Колко див е Дивия Запад - част 1

На къде?

Това беше въпроса, който си задавах всеки път когато се замислех за поредното мото пътуване.

От една страна Америка е голяма. Не би трябвало да е толкова трудно при избор на дестинация.

От друга страна, след всяко пътуване, групата теоритично се увеличаваше, което водеше до повече претенции и много различни идеи, повечето от които граничещи с научна фантастика, но така или иначе поне теми за приказки имаше достатъчно.

Гледах картата с дни и нищо не ме грабваше, направо не можех да повярвам...

Когато се прибрахме от Юта и Колорадо решихме, че следващия път ще е добре да намалиме межинното каране и да опънем на два пъти базов лагер от където да планираме еднодневни разходки в рамките на 200-300 мили. Това щеше да елиминира досадното разпъване и прибиране на палатки всеки ден и евентуално да изравни скучните и продуктивните мили като разстояние и време. Идеята беше добра, но къде по дяволите е това място?

Истината беше, че многото мили, непрекъснатото опъване и събиране на палатките миналата години леко ни изтощи и се чуха гласове за по-лесен живот.

Сега като се замисля това си беше чиста проба лигоч от наша страна, да ни е лесно, близо, удобно, комфортно, да има климатик, топла вода, релаксиращ масаж в края на деня…глупости на квадрат, бяхме здрави, прави, дори и не много стари, горните екстри ги оставяме за пенсионерските години…приключението не е приключение ако човек не излезе от комфортната си зона, нали?

Тези пътувания ги чакахме по 12 месеца и държахме по един или друг начин да са специални, което започваше с въпроса “На къде?”.

Търсехме нещо което да си спомняме цял живот.  Не ставаше въпрос да навъртиме едни мили, да се прибереме по къщите и да си кажеме, ей покарахме.

Ако някой иска да кара, да се мята на магистралата и да кара до момента в който реши, че му стига, да направи обратен завой и да се прибира, да пусне 5-6 снимки във Facebook за да покаже на FB зрителите колко е cool и какъв невероятен живот, изпълнен с приключения и адреналин живее, след което да забрави, че изобщо е карал. Ние не искахме да забравяме, искахме с всяко ново пътуване да вгигаме летвата все по-високо...

Ровех се по форумите, четях пътеписи, гледах клипчета в Youtube, дори си закачих една голяма карта на стената…

Идеите се появяваха една след друга, променяха се, отхвърляха се, в един момент  датите, започнаха да стават проблем, появиха се и други непредвидени  фактори и изведнъж се оказахме на косъм да пишеме сезона нулев.

Големите и грандиозни планове останаха за друг път, а ние решихме ако организираме нещо, то да бъде спонтанно и непланирано, ако е възможно, просто тръгваме...

Оказа се, че е възможно.  Първата седмица на Август ни устройваше напълно и това само по себе си определи посоката на движение.

Планът беше да се изнесеме на бегом на Запад в района на Yellowstone National Park, където да прекараме няколко  дни и после на обратно.

Просто, точно и ясно.

________________________________________________________________________

Ден 1ви.

Първоначално трябваше да тръгнем рано-рано в Събота, в последствие преценихме, че е възможно да тръгнем един ден по-рано с което да си гарантираме, не само, че ще сме там в Неделя вечер, но и няма да е необходимо да си скъсаме задниците от бързане, предстояха ни близо 1400 мили до крайната дестинация.

Цялата група имаше малко работа сутринтта и се разбрахме да тръгнем по обяд.

Задължителната снимка за късмет преди тръгване и приключението беше официално открито.

 

Пепи се обади в последния момент, че закъснява и ще ни настигне по пътя. С Ванката си чукнахме среща на една бензиностанция непосредствено до магистралата и на окло 50-60 мили от домовете ни.

Събрахме се на време, напълнихме резервоарите и поехме към Х-а на картата.

Независимо от многото желаещи да се присъединят към нас, групата си остана солидна, сплотена и непроменена. Основното ядро-Пепи, Ванката и аз си бяхме отново заедно, готови за поредното пътуване. 

 

Метнахме се по моторите и отпрашихме с мръсна газ на северозапад, по магистрала I90.

Отново магистрала, абе няма ли някви живописни селски пътища наоколо?

Сега е момента да сложа една пауза и да дам малко информация за Чикаго и околностите. Информация която може да е интересна за някои, за други дори полезна.

Ако имате планове за бъдеща адресна регистрация  в Чикаго или в някое от многото предградия наоколо, имайте в предвид следното:

Това е мястото за вас ако:

-Обичате културен живот - кино, театър, опера.

-Обичате музеи и галерии.

-Обичате да се разхождате в модерени мегаполиси, заобиколени от бетон и стъкло.

-Обичате да спортувате или да се разхождате по крайбрежната улица.

-Обичате шопинг. 

-Обичате светлините на града, лъскави барове, ресторанти и магазини .

 

Ако от друга страна сте любители на природата, искате в свободното си време да сте в планината, да вдишате с пълни гърди кристалния въздух, напоен с аромат на билки и смола, да посрещате и изпращате поредния ден приседнал между палатката и запаленият огън, да заспивате с ромоленето на потока наблизо, да пълните очите и душата си с невероятните цветове, скалисти върхове и живописни долини… ако всичко това ви кара да се чуствате живи, то Чикаго със сигурност не е идеалният вариант.

Най-близката горе-долу приемлива гора е на 200 мили на север, в Мичиган. За рибарите и ловците-става, но не очаквайте чудеса.

Истината започва на 600 мили на югоизток-Апалачите или 1000 мили на запад-Скалистите планини. 

Направо си развалих настроението след като го написах това.

Е, за да не бъде картината толкова депресираща ще си призная, че наоколо има разни горички с размера на Борисовата градина, където преди 200-300-400 години велик индиански воин си е изкълчил кракът. В последствие тази горичка е превърната в точка с национално значение, в близост е изграден огромен, претенциозен хотел със закрит воден парк и ресторант с картини на индианци и препарирани животни.

 

 

 

Този хотел прави всичко възможно да ви убеди, че ваканцията на живота ви е точно там, на 1 част път от собсвения ви дом. Ваканция която ще ви пренесе в отминали епохи, а часовете прекарани до хлорирания басейн и невероятната храна която ще изберете от менюто, дълго половин страница са най-вълнуващите неща които могат да се купят с пари.

Естествено, за същите пари, човек може да прекара 1 седмица на Карибски плаж, но това е друга тема…

За любителите на къмпингуването също е помислено. На където и да хванеш, след 40-50 мили от Чикаго, няма начин да няма къмпинг-зелен оазис, заобиколен от царевица тип ГМО.

При влизането вътре се оказва, че 80% от местата са заети от каравани, които са там през целия сезон и се ползват от собсвениците за летни вили, лошо няма, по-добре е от нищо.

След като се разхвърляте из поляната и Българската реч огласи района, към вас задължително ще се приближи някой къмпингар-ветеран.

Ще ви пита разни неща за мотора, а после ще сподели, че когато е бил на 25 аха да си купи Harley и приятелката му забременяла. Това разбира се объркало малко плановете и така вече 50 години.

После задължително ще спомене, че в къмпинга има правило според което след 10pm не трябва да се вдига шум, в противен случай нарушителите ще се изправят срещу справедливия гняв на собственика-капиталист. На подмятания от рода “недей, че се уплаших”  шепнешком ще бъдете уведомен, че собственика е втори братовчед на Супермен и през зимата, след като затвори къмпинга ходи в Авганистан да лови талибани с голи ръце.

По-късно, много след 10pm, когато революцията е в разгара си ще забележите сенки, скрити зад завеските в караваните, в очакване на екшън, братовчеда на Супермен няма да се появи така или иначе.

На сутринта, след като съседите се убедят, че сте живи и е относително безопасно да се приближат, ще ви почерпят с кафе, предишната вечер по-всяка вероятност няма да бъде обсъждана.

Поради всичко изписано по-горе, ако човек е любител на природата и не може да се задоволи с разни имитации и фалшиви обещания за приключения, то магистралите са най-ефикасният начин за бързо изнасяне от скучното Чикаго и пренасяне в “Щастливото място”.

Необходимо зло, което има и своите предимства. Храната и бензина са на една отбивка разстояние, задръствания почти няма, но дори ида попаднеш в тапа чакането не е много и най-важното, спокойно се кара с 10 мили над разрешената скорост и имаш голям шанс катаджията да си затвори очите като те види на мотор.

_________________________________________________________________________

 

Тръгването в Петък следобяд в началото имаше само плюсове, до момента в който осъзнахме, че в нашата посока се намира Wisconsin Dells-курортно градче на 200 мили от Чикаго, пълно с водни паркове и атракции.
През Август, в Петък след обед трафика на там беше титаничен, наоколо беше пълно с нервни шофьори, които като, че ли си бяха намерили книжките си в пакет с чипс. Движихме се бавно, накъсано и нервно. Аз се изнервих бесно, а на всичкото отгоре работния ми ден не беше свършил и телефона се скъса да звъни.

В момента в който влезнахме в Уисконсин ни удари палитра от миризми- на мента, на лавандула, после замириса на море и на края на ТКЗС.

Вятъра се раздуха свирепо и започна да ме бута в канавката, после да ми съблича якето и накрая се опита да ми свали каската. Нещо ентусиазма от началото на пътуването го нямаше хич.
След 3 часа мъка, най-накрая подминахме „Water park capital of the World” , пътя се отпуши, вятъра намаля и като че ли пътуването най-после започна.

Спряхме да заредим и да чакаме Пепи, той горкият ядеше същото дърво в трафика и пусна един смс да продължаваме, а той ще ни гони.

Не бяхме единствените мотори на около, нещо се случваше...

В един момент видях Пепи в огледалото, групата беше в пълен състав.

Броя на моторите около нас се увеличаваше, дано не отиваха и те в Йелоустон, че парка щеше да ни се види тесен.

Планът за деня беше 400 мили и спане в Myre Big Island , някъде в Минесота.

Спряхме за храна и бира, наоколо имаше няколко камиона натоварени с перки за вятър генератори.

Докато се организираме се стъмни. Опънахме на фарове и отворихме по една бира със Subway.

Къмпинга се намираше на малък остров, заобиколен с борова гора. За съжаление едиствения спомен от там бяха озверелите комари. Изпихме бирата и си легнахме.

Ден 2ри

Станахме в 6, днес ни чакаха 600 мили.

Събрахме бързо и подкарахме на Запад.

 

Денят беше топъл и много ветровит. Моторите около нас се увеличаваха непрекъснато, на самоход, в пикапи и ремаркета.

От скука започнах да снимам на скорост. Тук трябва да се извиня, не по-скоро да предупредя, че от уважение към собствения си труд който вложих в снимането, а и заради голяма доза мързел ще качвам снимките на кило. Нямам нерви да ги преглеждам и отсявам. Ако някой се отегчи от многото снимки с не особена художествена стойност да знае, че ще има още много, сори.

 

Вятърът се усили сериозно, и дори успя да издуха чантата на резервоара от мотора на Пепи, слънцето напичаше ужасно и естествено започнаха участъците в ремонт. 10-20мили където се движихме в една лента с 5 мили в час.  И после пак...

 

 

В един момент, колега моторист ми замаха, че нещо се случва отзад. Обърнах се и не видях нищо. Проблем. Върху топ касата имаше неща, които трябваше да са там.

За това пътуване бях решил да взема колкото се може по-малко дрехи и да пера, или поне да обливам с вода бельо и чорапи и ако не могат да изсъхнат през ноща да ги простирам по мотора за да ги духа вятъра.

Та на топ касата ми беше простряна кърпата и две хладилни торби, които пътуваха с мен вече 4 години. Перфектни за храна и бири, обилно заляти с лед.

За съжаление, някой- аз, не ги беше вързал надеждно и кърпата и едната хладилна торба дадоха фира. Изобщо не ми мина през ума да се връщам, обещах си да не забравя да купя нови на следващата шопинг спирка.

Продължавахме да се влачиме едва-едва, слънцето напичаше ужасно, вятъра духаше силно, мощно, безкомпромисно, като за последно.

Започнах сериозно да преосмислям твърдението си, че магистралата е действително по-добрия вариант, дори и по-високата средна скорост ни се губеше.

Спирането за бензин започна да става все по-често и направо не ни се потегляше, последното нещо, което изпитвах в този момент беше кефа от карането на мотор. Пълна НУЛА.

Опа, поне колегата беше добре, леко подпрян на линейката, може и да беше пиян, не се разбра...

Моторите около нас станаха безброй, летяха в групи или по-единично във всички посоки,усещането беше уникално, докато изведнъж настана тишина, пътя опустя, останахме сами.

 

Планът беше да нощуваме в Keyhole State Park,  Уайоминг.

Спряхме за гориво, бира и поредния Subway. С малко повече късмет щяхме да опъваме на светло.

Опънахме, хапнахме, пийнахме и включихме в употреба портативния душ. От тук нататък цивилизовани душове нямаше да има.

До нас имаше едни много шумни китайци с малко дете, аз съм заспал веднага, но Ванката учил китайски  до към 1. Най-накрая и детето се разревало, което преляло чашата и отишъл да им се скара. Точно в 6:30 на другата сутрин започнаха отново.

_________________________________________________________________________

Ден 3ти

Станах рано и се отправих към реката на разузнаване. Първите рибари бяха там. 

Отново събрахме катуна, аз си простнах прането, но този път го осигурих двойно и поехме на път.

 

Оставаха ни около 300 мили до Йелоустон, по тази причина не бързахме. Бяме на около 30 мили от Devils Tower, един от символите на щата и решихме да се отбием за по едно фото.

Пепи гордо намери един пряк път и ни убеди, че по него ще спестиме поне 10 мили. Аз имам сляпо доверие в неговата дарба да се оправя по пътищата и не протестирах.

Запалихме и поехме напред. След 2 мили се натресохме в класически черен път.

Прахоляка се лепеше по нас безмилостно, а мокрото ми пране отзад почервеня, карай, нали се забавлявахме.

 

В един момент Пепи и Ванката спряха, спрях и аз. Бяхме заобиколени от голямо стадо крави с телета. Пасяха си, разхождаха се по пътя, мучаха и гледаха нагло.

Имаше нещо което не ми хареса в поведението им, имах чуството, че се готвеха за атака. Погледнах нагоре и се помолих, ако нещо ще става да е ако не с лъв, то поне с тигър, за по-голяма тежест, че с крава – голям срам.

Стояхме  със свити заешки сърчица и чинно си чакахме да се разкарат, обещах си да удвоя консумацията на бъргъри, барем едно от тези добичета да има честта да го рециклирам. След 10-15 мин. стадото се изнесе към една ливада и ние с мръсна газ продължихме.

 

Devils Tower прилича на един огромен каменен пън, но си е внушителен монумент, който си заслужаваше отклонението.  Решихме да не ходиме чак до него, така или иначе се виждаше от далече, а и по пътя имаше много мотори и коли отправили се натам, което означаваше поредно влизане в навалица. Бяхме на път трети ден и искахме да стигнем колкото се може по скоро до крайната ни дестинация.

Поснимахме и тръгнахме обратно към любимата магистрала.

 

Стъпихме на магистралата и се газирахме на Запад.

Мисля, че населението на щата е около 500000 човека. Това си личеше и по никаквия трафик. Тук таме някой мотор с чуждощатски номер нарушаваше тоталната самота, но като цяло движение никакво. Цялата магистрала си беше наша.

Време беше да се разкараме от магистралата, след близо 3 дни и 1200 мили каране, истинското пътуване започна.

Заредихме бензин в Bufalo и атакувахме Big Horn Mountain през южния ръкав. На връщане щяхме да я пресечеме от Север, но за това по-късно.

Това беше момента в който забравихме  всички дразнители до тук- трафик, вятър, жега, всичко отиде в историята. Бяхме обсебени от фантастичните пейзажи и чудесните пътища.

Казахме си чао за сега с Big Horn и зацепихме в страхотна жега през прерията.

Стана време за обяд, не мисля, че бяхме гладни, но и тримата имахме нужда да спреме за малко. Температурата беше 100Ф.

Спряхме в Ten Sleep, малко село с доста автентични постройки по главната улица.

Пред кръчмата имаше 20 Харлея и един микробус със някво знаме, което оказваше, че е нещо като съпорт на мотористите. Естествено всички бяха на бара.

Греда, пица се правеше след 5, предложиха ни бъргъри.

Помислих и реших, че телешкото от сутринтта, няма как да е стигнало толкова бързо до грила,  бойкотирахме офертата.

Продължихме в жегата, оставаха ни около 100 мили.

Най-сетне, след сумати каране влезнахме в Коди-последния град преди Йелоустон. Спряхме за бензин, храна и бира, бяхме на 30 минути от крайната точка.

Бързо и експедитивно напазарувахме и атакувахме последните 30 мили.

Веднага след  Коди запчва язовира „Бъфало Бил” и едноименната гора. Пътя се вие в долинта, заобиколен от малки ферми, къмпинги и други туристичести атракции. Това е и източния вход на парка. Времето беше перфектно, около 90Ф на 6000 фута височина. Вътрешно ликувах, че уцелихме страхотно време.

Даааа, поредната сметка в отсъствието на кръчмаря...

 

Къмпинга в който щяхме да прекараме следващите няколко дни се казваше Rex Hale. Беше заобиколен от страхотна природа с река в „задния двор”.Намираше се на 12 мили от входа на парка.  

 

На местата за опъване на палатки забелязахме големи камъни с които някой преди нас си беше укрепвал палатката. Решихме и ние да ги използваме, ей така, за всеки случай, много умно решение.

Опънахме палатките и разтоварихме багажа. Освен огнище и пейка имахме и метална кутия за храна, да я пази от мечки. Много удобен шкаф, който превърнахме в полева кухня.

Време беше за много необходима и крайно наложителна баня в реката.

После отворихме и по една бира, за да бъде кефа пълен.

Докато се мотаехме наоколо по мускули и се наслаждавахме на прекрасния ден и студената бира се чу приближаването на мотор.

Не само, че се приближи, но и спря точно пред нашия паркинг.

Отидох да вида кой беше натрапника... изненада-зелен KLR.

 

Е, не точно изненада, поне за нас, ние си го очаквахме.  Сега вече групата беше пълна.

Да ви представя Сашо, с партизанското име Purple Elephant.

Със Сашо се запознахме покрай неговия пътепис за Аляска в далечната 2011г:

АЛЯСКА 

От тогава до сега си водехме една електронна любов, докато най-сетне си напаснахме плановете и успяхме да си стиснем ръцете на живо.

Сашо, извинявай, че те постещнахме по гащи, ама ти разбираш...

Помогнахме му с палатката и намятахме мръвките на скарата. Този момент трябваше да се полее както си му е редът, на всичкото отдолу, Сашо имаше рожден ден преди 2 дни и това допълнително усложни и без това тежката програма.

 

 

_________________________________________________________________________

Ден 4ти

Станахме рано, пихме кафе и се приготвихме за Beartooth Pass.

Проход на кота 10000 фута, северо източно от Йелоустон.

 

Въпреки, че Йелостон не фигурираше в плановете ни за деня, трябваше да го пресечем почти целия за да стигнем до Beartooth.

Покарахме 12 мили и стигнахме до входа на парка, там се плаща такса от $25 за една седмица неограничен достъп. Ние, щото сме баровци, платихме по $40...е не точно за това, но при нас правенето на сметки без кръчмаря е генетично заложено, затова взехме и пас за Grand Teton, планинска верига на юг от Йелоустон.

Национален парк Йелоустоун е разположен в щатите Уайоминг, Монтана и Айдахо. Той е създадена със закон от Конгреса на САЩ и подписан от президента Юлисис Грант на 1 март 1872 г. Факт, е че Йелоустоун е първият национален парк в света и е известен със своята дива природа и многобройните гейзери.

Простира се на площ от 3,468.4 квадратни мили (8983кв. км),  включващи езера, каньони, реки и планински вериги.

Езерото Йелоустоун е едно от езерата на най-висока надморска височина в Северна Америка и е центрирано върху Йелоустоун Caldera, най-големият супервулкан на континента. Калдера се счита активен вулкан и е избухвал със страхотна сила няколко пъти през последните два милиона години.  Половината от световните геотермални гейзери са в Йелоустоун, подхранвани от непрекъснатия вулканизъм. Потоци лава и скали от вулканични изригвания обхващат по-голямата площ на Йелоустоун.

Йелоустоун е дом на стотици видове бозайници, птици, риби и влечуги, включително няколко, които са или застрашени или изчезващи. Мечки гризли, вълци, бенгалски тигри, зебри, жирафи и волни стада от бизони и лосове живеят в парка... това за тигрите, зебрите и жирафите е плод на моята полу-фантазия, казвам полу, защото съм готов да се обзаложа, че една вечер, между ставането от масата и отиването в палатката ги мернах в компактна група до водата.

Горските пожари са нормално явление, като през 1988 г., близо една трета от парка е опожарен. Следите от огъня бяха на всякъде, тъжна картина...

Бяхме предупредени, че времето което сме избрали за посещението на парка е най-натовареното за сезона, но в крайна сметка или тръгвахме и поемахме негативите на пика на туристическия сезон или си оставахме по къщите и започвахме да се оплакваме колко несправедлив е живота.

 

Тук настана спор дали това е от мечка или бизон, Ванката авторитетно заяви, че най-вероятно е някой закъсал турист. 

Въпреки, че Йелоустон не ни беше целта за деня, спирахме често. Гейзерите бяха буквално на всякъде. Пуфтяха като парни локомотиви, имаше места където миризмата беше ужасна, но беше красиво и различно от всичко познато до сега.

 

За част 2 клик ТУК