Monday, August 15, 2016

Аляска, една мечта по-малко. 1ва част.



Аляска!


Черешката на тортата, захарчето на кафето или Адвенчър дестинация номер 1 на Северна Америка.


Пет години. Точно толкова време ми отне от зараждането на идеята до момента в който спрях мотора пред заветната табела.

Ту нямаше време, ту нямаше с кого, ту нещо друго се случваше, докато в един момент, през 2015 седнах и проведох един сериозен разговор със себе си и реших, че ако това пътуване ще се случи, то трябва да стане в следващите 2 години.

Някъде през Декември миналата година графика ми се разчисти и нещата опряха до „Сега или никога“

Без много колебание уведомих шефа, че през Юни си взимам 3 седмици отпуска и отпрашвам към Аляска.


Веднъж взел това решение, като че ли всичко тръгна гладко. Имам чуството, че за това пътуване съм се подготваял, къде активно, къде пасивно през последните 5 години.

Територията ми беше позната от десетките пътеписи, които бях чел, от многото часове прекарани в гледане на Google Map и не на последно място бях изгледал почти всички шоута на Discovery Channel за Британска Колумбия, Юкон и Аляска. Виртуално вече бях ходил там, многократно.


След като решението беше взето се изправих пред проблем. С кого да пътувам? Колегите с които имахме хиляди мили зад гърба си не бяха на разположение за това приключение.

В един момент се замислих да го направя сам, но прецених, че ще бъде доста безотговорно от моя страна и търсенето на пртньор започна.

Форумите бяха пълни с колеги търсещи компания за подобни пътувания, но самото филтриране се оказа доста трудоемко. Много от „мераклиите“ основно си чешаха езиците, пардон-пръстите и минах през 6 кандидат пътешественици, докато се спрях на двама, изглеждащи що-годе сериозни.

В крайна сметка оформихме една групичка от 3 ма души. Аз, Майк от Пиза, Италия, който живееше в Чикаго и Кен от Южна Каролина.

Впускането в такова приключение със съвършенно непознати хора беша само по себе си доста хазартно начинание, но като големи хора се разбрахме, че не сме вързани един за друг и по всяко време може да се разделиме и да продължиме соло. 



Като за начало беше необходимо да се обединим около крайната точка на пътуването.

Забихме едно кабърче на картата, където възнамерявахме да си треснем един автопортрет, или както е модерно да се казва днес-селфи и после на обратно, към дома. А пътуването до там-както дойде, направо, по диагонал, зиг-заг, но с идеята да не пътуваме по едни и същи маршрути в двете посоки, да не бързаме, да се наслаждаваме на пътуването и да го превърнем в един незабравим спомен.


Мотото на пътуването беше „Бързай бавно“. И тримата бяхме категорични, че маршрутът, какъвто и да е той трябва да бъде реалистичен. Никакви грандиозни планове, никакви изхвърляния.

Това не беше състезание нито за скорост, нито за разстояние, това беше една мечта, един сън, който бяхме на път да осъществиме и нямахме намерение го съсипеме с едно щуро отхвърляне на мили. Бързай бавно, пък каквото стане.


Обещах на себе си да не правя повече от 600 мили на ден освен ако някой много, ама много ми се помоли и трябва да има много сериозен аргумент с който да ме убеди.

Кен и Майк бяха на същата вълна, това беше първата стъпка в правилната посока на нашите отношения и основната идея с която започнахме планирането.

За фон на селфито избрахме ето тази табела:



С Майк и Кен се разбрахме да съгласуваме плановете си, да ги обсъждаме и в крайна
сметка да се спрем на най-универсалния и приемлив и за тримата маршрут.


The Milepost, или библията на Аляска я бях купил още преди 2 години, забих една карта на стената, събрах всички бележки, които съм си водил през годините, прегледах съветите на Сашо, Стъни и Стоян, за което горещо им благодаря, препрочетох наново 40-50 пътеписа за Аляска и разбрах, че трите седмици с които разполагах са крайно недостатъчни за това пътуване.




Първият въпрос на който трябваше да си отговоря беше какво точно аз исках да видя от Аляска.
След като нещата започнаха са стават истински, с ужас установих, че компромисите бяха задължителни още преди пътуването да е започнало.

Южна Аляска ме влечеше силно заради многото филми, които бях гледал, а Северна заради мото пътеписите, които бях чел. А и да не забравяме, че Майк и Кен също имаха право на глас.
Ако приемем, че до Аляска ни трябваха 7 дни, още толкова там и още толкова на обратно, то календара идваше много сгъстен. Също така, на връщане имах планове да се отбием до Jasper и Banff, за което ни трябваха поне 2 допълнителни дни...
Това което беше задължително за мен е да премина границата с Аляска през Dawson и Top of the World Highway, което само по себе си означаваше да сме в северната част поне за ден-два.

Prudhoe Bay не ни беше заветна цел, а и много колеги казаха, че ако вали, а в Аляска вали много, може и да се наложи да се изчака докато времето и пътя станат нормални. Аз време за чакане нямах, Майк също, само Кен не беше притиснат от времето, но той каза, че е с нас и май не му пукаше много. В крайна сметка Purdhoe Bay остана нещо като резервен маршрут, който не беше дискутиран повече.




  
Някъде 3 месеца преди пътуването Майк се покри. Тотално. Спря да си вдига телефона, не отговаряше на смс-и и майли.

Поздравих се, че избрах да пътувам с двама колеги, а не само с един, тъй като все пак оставаше Кен.


Току що навършил 71, Кен беше пълен с енергия и ентусиазъм за това приключение. Миналата година беше покрил 60% от ТАТ ( Trans America Trail ), маршрут, който беше достатъчна препоръка за мен.


Няма да навлизам в дълбоки подробности за подготовката, но не съжалявам, че отделихме време и енергия за нея. В основната си част тя беше с и-майли, всъщност с Кен проведох един-единствен разговор по телефона, останалото-около 350 майла.

На края се оказахме с 3-4 предложения, които след кратко филтриране се сведоха до един доста опростен план, който направи това пътуване лесно и просто. Разходка в парка, както се казва.


В един момент файловете с маршрути, дати, мили и всякакви други планове станаха адски много. Започнах силно да се обърквам какво, кога, защо...

Беше време да опростя нещата, нищо, че живеехме в 21ви век. Откъснах един лист от календара и със замах надрасках плана, просто, ясно, визуално и точно.


След като отбелязах маршрута и на картата, нещата станаха съвсем ясни.


Предварително направихме само една резервация, тя беше задължителна, тъй като без да искаме каледнара ни се застъпи с едно интересно събитие, но за него по-късно.


Малко преди обявената дата, мой колега ме помоли да се срещна с негов приятел, който се интересува от пътуването и евентуално би искал да се присъедини. Кен каза, че предпочита да сме повече от двама, предполагам се притесняваше от факта, че ако и аз се откажа, той ще увисне сам.


След срещата ми с Цезар от Румънско останах леко смутен. Той имаше желание, но темата Аляска му беше определено чужда. За сметка на това не спря да се хвали колко лъскав и скъп му бил мотора, екипа, каската, гащите и какво ли още не. Е, аз отдавна не обръщам внимание на хора които си купуват самочуствие и после не спират да го афишират на ляво и на дясно, но явно ромката която го хвали е останала в Румъния, послушах го малко, направих се на много впечатлен и си обещах като порасна да стана като него.

Както и да е.

Дадох му за домашно да прочете 20-30 пътеписа, показах му маршрута и календара и го оставих да мисли.

Така и не се обади...


Хмм, сещам се за една забавна карикатура която използвам за нагледно обрисуване на подобни ситуации.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------ 


Решението, че  това пътуване трябва да се направи с Встром 650 го взех някъде през Април 2015 и търсенето на мотор започна. Стана ми малко смешно, че си продадох старото Сузуки само преди година, а сега търсех точно копие, ха...невероятно как човек си променя мисленето и приоритетите. Няма нищо, това беше част от подготовката, а знаеме, че подготовката си е половин пътуване...


В-строма го купих преди сезон 2015 и имах достатъчно време да го екипирам със всички необходими дрънкулки за това пътуване, а и направих няколко по-дълги пътувания, които само затвърдиха мнението ми, че това е моторът. Мое лично мнение, с което не ангажирам никой.


Когато до пътуването  оставаха няколко месеца се изправих пред трудното решение за избора на гуми. Мнения много, толкова много, че чак се обърках. В крайна сметка, след много колебание се спрях на Heidenau K60.

Причините бяха две: Универсални гуми за асфалт и черни пътища и доказано издържливи за планираните 9000 мили преход.


До тук добре, имах мотор, имах гуми, сега оставаше да реша с какъв и колко багаж да тръгна. Да кажеш, че това ми е първото мото-пътуване, не е. Мислех си, че имам що-годе някакъв опит и той е достатъчен за да зная какво и колко да помъкана с мен. Идеята беше да тръгна с колкото се може по-малко багаж, но все пак да съм готов за всякакви изненади.

Планирахме да спим на палатки, но също така и да нощуваме в мотели или бунгала поне веднъж на всеки 4 или 5 дни, за да се поизпереме, пренаредиме, да спестиме опъване и събиране на палатките и евентуално да се изсушиме в зависимост от това колко и кога ще ни вали.

В крайна сметка, много преди датата за излитане си превърнах мазето във временен команден център и започнах да трупам багаж.


Добавях, изхвърлях, купувах и връщах полезни и напълно излишни неща, докато най-накрая се спрях на това, което аз прецених, че е абсолютния минимум и после добавих още 50% багаж.

Да, знам, че по дебелите книги е написано точно обратното. Първо се стига до критичния минимум, после се вадят 50% от нещата. Е аз отдавна имам собствено мнение и се съобразявам основно с него, колкото и погрешно да е, а и събирането винаги е по-приятно от изваждането...

Общото тегло на куфарите и всичкият багаж в тях дойде малко под 44кг. Много-малко, колкото, толкова.


Всъщност, това пътуване се различаваше от всички други не само по продължителността, но и многото дни в доста слабо населени и не особено цивилизовани области.

Естествено, това е Северна Америка, магазини има достатъчно, но все пак искахме да имаме относителна автономност от цивилизацията, а и многото мили не бяха предпоставка за дълги шопинг спирки.


Дилемата беше колко и каква храна да носиме със себе си.

Не си правех никакви илюзии, че вечерите край лагерния огън щяха да се превръщат в пиршества. Това беше запазена марка на група „БУЛГАР“, с тях банкета беше абсолютно неотлъчна част от мото пътешествията.

С новият ми спътник не знаех какво да очаквам, говореше се за някакви вакумирани боклуци, сушени меса и вафли...стига бе, аз като съм гладен ставам зъл и един тотално непознат наоколо...лоша комбинация, но се примирих. Избирай си битките са казали умните хора.

Малко преди да тръгнем, Кен се похвали, че е купил някаква портативна скара и спомена думата „пържола“, това малко ми повдигна тонуса, но очакванията ми си останаха ниско долу.


В крайна сметка се заредихме със суха храна, достатъчна за 5 дни, по две хранения на ден. Надявах се поне да обядваме нормално за да се запази добрия тон.

Смених гумите, проверих маслото, натегнах веригата и бях готов.


-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


29ти Април, Разпети Петък.


Малко преди 7 телефонът започна да звъни, настойчиво и пронизително.


Още преди да бях отворил очи знаех, че това е онова обаждане от което се страхувах, обаждането което не исках да получавам, обаждането, което не пожелавам на никого, обаждането което промени живота ми.


Не, не беше сън. 


Моята мила Майчица ни беше напуснала, завинаги...


Незнайно как, в суматохата между болката, тъгата и сълзите с баща ми заговорихме, че той трябва да бъде част от това пътуване.

Естествено имаше едно голямо НО, а именно, той не кара мотор. Няма нищо, кара кола. Речено-сторено, ще дойде с кола.


Самият факт, че към групата се добави и автомобил не промени много основния план.

Разбира се можеше да натовариме още 200 кг багаж, но не го направихме. Взехме малко повече храна и вода, а аз елиминирах страничните куфари. 
Това е. Всичко останало-маршрути, къмпингуване и разписание остана непроменено.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Е, това беше като за начало. 
В следващите страничка, две, три ще опитам да опиша най-невероятното мото пътуване, не Мото-Приключение в живота ми.

Тези от вас които са чели предишните ми мото-фото-писи знаят, че не съм братовчед на Хемингуей, така че както обикновенно ще има повече снимки, отколкото приказки.

Красотите, невероятните пейзажи и самото усещане да си част от такова пътуване няма  как да се опишат с думи, надявам се снимките да загатнат поне малко уникалната природа която ни съпътваше през по-голямата част от пътуването, както и настроението и ентусиазма, които бяха с нас през всичките 24 дни на това уникално изживяване.

Enjoy

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ден 0

След близо 7 месеца и стотици емайли, най-накрая дойде момента да се срещнем с нашият спътник за следващите 20 и няколко дни.

Кен беше тръгнал от Южна Каролина преди седмица, отбил се да види приятели и роднини тук-там и най-накрая, парадно акостира пред нас.



Групата с която щяхме да направиме това невероятно пътуване най-сетне беше в пълен състав.

Кен тактично отклони предложението ми да пренощува у нас или поне да си опъне палатката на двора и си взе мотел наблизо, но прие поканата за опознавателна вечеря.

Хапнахме, пийнахме и естествено не спряхме да говориме за Аляска.

До началото на пътуването оставаха по-малко от 24 часа.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


Ден 1ви

10ти Юни

320 мили.


Какво да кажа, най-накрая Денят, с главно Д настъпи.

Учудващо спах без капка вълнение. Една най-обикновенна нощ.

Е, събудих се рано, но това в последните години е напълно нормално за мен.

Часът за потеглянето беше нарочен за около обяд или когато там ще можех да се саморазпусна от работа, все пак за мен това беше работен ден и трбваше да бъда поне малко продуктивен.

Смело взех решение да не си губя времето в ходене до офиса и заработих на пълни обороти от къщи.

Баща ми и Кен се появиха към 10 и задружно натоварихме колата и моторите.


Въпреки многократните ми оферти към Кен да рзтовариме малко неговия мотор и да прехвърлиме част от багажа в колата, както и планираното разпределение кой, какво да носи, той се беше натоварил здраво и държеше да си носи багажа сам. Беше ме предупредил, че към края на пътуването може и да се разделиме, тъй като искал да види негов приятел някъде на запад и по тази причина не беше оставил нищо в къщи.


Ето така изглеждаха неговият и моят мотор, изобщо не страдах, че моят изглеждаше като за кратко возене до кафето зад ъгъла.



В крайна сметка, половин час преди тръгването Кен размисли и прехвърли голяма част от багажа си в колата, сигурен съм, че не е съжалявал за това си решение.


Към обяд стана нетърпимо, тръпката от предстоящото пътуване си каза тежката дума, изключих телефона, компютъра и дадохме началото на това което сега смело мога да нарека Пътуването на живота ни.


Бързо фото за късмет и бяхме на път. 
От ляво на дясно: Кен, баща ми-Жоро, който в последствие си спечели прякора Клаудио заради страстта към обектива и моя милост.
 



Програмата беше около 300 мили, все по магистрала I90
Тези от вас които са чели за пътуването ни до Йелоустон миналата година си спомнят за първите 200 мили по тази магистрала, титаничен трафик от коли тръгнали към водните атракциони на „Водната столица на света“- Wisconsin Dells.

Близо 12 месеца по-късно картината беше много различна, не знам дали беше просто късмет или ние бяхме подранили, но трафик нямаше, на няколко места имаше ремонти по пътя, но като цяло се движихме по план.



Първите няколко стотин мили бяха опознавателни и за тримата, трябваше да си изградиме стил на каране, да усетиме темпото на другите и естествено да се съобразиме с него.

При предишните ми пътувания с Пепи и Ванката нещата бяха ясни, карахме като луди по магистралата и никой не се оплакваше.

Сега подходихме малко по-предпазливо не само, че никога не бяхме карали заедно с Кен, но и баща ми беше с автомобил, комбинация, която сама по себе си беше нещо ново за всички нас.


По принцип мразя да говоря с някой когато карам, използвам блу-тут комуникатора да слушам музика. По време на подготовката Кен ме попита поне 5 пъти дали имам комуникатор и аз останах с впечатление, че ще ги използваме за комуникация, той също носеше своя, но така или иначе не ги използвахме. Нещо от което съм силно доволен, защо ли? Кен имаше лек проблем със слуха което правеше комуникацията с него доста трудна на живо, само мога да си представя какво щеше да бъде през някакви електронни устройства. 


Комуникацията с баща ми я решихме с обикновенни уоки-токита. Сигналната система беше повече от проста.  При необходимост да спрем, баща ми натискаше комутатора и евентуално аз трябваше да видя зелената лампа за повикване и/или да чуя аудио алармата. В интерес на истината тази система колкото и да беше стил „гето“ работеше.

Кен си беше купил същото уоки-токи, не го използва нито веднъж, не ни попита дори на коя честота говориме, но го държеше вързано на кормилото за повече респект.


Първоначално идеята беше Кен да води, аз след него и баща ми накрая, но някак си аз минах отпред, Кен най-отзад и така си пътувахме безгрижно, докато на една от спирките за бензин Кен ми направи забележка, че се движа с 8 мили над разрешената скорост, нищо не казах. 
Замълчах си и когато се разместихме за малко и той ни поведе през едно село където ограничението беше 15 мили/час, а той караше с 40. Изчаквах със забележките, те щяха да дойдат рано или късно.


Някъде към 5 небето почерня, стана адски студено, започна ни от първия ден. Пороят не закъсня, валя около 20 минути, но беше брутално. Най-неприятното за мен беше поведението на левият ми ботуш, протече като по учебник. А уж го бях тествал миналата година и бях много доволен. Ядосах се, направо побеснях, очаквахме много дъжд и едно от нещата с които не правих компромиси беше водоустойчивостта на екипа ми, да ама не.


Моят спътник моторист беше сглобил някаква абсурдна комбинация в екипировката си, много марково и хубаво яке, най-евтините възможни мото ботуши, които се разпаднаха на петия ден и нещо като мото дънки,  кафяви на цвят. 
Горкият беше вир вода и съм сигурен, че му е било и доста студено. 
Единствено баща ми се подхилваше, захладняло и той си пуснал парното моля ти се.




След 320 мили, бяхме в Eagle Ridge Campground някъде около Eau Claire Уйсконсин, дъждът спря, но всичко на около беше мокро. 
Къмпинга не беше нищо особено, от едната страна рехава борова гора за кемперите, а от другата безлична поляна за нас, това беше и най-скъпият къмпинг за цялото пътуване - $28 на палатка.

Някак си негласно с баща ми разделихме функциите, аз опъвам палатката и всичко останало, а той снима. 
Всеки се зае с неговата част от задълженията си и вложи най-доброто от себе си.

Вечеряхме наденица с боб, пихме по една-две бири и се намятахме по палатките.







-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------




Ден 2ри

11 Юни

620 мили


Станахме към 5:30, днес ни очакваше един от най-дългите преходи. Беше студено и ужасно влажно, набутахме палатките в един чувал и в колата, да си мухлясват на воля.

Ремонтирах си ботуша, когато се опитах да го закопчая, ципа заяде. Свалих го за инспекция и какво да видя-ципа беше скъсан на 5 см от основата, ПРЕЛЕСТ. Нямъкнах го криво-ляво и бяхме готови.

Спряхме за бензин, след малко Кен идва при мен и вика „Давай да търсиме WIFI, липсват ми $1800 от картата, трябва да се логна с компютъра“, а така! 
Да вметна, че този образ беше много високо технологично развит, носеше няколко телефона и компютър, в последствие манията му за търсене на WIFI успя да рзклати дружбата ни сериозно, но на този етап, това все още беше неизвестно за нас.

Това беше гледката от предната седалка на мотора на Кен.


Влезнахме в един McDonalds и той захапа компютъра, след 10 мин отивам при него да питам как е. „О, всичко е на ред, нещо съм се объркал“, чудесно, айде да палиме, че стана утре.

Денят беше супер, 75Ф, слънце и чисто небе. Карахме по магистрали и напредвахме по план, въпреки всичко, днес щеше да бъде дълъг ден и се разбрахме вечерта да спим на мотел.

Малко намалихме темпото около Минеаполис, но аз тотално игнорирах многократните забележки на Кен, че не спазвам ограничението за скоростта, първоначално мислех, че просто не се чувства комфортно когато кара бързо, но в последствие се разбра, че го е страх да не отнесе някоя глоба, ей т‘ва е, бръкни на човека в джоба и веднага следва ред и дисциплина.



На едно огромно табло за съобщения над магистралата чета „Внимание, лошо качество на въздуха следващите 10 мили“ още ме е яд, че не се върнах да го снимам, но мислено отбелязах да добавя и противогаз към багажа при бъдещи пътувания.


Продължавахме да отхвърляме скучни мили, никой от моите спътници не се оплакваше и аз бях твърдо решен да ги натискам здраво, първите 3-4 дни не бяха интересни и нямаше причина да се мотаеме.


При всяка спирка за бензин Кен изглеждаше така:


Започнах да си мисля, че това не ми харесва, оказах се напълно прав. 
Притиснах го да си каже защо не пуска телефона и той си призна като дете от началното училище. Това бил начина да контактува с дъщерите си - с имайли, не с смс, не през социална медия, не с нормален телефонен разговор, а с имайл. 
Как точно се води разговор с имайл всички знаеме-бавно. 
Та при всяка спирка той гледаше какво са му отговорили на майла, който е изпратил преди няколко часа и пишеше нов отговор и после пак.


Нека не бъда разбиран погрешно, това да държиш семейството си в течение при такива пътувания е повече от задължително, но да пишеш майли 5-6 пъти на ден, особено когато все още бяхме в САЩ и телефона си работеше без роминг и прекрасно покритие ми дойде малко в повече. 
И не на последно място Кен носеше сателитен тракер с който можеше да изпраща текстови съобщения, на въпроса ми защо не го използва, той каза, че не може да изпраща снимки, ясно!

Ще изпреваря малко събитията и ще споделя, че положението стана нетърпимо в Канада, където преследването на WIFI се превърна в национален спорт за Кени, душеше с телефона напред като ловджийска хрътка, условие номер 1 във всеки къмпинг или мотел беше да има интернет, ако може фрии. 
Където интернета беше заключен, правеше всичко възможно да се докопа до паролата и в интерес на истината с голям успех.


В Северна Дакота ни подхвана един сериозен вятър, неприятно, но поне бяхме сами на пътя, денят продължаваше да бъде перфектен.





Към 7 бяхме в Minot, North Dakota. 
Разтърсихме се за мотел, на една отбивка се кипри голяма табела: CASA, мотел и къмпинг. Спираме, пълна дупка, дори и аз, който нямам никакви претенции в такива моменти се замислих защо сме там.

Офисът заключен, Кен тръгна да обикаля наоколо, по едно време една от вратите на стаите за гости се отвори и от вътре със зловещ лай изкочи едно кутре, аха, аха да сдави „ловецът на интернет“ (това е Кен за пояснение), след песът се появи една полу гола кака, пияна, напушена или и двете не се опитах да разбера и веднага се зае да помага в издирването на рецепционист с надеждата да има компания за вечерта. 
В общи линии предложението и не беше лишено от логика, да звъннем на телефона, който е на витрината и да изискаме моментално някой да ни обслужи.

Кен се обади, ние само чухме как телефонът зад заключената врата в офиса започна да звъни, стига толкова, хайде да намериме нещо по-нормално, там за където сме тръгнали ще има достатъчно дупки като тази.
  





След 10 минути бяхме в Супер 8, културна работа, чисто, уютно и безумно ефтино.

Настанихме се, намятахме палатките да съхнат по корнизите и отидохме да мушнем по един бъргер.




-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------



Ден 3ти

12 Юни

500 мили



В 6:30 с баща ми се изсипахме в трапезарията за закуска, Кен тъкмо привършваше, за всичките дни заедно винаги беше готов преди нас, всичко беше прибрано, подредено и организирано точно както са ги учили в нейвито. 
Ние с баща ми, като възпитаници на строителни войски само цъкахме с език и се възхищавахме какви хора излизат от елитната армия

Припалихме и поехме към Portal, ND. След по-малко от 2 часа щяхме да сме в Канада.


Утрото беше сиво, студено и дъждовно, левият ми ботуш бавно започна да се пълни с вода. Предвидливо бях обул един найлонов плик, който не допусна водата, но ми спари кракът и така или иначе след по-малко от час левият ми крак плуваше в собствен сос.

Един съвет, ако някога попаднете в подобна ситуация, пропуснете плика, краката ви така или иначе ще се намокрят с тази разлика, че с плик след спарването идва един убийствен аромат, който не мога да опиша с думи просто защото речника ми не стига до там, а и по-добре.


Наоколо нищо интересно, начупен релеф, петролни сонди тук-там, малки сиви и безлични градчета.

Снимах в движение по-скоро от скука.





Някъде към 10 бяхме на границата, заредихме за последно от ефтиния бензин и се заговорихме с местните на които единсвеното разнообразие в живота беше да висят в бензиностанцията и да зяпат трафика към и от Канада. 
На коментара за времето, отговора беше „радвай се, че не вали сняг“.
Ъ, къф сняг бе, нали сме Юни, те се хилят...


Както споменах в началото, това пътуване го подготвах много години, бях изчел много, ама много информация свързана с какво ли не, която беше незаменима при самото пътуване и намали изненадите до минимум. Една от причините да избера да пътувам през Юни, а не Юли или Август беше, че статистически през Юни вали по-малко в Западна Канада и Аляска, не че задължително трябва да е така, но поне на теория шансовете ни за повече сухи дни бяха значително по-високи в сравненис Юли/Август.

А в Северна Дакота ни говорят за сняг, браво.


И едно отклонение, тип обяснение. Причината да разказвам историята така, че да изглежда, че аз карах влака при това пътуване е, че аз карах влака, съвсем без да искам.

Докато баща ми разчиташе основно на моята подготовка, то от Кен очаквах да бъде равноправен партньор при вземането на решения и правене на стратегии. 
Той от своя страна ми заяви в прав текст още първият ден, че това е моето пътуване и той е благодарен, че е с нас, да ги водя, пък той обещава да не пречи.

Как така моето пътуване, бе човек. Нали зедно го подготвяхме повече от 7 месеца...

С две думи, по нежелание поех малко повече отговорности отколкото исках...



Наредихме се на границата, имаше конвой с няколко огромни машини.
 





От Щатите излязохме без никакви проверки, явно не им пукаше кой излиза, в Канада спряхме на едно гише където ни провериха паспортите и ни зададоха десетина стандартни въпроса на които ние отговорихме с НЕ.

Митничарката се усмихна мило, каза чудесно, айде сега паркирайте ей там и елате в офиса...ама чакай, защо, ние нали отричахме всичко.

В офиса ни зададоха същите 10 въпроса като добавиха още един-имате ли криминални прояви в САЩ. 
Много ми хареса формулировката на въпроса „в САЩ“, не в САЩ нямаме.


На Кен му взеха спрея за самозащита, за който той си призна абсолютно без бой, но ни оставиха спрея за мечки и ни пуснаха.


Отново на път, вече в Канада.
Точно посегнах да сменя километража и какво да видя, четири деветки, това е втори Встром на който му прехвърлям 10000 мили. Първият път стана някъде в Скалистите планини в Колорадо, сега в Канада на път за Аляска. 
Хубаво е когато такива кръгли годишнини се случват на пътешествия, някак си имат повече тежест. Едва ли щях да го запомня ако се беше случило на път за кафето.



Подгонихме здраво, че тази граница с мотането ни забави малко. Наоколо нищо по-различно от САЩ-облаци, студ, вятър, McDonalds,  Walmart, силузи...само знамето им различно.



Първото ни спиране в Канада беше в Moose Jaw, заредихме бензин на Кандадски цени, изтеглихме кеш и седнахме в един Tim Horton да хапнеме.

Ловецът на WIFI веднага се закачи към интернета на ресторанта и започна да чука с пръси по екрана на телефона със завидна скорост.

Съвсем чистосърдечно бих искал да го аплодирам за подготовката му къде в Канада има обществен интернет, Кен знаеше дори в кои вериги бензиностанции има интернет и естествено дърпаше да зареждаме само там, на мен нямаше да ми мине и през ум, че в бензиностанциите има интернет за обществено ползване, но той беше подготвен. Браво.





Тук вече започнахме да привличаме внимание. Хората ни заговаряха, интересуваха се на къде сме тръгнали, какви са моторите, от кога пътуваме... 
Кен освен всичко го играеше и малко нещо като връзки с обществеността, гледаше да започне разговор при всяка възможност, но нали малко не чуваше обикновенно разговорите не вървяха. Това не му пречеше да се помотва, започнахме да губим ценно време, наложи се да му щтракна няколко пъти с поглед да тръгва.

Най-накрая успяхме да се организираме и се газирахме на север.


Скочихме на магистралата и ни духна, направо ни отвя. Вятърът беше брутален, непрекъснато си менеше посоката и беше невероятно силен. Аз имам доста мили във вятър и си мислех, че трудно мога да бъда изненадан, но тези 200 км не спрях да кълна.

За щастие движението беше много рехаво, което според мен помогна много на един колега, който летеше ниско след нас с един GS и напираше да ни изпреварва със скорост над 150 км при страхотен страничен вятър, в момента в който ме подмина вятъра рязко смени посоката и GS-а се замята като гърмян заек, но правилата са си правила-GS-a винаги трябва да е отпред, намалих за да не ставаме свидетели на грозни картини и да дам шанс на колегата хем да е от пред, както е по протокол, хем да кара с по-умерена скорост. След по-малко от 10км, го изпреварихме със съвсем нормална скорост и повече не го видяхме, явно разумът беше надделял над егото.





Вятърът определено ни изтощи, беше време да се огледаме за къмпинг.
Денят приключи в David Liard Camp, някъде около Battleford.

Опънахме палатките, подсилих водозащитата на ботушите и се заехме с прехраната. Интернет имаше и се ловеше най-добре в тоалетните, където един от нас прекара вечерта.






За част 2 клик ТУК














..






















 


 


 

 

 


 


 


 

 

 

 

 




 



 


 


 


 


 


 



 


 


 


 




 


 





No comments:

Post a Comment