

А, да не забравя. Това трябва да се види:)

 

На връщане се отбихме в градчето Mexican Hat за обяд. Седнахме в нещо като магазин, където се предлагаше и пица. Развалихме мързеливия следобяд на  двамата индианци, които работеха там, но в крайна сметка ни нахраниха.

Ядяхме пицата с ръце, не ни дадоха нито чинии, нито прибори, дори и салфетки трябваше да си поискаме. На няколко пъти пред магазина спираха пикапи и жените отиваха до магазина, за да излезнат с един или два кашона бира. Червеният вожд, чакаше в колата на климатик.

 

След по-малко от 3 часа бяме обратно в къмпинга. Време беше да се погрижиме за веригите.

 

Докато се мотаехме наоколо до нас спря едно SUV. От него излезе един мъж и заговори Ванката. Оказа се, че пита дали може да си опъне палатката на нашето място. Къмпинга беше пълен и явно са му казали да пита наоколо ако някой има излишно място и е добра душа като нас.

Имахме достатъчно място и го пуснахме, аз бях на повече от 15 метра от него и в първия момент ми заприлича на китаец.

Започна да се стъмва и настана време за салата, точно я почнахме когато до нас спря един мотор, сега пък какво?

От тъмното изкочи един брадясал тип и пита говориме ли испански. Аз говоря-5 думи, казах му-не. Той го обърна на английски, като в последствие се установи, че речниковия му запас е 50-60 думи макс.

Поиска вода и да си опъне палатката. Ставахме дядовата ръкавичка, напоихме го и му казахме да опъва.

Като добри домакини поканихме гостите си на масата, подозирахме, че поне един от тия двамата ще има доста интересна история.

Отзоваха се веднага, запознахме се и на секундата стана ясно, че сме ударили седмицата от тотото.

Човекът с SUV-то-Рики не беше никакъв китец, а чист индианец-Навах. Живее в Аризона, където се препитава като фотографски гид, хобито му естествено беше да снима каньоните. Дошъл да снима арки, но закъснял и решил да преспи и да снима утре на светло. Показа ни невероятни снимки във Фейсбук, но когато му написах името, не го открих, дали сбърка или нарочно ни даде грешно име не знам.

Рики беше карал поне 200 мили, взел си палатка за всеки случай, но не взел храна, за сметка на това носеше един кашон с бира. Индианска му работа.

В интерес на истината беше доста интелигентен и добре образован, леко застъпихме темата за резерватите и хората които се раждат и умират там. Неговата позиция беше, че всеки има право на избор, той беше напуснал племето отдавна и се беше интегрирал в обществото като нормален човек.

Сега малко за другия образ- Омар Морено. От Богота, Колумбия.

На 28 години. До преди 2 години работил като касиер или нещо такова в юридическа кантора, докато един ден решил да спре да се занимава с глупости, метнал се на мотора и си осмислил живота.

Миналата година обиколил Колумбия, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Ел Салвадор, Гватемала и Белис. Сега обикаляше Мексико, Сащ и Канада.  Беше на път от 4 месеца и му оставаха още 3. ЕВАЛА!!!

Планира да напише книга със заглавие от рода на: Не е важно колко ти е голям мотора, а е важно колко са ти големи мечтите.

Предполагам, че заглавието идваше от факта, че караше мотор Apache 180сс.

Ако някой се интересува от пътуването, повече инфо тук: https://www.facebook.com/omarmoreno1111?fref=ts

Омар ми се обади когато стигнал до Чикаго и искаше да се видим. Казах ОК, къде си в Чикаго, а той в Гери, Индиана, да гледа родната къща на Майкъл Джексън.

Първо никой нормален човек не ходи в Гери, Индиана. От там се минава само по магистралата и дори не спираш за бензин. Един от най-престъпните градове в Америка.

Второ това е на 60 мили от нас, така, че не го видях повече.

Да е жив и здрав и дано сбъдне мечтите си.

 

Омар е с потника, а Рики със бейзболната шапка.

Нахранихме ги със шопска салата и печено пиле, изпихме бирата на Рики и си легнахме.

За част 5 клик ТУК