Мото Терапия 2014, част 5

Ден 7 ми, Обратно в Колорадо.

Днес беше денят в който тръгвахме  обратно.

Пътуването отиваше към своя край. Факт, който малко ни натъжаваше, но все пак оставаха още 3 дни до края.

Опаковахме багажа, снимахме се с Омар, Рики беше изчезнал рано-рано и потеглихме.

 

Тъй като тръгвахме един ден по-рано имахме достатъчно време и не бързахме. Планът беше около 300 мили за деня. Избрахме да пътуваме по магистрала I70. Може и да звучи странно, но аз очаквах този етап от нашето пътуване с голямо нетърпение.  Магистралата е всичко друго, но не и скучна скоростна отсечка. Има невероятно много изкачвания и спускания, на моменти стига до 12000 фута надморска височина,  много завои и естествено е заобиколена от убийствените Скалисти Планини.

Преди да се качиме на I70 покарахме около 40 мили покрай Colorado River за да се насладиме за последен път на неземните скални форми и цветове.

 

След около 100 мили по I70 се отклонихме отново към планината, време имахме достатъчно и беше грехота да го губиме на магистралата, колкото и живописна да беше тя.

Веднага атакувахме Colorado National Monument.

Там някъде ни заваля и първият сериозен дъжд за пътуването, въпреки, че събираха по 5$ на кола/мотор, от парка не бяха построили поне един навес за каръци като нас. Просто си карахме.

В този момент кобилката Сузи навърши 10000 мили. За изключителното си поведение си обещах да я измия когато се приберем в къщи.

 

Продължихме през планината с идеята след около 100 мили да се огледаме за къмпинг.

 

Видяхме табела за къмпинг и отбихме. Жената-домакин ни каза, че сме големи късметлии, тъй като в Петък обикновенно е пълно, но някой си бил тръгнал по-рано. Айде, пак се уредихме.

 

Опънахме катуна и заминахме до близкото село за храна. А там пълна идилия. Имаше само една улица с по 12-15 къщи от двете страни. Хората щъкаха насам- натам, като, че ли бяха на курорт. В местния ресторант изглеждаше като, че ли има градинско парти. Имаше дори жива музика. Подозирам, че тези къщи или се ползват за вили от собствениците, или се дават под наем за ваканция.

 

Ден 8 ми, Началото на края.

Станахме, събрахме си парцалите и поехме към последната точка на нашето пътуване-Independence Pass, високопланински проход на кота 3800м.

 

Спрях да направя няколко снимки, Пепи и Ванката ме изпревариха и продължиха надолу. Ок, ще ме изчакат, случваше се и друг път.

Така си мислех докато стигнах до Т образно кръстовище, а тях ги нямаше…

Звъннах им по телефона, не вдигнаха, е шанса да уцеля вярната посока беше 50%. Завих надясно.

След около 10-15 мили знаех със сигурност, че изпадаме в ситуация. Бензина ми свършваше и не ми се рискуваше да се връщам. Продължих на изпарения още 20 мили и най-накрая попаднах на бензиностанция.

Там и се чухме с групата. Деляха ни около 55 мили.

Решихме да се срещнем направо на магистралата, това недуразомение ни струваше 2 часа, а на мен 100 екстра мили.

Всъщност не се оплаквам, това бяха 100 мили в Скалистите Планини. Всичко щеше да е перфектно, ако не ме беше завалял ужасен порой.

 

Събрахме се и пришпорихме по магистралата, планирахме да спим някъде на изток от Денвър.

Пътувахме на обратно, без нищо да се случва. Мисля, че всеки от нас се беше затворил в себе си и преосмисляше тези невероятни няколко дни. Усещането, че успяхме да осъществим още една мечта беше изместило скучните мили които ни предстояха.

Изведнъж, ей така от нищото си зададох въпроса „как по дяволите стигнах до тук”. Не тялом, това е описано по-горе, по-скоро какво стана преди няколко години когато открих дългите мото пътувания.

Защо вместо да хвана самолета, да отседна в нормален или дори луксозен хотел, да ползвам рум сервиз, да се возя на такси или рент а кар и да се разхождам в някой мегаполис със чисти спретнати парцалки по мен, да си щтракам селфита пред лъскави коли, яхти и снобарски заведения, аз избрах да прекарвам по 10 и повече часа на ден на мотор, стотици мили в пек, дъжд и студ. Да спя на палатка в калта и прахоляка, да  бъда мръсен с дни, да ми бъде топло, студено, да бъда жаден, гладен, уморен…

Всъщност отговора на този въпрос няма никакво значение,  щом това слага усмивка на лицето ми и ме пренася в “Щастливото място” ще го правя докато мога да вдигна мотора от паднало положение.

Със всяко изминато пътешествие страстта към този род забавлвния се засилваше все повече, дестинациите ставаха все по-далечни и по-екзотични. Накъде догодина? Кога ще стигна до Аляска, ами Европа? Или по-добре да довърша САЩ и по-късно Канада, където възможностите за пътуване като, че ли нямаха край…

Към 7 бяхме в някакъв къмпинг където нямаше места.  Докато гледахме картата, Пепи каза, че тръгва към къщи. За 24 часа е навъртял над 1200 мили. Не човек, а желязо!

С Ванката  покарахме още 2 часа и намерихме къмпинг в нищото, някъде в Небраска.

Опънахме палатките на фенери, отворихме по една бира и анализирахме положението. Трипа реално беше свършил, оставаше само да се приберем. От къщи ни деляха около 830 мили. Решихме да се прибираме директо на следващия ден.

Това което ставаше малко ме ядоса. Прибирахме се един ден по-рано за втора поредна година.Не сме вързани един за друг, всеки е свободен да прави каквото си иска. Но ако решението да се прибереме един ден по-рано беше взето в Юта или Колорадо аз щях да остана. Това пътуване го чаках цяла година, бях си взел отпуска, бях там и се прибирахме по-рано без никаква причина. За следващото пътуване ще имам едно на ум...

До нас имаше голяма група мексиканци, номерата на колите им бяха от Колорадо.

Слушаха диско от 80-те и говореха на висок глас.

Докато се опитвах да заспя се чудех, какъв идиот трябва да бъдеш, да живееш в Колорадо и да отидеш на къмпинг в Небраска.

Ден 9 ти, 800 мили до финала.

Станахме рано и започнахме да събираме багажа. Настроението беше малко понижено, приключението отиваше към своя край.

Разходих се наоколо, имаше голямо езеро, палтки и каравани разхвърляни наоколо. Боклуци навсякъде. Тоалетните ме върнаха 30 години назад. Пълна мизерия.

 

Запалихме и атакувахме последните 800 мили.

Беше Неделя и трафик почти нямаше, за сметка на това вятърът се представи на ниво. Едновременно духаше отпред, отзад, от ляво, от дясно, от горе, от долу и за гарнитура от страни. И така има няма 500 мили. Направо ни умаломощи.

Карах и не можех да повярвам, че само преди 24 часа бяхме в Скалистите Планини, заобиколени от фантастични пейзажи, пропити с аромата на смола и бор, а днес природата ни сервира царевица, гарнирана с бутикова миризма на оборска тор. Кофти.

Всяко мото пътуване е уникално и различно. До сега никога не сме сравнявали или категоризирали триповете като по-по-най. Но този път разликата беше очевидна,  дали заради продължителността, многото мили, невероятните места които посетихме или всичко това взето заедно, но този път нещата бяха на съвсем друго ниво.  

Това беше пътуване което ще запомним за винаги, пътуване което ще искаме да направим отново, пътуване даващо перфектния отговор на въпроса защо моторите са нашето хоби, това  пътуване го пожелавам на всеки авантюрист, всеки любител на природата, всеки с бензин в кръвта.

12 часа по-късно сънят свърши.

9 дни,7 щата и 3900 незабравими мили.


За част 6 клик ТУК